АЗ ОЩЕ БРОЯ ДНИТЕ...

"Аз още броя дните"... Истории за време, безвремие, вечност, мимолетност и късчета памет.

Един феноменален роман, който разтърсва из основи. Директен, жестоко откровен, болезнен. Някак красиво-грозно тъжен. Разкрива картините на война, любов и драматични общочовешки обрати. След прочита несъмнено ни оставя повече хора.

"На 6 април 1992 тя беше тръгнала като всеки друг ден за факултета. Лекцията им беше от 11.00, но всъщност не се знаеше дали ще имат лекции, защото от няколко дни Сараево се тресеше като земетресението в Скопие. Зараждаха се спонтанни протести. Хората се гледаха уплашено, по улиците крачеха мъже в камуфлажни униформи и над града витаеше една страшна дума - война. Вече всички знаеха какво се случва в Хърватска. Смазани от цензурата, телевизиите не показваха никакви страшни и кървави картини, но кой не знаеше, че там се води жестока братоубийствена война? И че всеки ден загиват хора.

В мултиетническо Сараево никой не вярваше, че може да бъде разрушен мирът между тези хора, които от толкова години бяха живели като братя - хървати, сърби, бошняци. Католици, православни, мюсюлмани. Само довчера, когато имаше мач на плавите или концерт на Лепа Брена, изнасяха телевизорите пред входа и се събираха заедно, независимо от етнос и религия. Всички бяха югословени, както пееше Лепа, всички бяха хора. Вадеха кой каквото има - буркан желирано месо, туршия, люта валандовска ракия, домати, сирене, чесън. И заедно пееха песните на победата, и заедно псуваха съдията, и заедно плачеха след загуба, и заедно припяваха с Лепа: Ja sam Jugoslovenka. А днес..."

Това са част от встъпителните думи, с които започва творбата на Георги Бърдаров - едно от заглавията, които миналата година завладяха всички любители на доброто четиво. В тези времена на фундаментални религиозни сблъсъци подобни разкази за военни действия от близкото минало биха могли да се усвоят противоречиво от аудиторията. Винаги съществуват заплахи за неправилен прочит и интерпретации. Защото историята е една, ала напоследък често се подменя или пък се представя от различни гледни точки и обърква представи. Държа плътно да подчертая, че не се чувствам готов да анализирам войната в бивша Югославия и съвсем не си го позволявам на този етап. Това би могло да се случи на един по-късен такъв, в който събера достатъчно сведения от извори за характера на стълкновенията около разпада на югорепубликите от едно общо цяло.

"Аз още броя дните" е като пясъчен часовник. Не става дума само за любов. Да, тя е опорната ос в романа. Сараевските Ромео и Жулиета в произведението са Давор и Айда - съответно християнин и мюсюлманка. Отраснали заедно и свързали живота си въпреки забраните на една малодушна система. Система от предразсъдъци, чиито окови висшата сила на любовта разкъсва. Двамата млади се борят срещу своята боязън и доказват на себе си и семействата си, че отношенията им ще пребъдат. Една такава любов надживява времето и е свещено непоробена. Тя се бунтува, любува, а войната я уякчава. Двама млади, които са жертва на един изкуствено насаждан климат на геноцид и повсеместно насилие и отмъщения. Те и мостът на река Миляцка олицетворяват триумфа на героичната романтика. Смелостта е наказана, но това не я прави елементарно трагична. Тази драма е победоносна и е красиво увековечена във времето и тайнствено митологизирана.

Творбата на Бърдаров е специфична по своята структура. Съдържа изобилие от тропи и фигури и интересни авторови похвати, които държат в напрежение от първата до последната дума. Интервюта с различни представители и познавачи и очевидци на онова време и на войната. Някои от тях разказват за насилието, което са прилагали върху едни. Други като потърпевши разказват за раните си и отново преживяват ужаса. Всичко звучи абсолютно автентично. На места словото е брутално. Внезапно и гръмко като изстрел, който ехти и ехти. Авторът не се ангажира пряко със заемането на позиция. Неговата такава е единствено поантата, че смисъл от война няма. Една война сама по себе си води до всичко най-лошо. Ключовите думи са: страхове, врагове, инстинкти, оцеляване, изстъпления. Георги Бърдаров оставя героите сами да говорят за себе си и съвсем фино прокарва идейни внушения посредством контурите на образите им. Ние, балканците, сме нечовешко характерни по своята същност. Недодялано емоционални, първични, с кипяща кръв, с чувство за самосъхранение и унищожителност в същото време. Разказите в произведението категоризират една необуздана и безконтролна диващина, която свършва, когато разрухата стигне финалния си вид. Един народ, опиянен от безверието в собствената си цялост, утолява жаждата си за зрелище. Кръвта в романа смразява и разплаква. Изнасилванията са по-фрапиращо описани и от тези в "Американският свидетел". В един миг всичко става възможно, а хладнокръвието обзема всички. Само не и тези, които четем. Изстрели, наведени глави, приклякане, игра на котка и мишка. Едни снайперисти, които не знаят чии интереси обслужват. И едни братя, които вече не са такива и никога няма да бъдат, защото предават собствената си земя и убиват в името на измислено-безсмислена кауза с фатален край. Такъв е завършекът на книгата. Сараево от 1993 не е същото. Само любовта е истинска и остава такава.

"Аз още броя дните" изследва етнографията на Югославия в едни от последните нейни дни. Дали е ничия земя? А някога е била трета сила в света. Кой е пожелал тази разпокъсаност и какво печели от нея? Може би ще разберем някой ден, а дотогава ще гадаем и ще разнищваме концепцията за политика, религия, родовата принадлежност... хуманитарната такава... Само знам, че вече никой няма нужда от отживелицата, наречена война. Аз още броя дните, когато ще скрепим доверието си и ще преминем по моста му необезпокоявано, за да стигнем там, където любовта и свободата не си съперничат с омразата.