"Живот назаем" - любов и героизъм в края на дните

"Живот назаем"... Колко красноречиво заглавие... Също толкова, колкото и "Небето няма любимци". Всички ние сме безумно преходни, но често го забравяме, докато не се сблъскаме очи в очи със смъртта. Тогава животът ни минава на лента и желаем да уловим всеки миг от него. Има произведения, които сме длъжни да прочетем. Не от парвенюшки подбуди, нито с цел непременно да ги харесаме. Те са епохални и класически, защото надживяват времето, а времето е единственият барометър. Те са създадени, за да ни навигират - да ни помагат да се огледаме в Аз-а си, да бъдем по-разумни, ала и да се доверяваме на интуицията си. В такива творби се отразяват нагласите на човечеството. Има едно нещо, което не се променя - човешкият инстинкт. Чувството да живееш е неподвластно на времето. Всеки от нас е тук, за да вземе своите уроци, но нас ни сближава именно човешката ни същност, изтъкана от разум, материя и дух. И точно тази същност ни прави нито по-силни, нито по-слаби, а чисто и просто създания от плът и кръв, които в един момент разбират смисъла на живота.

"Живот назаем" ни учи как да живеем, без да прокламира конкретна формула. В живота не е като при точните науки. Как да живеем, разбираме сами за себе си, и ако се замислим, винаги откриваме помощни средства. Когато не си ориентиран къде е твоето място и кой е твоят стимул, достатъчно е само да се спреш и да позволиш на съзнанието ти да те заведе там, където душата ти копнее да бъде. На някои човешки души един живот не стига да намерят призванието и покоя си. И не говоря за онзи задгробен покой, а за хармоничността. Такава хаотична душа притежава и Лилиан - главният персонаж в романа "Живот назаем". 24-годишна дама, която е в попаднала в санаториум в Швейцария, където се лекува. Тя е болна. Не ѝ остава много. Въпреки че... това кой го определя? И все пак - тя трябва да е прикована към легло, да спазва стриктно инструкциите на лекуващия екип. Това я изтощава. Правилата, рутината - те я смазват, притъпяват я като личност. Лилиан има годеник - Борис, който се грижи за нея внимателно, без да я обича с онази страст, която те кара да гориш. Твърде е праволинеен, скучен, предвидим. В този санаториум Лилиан се запознава с Клерфе - автомобилен състезател. Клерфе е рисков играч и в живота. Не залага на дребно. Живее така, сякаш животът му ще продължи вечно. Пада си и малко циник. Не се замисля особено над житейските парадигми. При запознанството си с Лилиан никой от двамата не подозира, че срещите им ще прераснат в любов. Те стартират с чисто любопитство, небрежно опознаване и леко хаплив тон дори. С течение на времето Лилиан открива в Клерфе нещо, което той може да ѝ даде - смелост и хъс за живот. Санаториумът е една капсула за нея и там тя, противно на очакванията и усилията, не подобрява, а загубва жизнения си потенциал. Лилиан има спешна нужда от промяна, както и някой да укроти еманципацията ѝ.

Клерфе я изправя на крака и заедно предприемат щури пътешествия из Франция и Италия. Природните картини, които така живописно подхранват романа, придават една меланхолично-романтична нотка в прагматичността. Лилиан има известни лични спестявания, с които се разпорежда нейният чичо в Париж. Накрая тя решава да му се противопостави и изтегля на части почти цялата сума, за да си купува рокли от "Баленсиага". Роклите стават нейни приятели, когато Клерфе отсъства. По цели дни и нощи тя ги сменя и споделя страховете и надеждите си в тях. Те са като изваяни по нейната стройна фигура. Лилиан наистина е удивителна. Клерфе не усеща как започва да се влюбва в нея. Той просто се привързва, свиква с нея. Тя е сложна, противоречива особа, която той внимателно изследва. Във всеки един момент тя е готова да отпътува някъде, а за него е предизвикателство да я задържи.

Когато е разгарът на автомобилните състезания, Клерфе на няколко пъти рискува живота си. Отнася се твърде безотговорно към смъртта, с която са в непрестанна гонка. Лилиан е там някъде и го чака - или в тълпата от публика, или в някой хотел. И отново е готова да избяга. Може би това, че Клерфе започва да се привързва, я задушава. Тя няма време за губене. Не може да изживее още една любов наново. Няма време за въпроси, отговори и напасване на характери. Колкото безхаберно и повърхностно се опознават - без очаквания и ангажимент, толкова накрая спойката между Клерфе и Лилиан е толкова трогателна, че се оказва пагубна. 

Клерфе, който си прави планове за бъдещето с Лилиан - сега тъкмо когато е приел да сподели живота си с някого, загива в едно от състезанията. Шокът е неминуем за всички. Лилиан няма време да се опомни. Тя урежда всичко по погребението, сблъсква се дори с алчната сестра на Клерфе... и отново заминава. На гарата е, готова да отпътува за Цюрих. И среща Борис. Спокойна е, че след всички авантюри с живота е все още жива и решава да се върне в изходна позиция, като това вече не я плаши. Тя е готова да посрещне смъртта без укор, без бягство. До известна степен Лилиан е представена като лекомислена, своенравна и претръпнала към всякакви превратности. Истината е, че тя е ранима, умна и честна, само че нейната неуловимост всъщност я правят и мимолетна. Макар на моменти образът ѝ да изглежда незадълбочен, чисто психологически той търпи развитие в хода на динамиката на романа и е многопластов. Просто за Лилиан не остава време да позволи промяната да я разгърне като личност. За Клерфе също. Понякога надеждите умират заедно с героите. И ти е тъжно, защото ти преживяваш всичко с тях. Иска да можеш им помогнеш. Обаче няма как. Това е като играта на шах, за която става дума и в творбата. Последният ход може да решаващ.

Четях "Живот назаем" със затаен дъх и се замислих, че действително "Небето няма любимци". Там няма класификации и критерии на подбор. Понякога дните ни са преброени. И да искаме да измамим смъртта и да маневрираме около съдбата си, тя ни застига. Всеки залп е оглушителен и кратък. Историята на живота ни не продължа вечно, не и в това измерение. Но още сега можем да си помислим каква история искаме да напишем, защото дори само една човешка съдба може да даде вятър на промяната за друга. И ако промяната е в позитивен смисъл - значи всичко е наред. Лилиан и Клерфе ме научиха, че нито има накъде да бягам, нито трябва да живея с мисълта да съм константа. Не е нужно да живеем като за последно. Не е нужно и да се разлагаме в рутината си. Винаги съм си казвал: "Бързай бавно", и нека волята на висшата сила направлява. Кои сме ние, че да се разпореждаме? Важно е само какъв е мирогледът ти и колко пълноценно ще живееш, защото как и кога ще умрем трудно можем да изберем. Някои загиват в нечии прегръдки, други - потънали в самота, трети - героично при подвиг. А ние, останалите, следващите... за нас има и време, и няма. Нека не мислим за това! Нека живеем своя живот! Да - да го живеем!