Българският класик Димитър Димов със силата на перото си е носител на изконни дихотомни ценности. Почеркът му - елегантен и разпознаваем, сблъсква морално-естетически противоречия в рамките на една завършена цялост, за да изгради архетипите си, без да ги идеализира и да ни задължава да се отъждествим с тях или да вземем отношение. Творбите му са ангажиращи, но не в пристрастния смисъл на думата. Авторът разгръща една житейска картина и ни оставя сами да се ориентираме в нейните щрихи. Всеки персонаж е дуалистичен по психологическата си нишка. Такава е и човешката природа. Няма само добри, нито само лоши. Създадени сме да грешим, да нараняваме, дори и да се самонаказваме понякога. Всичко това е част от нас - просто у всекиго е застъпено в различни граници. Да, именно личната граница е главният ориентир на плоскостта, където стъпват всички герои. А когато е намесена любовта, доброто и злото си контрастират най-умело. Отново се потвърждава максимата, че "на война и в любовта всичко е позволено". Така е и в "Поручик Бенц". Как обаче да не допуснем любовта да унищожи идентичността ни, когато сме готови да се жертваме в нейното име?
Първият роман на Димитър Димов е вдъхновен от времето на Първата световна война, когато има много ясно изразени правила. Кого представляваш и защитаваш, срещу кого се бориш, защо го правиш... Всеки, който решава да смени позицията си, бива определян като дезертьор и страхливец, следователно - презиран и жестоко наказван. Такава е била системата. Фронтовете не просто имат териториален и числен обхват. Те символизират пределите на устоите. Стилът на повествование е изграден от сполучливи художествени средства, а усещането за някогашната действителност се подхранва от по-архаичните словоформи. Единствено някои природни описания натежават.
Айтел Бенц е порядъчен човек, по произход немец, по професия военен лекар. Скромността на личността му определено го краси, ала още в самото начало тя го свързва и запознава с Елена Петрашева и нейните приближени. Елена е красива, проницателна и се движи в средите на българския елит. Не са известни нейната професия и занимания. Представена е като богата наследница. Още в началото поручик Бенц се влюбва в нея, без да осъзнава фаталността на нейната женска природа. Кръгът от познати на Петрашева проявява любопитство към Бенц, идеята на което главно е да бъде привлечен като специалист, който да извърши манипулацията по аборт на Елена. В този момент Бенц започва да добива информация за любовния живот на Петрашева. Докарала летец до убийство, сгодена за друг мъж, в свободното си време тя се забавлява с още дузина други. Елена ясно усеща надмощието и неумолимия си чар, който вкарва в капан мъжката греховност. Тя е похотлива и маскира тази похот толкова изкусително, че отстрани всичко изглежда като невинна игра. Тя умее да кара хората да се подчиняват, а в удобен за себе си момент винаги може да влезе в ролята на жертва, над която да се смилят. Тази жена обаче е изтъкана от хитрост, ненаситност и безпардонност, която прикрива с добро възпитание. Хората около нея са натоварени с различни функции. Едни са платонично привлечени от аурата ѝ, други я ненавиждат, трети не я разбират. Но никой не е безразличен.
Когато започва настъплението на французите и немците трябва да се оттеглят, съответно - Поручик Бенц да напусне България и да се завърне в Германия, той скача от влака и се връща обратно в София, за да докаже любовта си. Непреброими са миговете на страх, в които той, объркан от обстоятелства, е бил готов да се откаже от чувствата си. Дявол да я вземе тази любов! Тя ни пуска по пързалката на падението понякога. Ставаме глухи и слепи за околната реалност и заживяваме в паралелна такава. Влюбеният мъж винаги е по-наивен от влюбената жена. Не мислите ли? Дори когато извършва аборта, чувствайки тази интервенция като най-висше престъпление, той не мисли за себе си, а за Елена, която просто се възползва от него през цялото време за постигане на своите краткотрайни цели. Тя си играе с чувствата му и за нея това е висш пилотаж, възможност да маневрира така, че да излезе неопетнена от всяка ситуация и да продължава да бъде желана. Перверзното тщестлавие и кокетството създават у нея самозаблуждението, че всичко е позволено и така ще бъде вечно.
Когато един от главните персонажи в творбата - чудатият Хиршфогел, разказва яростно на Бенц колко безпощадни са жените и как дори е убил своята жена заради това и е станал женомразец, Бенц не може да повярва що за отмъстителност е натрупал този огорчен мъж. Без да разбира, че в края на живота си и той ще бъде изпълнен от това сладострастно желание. В крайна сметка Елена го предава в разузнавателната служба. Тя не очаква, че Бенц ще я завари в София с друг мъж, часове след като е отпътувал за Германия и се е върнал преждевременно. Този друг мъж - Лафарж Пиер Жан, е френски офицер. След като разбира постъпките на Бенц, този човек проявява мъжка солидарност към така стеклите се за Бенц обстоятелства. Решава да му помогне да се върне в Германия възможно най-малко рисковано. "Двамата стиснаха ръцете си. Погледите им се срещнаха. Те почувстваха, че в тоя момент бяха забравили омразата, с която милиони германци и французи продължаваха да се сражават още. Те бяха само две човешки души, между които бе прескочила искрата на съчувствието - единствената светлина, облекчаваща и тайнствена, която мъждее понякога в мрака на отчаянието и болката... Лафарж му даваше възможност да предприеме каквото искаше след излизането си - дори да избяга, ако не вярваше на честолюбието му. Явното му съчувствие към Бенц също бе налице. И най-после, Лафарж бе офицер и му даде честната си дума. Военният занаят създава у мъжете един особен морал - морал, който осъжда повече от всеки друг измамата, подлостта, вероломството.".
Всичко е добре, когато приключва добре. И ето - мъжката дума надделява в този свят на безсмислени войни и борби. Между мъже може да съществува честно разбирателство. Особено ако се почувстват застрашени от една и съща жена. Разумът взима връх и притъпява емоцията. Няма нужда от редудантност и сълзи, каквито са налице при жените. В крайна сметка Лафарж спасява живота на Бенц - и то не от снизходителност, а от великодушие, докато Елена Петрашева, заради която Бенц прекрачва границите си, го убива. Първоначално - дума по дума, с действия, подмолност. Накрая - предавайки го на полковник Монталу. Каква е била по-нататъшната съдба на тази героиня - не знаем. Много жени биха могли да се идентифицират с нея, макар да не смеят да си го признаят. Съвсем не искам да заставам на страната на жените или на мъжете в случая. Всичко опира до това, що за човек си, и не се определя от пол, принадлежност и предпочитания. А любовта... с една и съща сила ни въздига и ни сразява. За мен поуката е, че не бива да оставяме да ни подмами и да погубим своята индивидуалност. Любовта е борба, взаимно обаче. И винаги трябва да си с трезвата преценка, какво даваш и какво получаваш и дали си заслужава. Всички сме хора. Е, някои малко повече от други, но утехата, че справедливост тържествува някога и някъде, ни държи живи. А онзи, който копае гроб другиму, сам пада в него, рано или късно - това важи за всички. Така че сами можем да се досетим как би се развил животът на Елена Петрашева.
Няма коментари:
Публикуване на коментар