Дойде ред да споделя впечатленията си от поредната книга, която прочетох. Преди година съвсем инстинктивно сграбчих в ръцете си "Татко" на прочутия Уилям Уортън. Не си спомням дали първо ме впечатли корицата или анотацията, но сякаш някакъв импулс ме подтикна: "Това е книгата - вземи я!". Взех я с трепет. Както понякога се случва, оставих я настрани - беше време да се потъна в обятията на други заглавия. "Татко" търпеливо стоеше в един ъгъл на стаята и чакаше заветния си миг. Вече съм напълно убеден, че всяка книга има своето време. Наскоро дори се чудих случайно ли е това да подбирам такива творби, които да искат да ми кажат нещо лично във връзка с живота ми сега, преди или в бъдеще. Верятно важи някаква закономерност. Вярно е - аз си ги подбирам, само че те ми загатват предназначението си. Така беше и с "Татко". Няма да повярвате, но след тази книга не съм същият - за добро, надявам се.
Какво заглавие... Кратко и утвърдително. Може би и двояко в някакъв контекст. Няма време за мислене. Започнах я... Началото вървеше обрано и леко досадно минорно, доста дескриптивно. Все още съм на мнение, че някои описателни пасажи са редудантни. Повечето обаче са си точно на място. Без тях произведението не би имало същия характер. То се нуждае от тези детайли, в които се впуска Уортън, навярно воден от идеята си да внуши на читателя, как подробностите оформят пъзела на живота ни и осмислят ежедневието ни. Който търси книги тип "над нещата", нека не посяга към "Татко". Заявявам го съвсем отговорно. Това не е сладникава семейна история. Това не е дори тривиална драматургия с предвидими завръзка, кулминация и развръзка и още по-предизвестен завършек. Оставете Уортън да ви води! Целта му ще разберете най-силно накрая.
След стотната страница разбрах, че "Татко" не просто ще ме завладее, ами и много ще се плаче. Не исках да си го причинявам, особено след редицата други книги с подобно въздействие, до които се докоснах. И все пак - "Татко" е характерна и плавните преходи в структурата не те стъписват, а ти помагат да асимилираш истиността. Джон Тремънт не е типичен герой. Той е мъж на около 50 години, който преоткрива майка си и баща си в заника на жизнения им цикъл. Джон е още любящ баща, син и съпруг. Симпатичен в лудостта си, всеотдаен в грижата си към околните и доблестен с всяка своя клетка. Тяло, в което една искра подпалва бунт. Тяло, което е достатъчно гъвкаво да се подчини на разума и свръхразума, не само на биологичния си часовников механизъм. Тяло, през което преминават различни вулканични емоции, и то все пак е стабилно. Джак има три деца. Родом е от Калифорния. Животът го отвежда в Париж с жена му Врон. Връща се в екзотиката на Калифорния, за да се посвети в спасяването живота на своите драгоценни родители. Навиците на всички следва да се променят за известен период. Най-значимото е, че Джон Тремънт обича родителите си. Иначе не би направил жертвите за тях, които проявява. Той загърбва личния си живот, за да отговори на нуждите им в онзи най-опасен и чувствителен за тях период - на прага на смъртта. Книгата е написана увлекателно, ала твърде реалистично...
Всеки един битовизъм, всяка една реакция - всичко е болезнено. Дори забавните нотки в разгръщането на персонажите не спасяват положението. Уортън те държи в напрежение до последно. Към средата на книгата вече започваш да осъзнаваш нейната тежест - буквално и преносно. Започваш да страдаш заедно с Тремънт. Майка му бива описана на места като бясна невротичка. Истината е, че жената е претърпяла инфаркт. Цял живот се е съобразявала с мъжа си и с децата си. Искала е да въвежда ред и това я е докарало да маниакални състояния. Тя обича мъжа си, но той е не по-малко болен от нея. Нещо повече - диагнозата му е множествена склероза. Започва да губи разсъдъка си, да забравя. "Губи разсъдъка си" е повърхностното третиране на неговия проблем. Медицинската терминология не може да погледне отвъд науката, за да разгадае мистерията около личността на бащата на Джон. Той не просто полудява, както всички си мислят. Той е прекалено умен и фин и затова се оттегля в един въображаем свят, където рисува контурите на онова, което му липсва в настоящия. С единия крак той вече е в отвъдното. Знаем, че когато душата е на път да излезе от тялото си, тя вече е в друго измерение, по-блажено за нея. След комата, която преживява, бащата на Джон има мимолетни моменти на проблясък, в които връща спомените си, разпознава близките си и желае да им придаде частица от онзи, паралелния свят, в който наполовина вече се е пренесъл. Трудно е, защото докато той е там, синът му и всички лекари се борят за живота му по не по-различен начин от този, който е в суровата действителност. Джон дори се сблъсква с буйното реагиране на баща си на различни процеси в организма, с лекарски грешки, немарливост и непредпазливост и наглостта на определени самозвани специалисти, които успява да "осъди" и дискредитира, за да докаже човешките права на това да си пациент.
Борбата е продължителна. Всеки един ден е победа, но и тегоба. Мъчително е да гледаш как един живот си отива. Как този, който те е отгледал и възпитал, губи силите си. Наблюдаваш признаците на зрялата старост в най-свирепите ѝ фази. Бащата на Джон се държи героично на фона на това, което старостта му причинява. Джон е разкъсан между майка си и баща си. Те са толкова различни... В същото време си приличат. Всички ние си приличаме. Всички изпитваме боязън, копнеж, носталгия. Никой не стъпва две педи над другия. Емоцията може да ни смачка, издигне и точно тя ни прави такива, каквито сме - обикновено-необикновени хора. Когато организмът те предаде, си в безизходица. Джон разчита на сестра си и сина си Били да му помагат, макар той сам да изнася основния товар около участта на родителите си. Те стават като малки деца. Майка му капризничи за всяко нещо - това е резултат от страх и неприемане на ситуацията първо от нея самата. Нея я е страх дали няма да бъде оставена сама. Тя толкова е свикнала с мъжа си и живота си... Че когато той се налага да си тръгне от нея за кратко, докато тя се успокои, жената разиграва най-ужасяващите сцени, с които едва не докарва до нервен срив децата си. Точно това прави образа ѝ толкова трагичен... А нея самата - толкова крехка и уязвима... В същото време, степента на симпатична лудост у бащата на Джон го спасява. Именно тя успява да накара баща и син да се преоткрият. Това спомага и Джон да преосмисли отношенията със собствения си син, който вече е пораснал, и да открие в негово лице един нов другар, може би най-верния си занапред. Сюжетът е ретардационен и допуска редуване на моменти, пречупени през призмата на тримата мъже - бащата, Джон и Били. Три поколения, които прозират истините по различен начин. Мечтаят, тъгуват, ликуват заедно и поотделно.
Знаете ли, че генът ни съставлява една огромна част от нас като висш продукт на природата? Всеки от нас е закодирал съдбата си в две шепи - това не прави толкова умилително нищожни... А кое ни прави големи? Човеколюбието. Грижата към онзи, който ни е дал живот, без да се погнусяваме от него. Защото несъмнено онази смърт, който не настъпва внезапно, а суетно, е безпощадно грозна. И трябва да си психически и физически подготвен за нея, без значение дали покосява теб или твой близък. Ако приемаме физиологичните цикли на живота философски, ще преминаваме по-безболезнено през тях. Фактът, че чрез болката израстваме, носи една идея утеха на фона на цялата разруха. Идейната линия и послание на "Татко" ни хваща мозъчетата и ги поставя в коловоза на приемствеността. Смъртта - презирана и нелицеприятна, е неизбежна и е естествен ход на събитията. Никой не ще бъде подминат. Въпросът е колко пълноценно живеем, дали сме скрепили отношенията с най-близките си и готови ли сме да ги приемем във края на дните им... Защото ние ще сме следващите и със сигурност ще очакваме онези, на които сме дали живот, да облекчат нашия край. След като една раждане е настъпило, няма нищо по-сигурно от смъртта. Рано или късно тя чука на вратата. Зависи кой какво и колко има да учи. "Татко" е най-трогателният разказ за прекрасното семейство на Джон Тремънт и за силата на човешките взаимоотношения, които надживяват времето си и остават като пример за идните поколения. Именно в това би следвало да е смисълът от генетиката и еволюцията. Да предадеш нататък милосърдие, да жертваш дори своя живот в името на нечий друг. "Татко", без да целя да обобщавам, вече заема почетно място в сърцето ми. Експресивна, назидателна, вълнуващо неподправена. Знам, че след години ще я препрочитам с нови и нови открития и трепети. Всяка една фраза говори достатъчно, за да те подготви постепенно за хладнокръвността, която ще ти трябва, когато попаднеш на местата на някой от героите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар