А духовната храна?

снимка: интернет

Тази сутрин попаднах на интересна статия относно успелите българи в чужбина. Тя ми даде тема за размисъл над жизненоважни ендогенни процеси в родината. Любимата ни България. Дали обаче наистина ни е толкова любима, се питам? Всеки ден. И не намирам отговор.

 Понякога се изтъкваме като големи патриоти. Криворазбраният патриотизъм на някои хора обаче не може да скрие факта, че има нещо сбъркано в утвърдената ни народопсихология. Националното ни самосъзнание е нихилистично. Отричаме всичко родно. От къде се взе този антагонизъм? Все повече приличаме на чуждопоклонници. На себе си правим антиреклама, а чуждото хедонистично издигаме на пиедестал. През годините изгубихме самочувствието си. Нещо повече – поругахме историята. Обезличихме се. Историята ни бе и все още е нашата изконна платформа, формирала идентичността ни. Всеки исторически белег свидетелства за велики битки, култови процеси и сакрални дела. Противоречивите ни тълкувания на всичко това и манията да търсим конспирация дори там, където я няма, ни действат деструктивно. Ние не успяхме да опазим и много от съкровищата си. Чужденците са доста по-предприемчиви в това отношение. Та те от едно на пръв поглед невзрачно място успяват да направят цял райски кът и да печелят от това! А ние имаме дадености, блага, ресурси. Явно затова не ги оценяваме както подобава. Даже ги замърсяваме, рушим, оскверняваме, дискредитираме. Тук освен природния потенциал включвам и всички находки, паметници, институции. Изобщо културното ни наследство. Както и продуктите на нашия талант в различните си измерения. Трябва да се гордеем с постиженията на Станка Златева, Григор Димитров, Цветана Пиронкова, Кубрат Пулев и други знаменити българи. Изброените все пак са знаменити. Още мнозина обаче могат да се похвалят с не по-малко значима успеваемост, а реално не са признати точно и първо от когото трябва – сънародниците си. И за това вина кой има? Медиите, разбира се. Защо ли? Попитайте тях, в лицето редактори, продуценти, мениджъри. Те ще ви отоворят: „Трябва да се печели”. Ясно. Безмилостните закони на капитализма и шоубизнеса. Рейтинг да има. Капитали.

 Колко хора се сещат коя е Люба Велич например? А за Таня Николова? Румен Петков? Росен Райчев? Божидар Янев? Анджела Данаджиева, Йорданка Георгиева? Някои са се прочули по света и посредством своите умения благоприятстват регионалното развитие и благоустройството на чужди нам земи. Според вас те защо са направили този избор? Още в зората на демокрацията доста способни, най-вече млади хора, емигрират, най-вероятно водени от идеята за по-надеждни перспективи за бъдещето си. Докато тук нямаме ясна визия и концепция какво искаме да правим с живота си. Непривични са ни колегиалността, лоялната конкуренция, работата в екип, зачитането на ближния и различието в другия. Дори в исканията си на протестните шествия сме в абсолютен дисонанс. Объркан народ. Уморен от лъжи и неправда. Все още не сме повярвали, че глобалната промяна настъпва от всекиго от нас поотделно. Но у нас конфликтът на интереси и сблъсъкът на характери взима превес. Вместо като малобройни да се обединим, ние действаме на принципа „разделяй и владей”. С дисциплина се живее по-лесно. Но явно праволинейността и подредеността с нашия нрав и ген.

 Стойчо Балджиев е един от успелите хора в Австрия. Преди години е имал честта да е единственият български представител, който да получи австрийско гражданство, но отказал с обяснението, че не паспортът е гарант за принадлежност към дадена държава. Стойчо Балджиев споделя следното: „Хората в Австрия изпитват огромно уважение един към друг. Всеки успял човек е пример за подражание. Докато при нас е обратно – почти няма успял и умен човек тук, който да е получил заслуженото внимание и признание. Крайно време е да разберем, че единственото нещо, което можем и имаме пълната сила на променим в нашата държава, сме самите ние. Променяйки себе си, ще променим и държавата. Българите трябва да започнем да се самоуважаваме. Няма как да очакваш хората да те уважават, ако ти самият не го правиш. Аз уважавам себе си, защото сам съм постигнал всичко с много труд. Човек от народа съм и ще остана такъв”.

 Така погледнато, това изявление звучи леко клиширано, но знаем, че именно в клишетата се съдържа най-голямата истина. На теория вярваме, на практика – не. Известни сме с Азис, с разгулния живот на Слънчев бряг и с корупцията и престъпността. Безценно. А не е като да няма изключения от пошлите тенденции. Защо на тях никой не дава гласност? Заблуда е, че лошото продава. Защо въобще печалбата трябва да е заветна цел? Ами утилитарната, възпитателната роля? Ние имаме нужда да повярваме, че има надежда. Вярата не е за глупаците и наивните. Тя е за смелите, които не попадат в спиралата на падението – масовата психоза и деградация. Да се съхраниш в днешно време е най-трудната задача. Самосъхранението включва и запазване на националното самосъзнание. Т.е. да почиташ принадлежността си. Твой дълг е да не забравяш корените си, колкото и непосилно да е това в условия на глобализация. Всяка нация има свои устои. Да попиеш чуждо влияние и да го приложиш за добро в родината си е чудесно. Но да губиш облика си, да отричаш произхода си, да си лъжепатриот – това не. Има ръководни сили в лицето на вещи личности и медии, ползващи се уж с авторитет в обществото, задаващи ориентири за поведенчески модели на народа. Но и народът сам трябва да избира и задава потребностите си, не да заема директно позицията на консуматор. Дневният ред го формираме всички. И той включва всеки ден да даваме от себе си и за себе си и обществото и да отдаваме необходимото на заслужилите. Журналистиката ни да спре да бъде на булевардно, махленско и бутафорно ниво. Да не сме родоотстъпници. Не бива да подлагаме на съмнение родните успехи. Както и да се „храним” с низки страсти и кървави хроники. Пред рейтинга и печалбата по-важно и устойчива остава човешкото и духовната храна.