"Мандарини" - филмът е посветен на военните събития през 1992-1993 в Абхазия. За войната между чеченци и грузинци. Урок по мъжество, мъдрост, нравствен стоицизъм. Урок за промяната. До какъв край ни довежда войната и как все пак има надежда, че преосмисляме земното си присъствие. Как не бива да се посяга на човешкия живот. И колко е тиха, тъжна и поучителна смъртта. Кой ни дава право да убиваме, да се погубваме? Ще продължават ли войните да ни разделят? И не сме ли на прага на един по-омиротворен и одухотворен етап от еволюцията си, който да ни върне изгубените човешки ценности? Който дава живот, той има право да го отнема. Земята е наш дом. Земята в пряк и преносен смисъл. Посегателството върху нея, диференцирането на лагери и конфликтите на интереси не са иманентни за съвременния човек, достигнал по презумпция по-високи нива на интелигентност.
Нямам идея защо напоследък попадам на филми, които ме разчувстват. Може би силната ми емоционалност вече реагира при най-лек досег. София Филм Фест 2014 и Дом на Киното отново бяха инициаторите. В Дома на киното вече се чувствам в свои води, защото за последната година именно там изгледах един от най-добрите съвременни екранизации. Добри не толкова в касовия смисъл. Добри като послание. Защото живеем в разделно време, живеем на ръба на много изкривени устои, забрани, морални сблъсъци за разрешено и позволено... И е хубаво действителността да се представи в поучителен вид пред нас. В разтърсващо пресъздаване на събитията, за да вникнем в същността им като странични наблюдатели. Не като епигони. Страничната оценка понякога е по-балансирана, не е натоварена с тежестта, когато си вътре в проблема. Хората боледуваме от една болест, която не знам дали е лечима - антихуманност. Дори да не се разглежда точно в този аспект, всеки води някаква война, битка. Войната - нямам дума за нея, но е създадена от нас, хората. Оръжия, боеве, кръвопролития... За територия, за власт, за придобивки, за кеф, за чест... Каква чест се съдържа в това да воюваш? За мен религиозните сблъсъци много често са водещата причина да си въобразяваме, че трябва "да си разчистваме сметките". Но не може да ме убедите, че религиите позволяват и пропагандират насилието... Не може! Бог е един. Наричан с различни имена. За мен той не е материализиран образ. Да, все някой някога е създал света. Върху това не мога да разсъждавам, върху сътворението. Има свещени книги, а аз вярвам на научно доказани факти.
Вижте, все пак вярвам в свръхестественото, в съдбовното. Всеки избира своя Бог. Важното е да го носиш в сърцето си, без значение как и в какво го изразяваш. Ала никой не ти дава право да воюваш. Може да воюваш със себе си, на битово ниво или пък по друг безобиден начин, който не застрашава сигурността на родната или чужда общност. Бог не ни е дал в ръцете оръжията, той не ги е изобретил... А нашият ум, който понякога е жесток като бръснач. Осъзнавам, че всеки се ражда добър и в хода на живота си рано или късно проявява повече или по-малко дадени качества. За съжаление някои стават агресивни и решават, че международните спорове и конфликти се решават с престрелки, гонитби. Бежанската драматургия също е с неизяснен произход. Някой друг път ще обсъдя славната история на България, но точно от насилие ние също страшно много сме изгубили и пострадали. И тези белези и рани са лекуват най-трудно. Всъщност те никога не заздравяват. Защото колкото и да се менят поколенията, земята помни горчивия вкус. Не може да го покаже, но е запечатала всичко и излъчва една стихнала нагнетеност, която понякога се подклажда от жажда за нови размирици... Да, сигурно и земята плаче по свой си начин, невидим за нас. Трябва да се научим да се вглеждаме между детайлите на образи и картини. И да знаем, че земята е една. И ние сме никои, за да я разделяме и владеем. Ничия. Земята е ничия. Затова не разбирам тези условия с данъци, имоти, одържавяване, приватизиране, ограждения, кое кому принадлежи и колко години... Няма такъв закон, който и по право да определи какво притежаваш, защото земята не е продукт на труда ни и тя остава след нас. Обичам клишето, че за всекиго има място под слънцето. Там, където ще се чувства добре. И няма нужда от междуособици и изкуствена омраза.
"Мандарини" е една впечатляваща екранизация за препитанието на двама души, които по план трябва да са в Естония при семействата си. Стават волю или неволю част от неразбирането на историята от емоционални и не толкова интелигентни вербувани войници. Главният герой - Иво, е на солидна възраст, но притежава забележително чувства за справедливост и мир. Той е старец, който едновременно обича и мрази мястото, където живее. Харесва му, чувства се добре, но приближаващите военизирани структури ще внесат смут в спокойната обител, попила от естонския бит и култура. Иво и неговият помощник в бизнеса с мандарини - Маркус, работят неуморно за препитанието си. Живеят кротко, скромно, рационално. Липсват им семействата, но са направили своя избор и плащат цената за него. Възрастният Иво е изключително състрадателен. Той приютява в дома си ранени чеченец и грузинец. Става свидетел на смъртта няколко пъти. Но единствените двама представители на своите общности са оцелели и са спасени от него. Чеченецът се опитва да отмъсти за смъртта на приятеля си и изпитва неистово желание да осмърти грузинеца. Желание, което впоследствие се пречупва. Тъй като накрая те дори се покриват като съюзници в престрелката с онези руски части, които са дошли да мародерстват. Грузинецът загива. Млад мъж с обещаваща кариера в театъра, полусирак. Дядо Иво го погребва до гроба на своя син, който е убит именно от грузинец. За да докаже, че няма значение кой кого убива. Всички сме хора и всички отиваме на едно и също място. И често правим неща, които не искаме, не можем или не разбираме. А чеченецът отива към дома и семейството си, разбрал липсата на смисъл във войната. И по пътя в колата си пуска аудиокасетата, останала му като спомен от грузинеца. Тази касетка е един от основните смислови пунктове в лентата. Иво и неговите мандарини - един простичък и чист живот. Да отглеждаш и събираш реколта, да търсиш уюта... Този човек внушава на воюващите колко е важно да си с добро сърце и как може да събере в дома си сблъсък на два свята и с правдивостта си търпеливо да им внуши необходимостта от примирието. Другите смислови акценти освен мандарините и касетката са снимките на внучката на Иво и музикалният фон. Погледите на актьорите, приятният хумор, дебненето. Наблегнато е на изразните средства и историята не е разтеглива, а наситена с детайлност, поуки, страхове, премеждия, тайни, надежди. Пренесената естонска земя става символ на противоречие между нарушения ред и смисъла на човешкото начало и съществуване.
Режисьорът Заза Урушадзе ни кара да се замислим в днешните времена на беззаконие и неизяснени човешки отношения, че войната няма да ни спаси, а само ще ни тласне към още по-неравноправна социална реалност. Може би някой се бори срещу глобализацията и конвергенцията. Истината е, че всеки народ има своя исторически облик, но всички страни трябва да функционират по един нов мултикултурен модел, който да сплотява. Отекващите куршуми, сраженията и палежите от взривове, обгорелите трупове. Тук преминаваме отвъд военното обяснение. Всеки човешки живот е право и ценност, която не бива сами да си отнемаме. Не бива да се делим по никакви показатели, а да строим мостове между себе си и да вървим успоредно по тях. Понеже пътят така или иначе е един. Започва и свършва по един начин.
Информация за филма:
Режисьор - Заза Урушадзе
Сценарий - Заза Урушадзе
Оператор - Рейн Котов
Музика - Ниаз Диасамидзе
В ролите - Лембит Улфсак, Елмо Нюганен, Георги Накашидзе, Миша Месхи, Райво Трас
Продуцент - Иво Фелт
Продукция - Allfilm, Georgian Film
Световен разпространител - Cinemavault
Разпространител за България - Bulgaria Film Vision
Награди и номинации
Оскар ’15 – Номинация за най-добър чуждоезичен филм Златен глобус ’15 – Номинация за най-добър чуждоезичен филм Бари ’14 – Наградата в международния конкурс Йерусалим ’14 – Специална награда „Духът на свободата” за най-добър филм Манхайм-Хайделберг ’14 – Наградата на публиката, наградата на независимите собственици на кина, Специалната награда Награди Сателит ’14 – Номинация за най-добър чуждестранен филм Талин ’13 – Естонска филмова награда, награда на международните филмови клубове; номинация за Голямата награда Варшава ’13 – Наградата на публиката, най-добър режисьор; номинация за Голямата награда
Няма коментари:
Публикуване на коментар