ДЕЗЕРТЬОРИ ИЛИ НЕ?

Какво кара младите да напускат България? Един наболял въпрос в последните години, но все пак водещ своето начало от поне 26. Защо този въпрос бележи точно прехода ли? Защото демокрацията е понятие, което мнозино от нас разбраха и приложиха в доста радикален план. Всяко едно ново поколение трябва да се ползва с отговорност. Към един млад човек винаги съществуват очаквания да надгради предшествениците си. Има хора, които са утъпкали пътеките, ала техният пример е останал някъде там назад. И да, все още тлее, но от позицията на времето са ни нужни съвременни пътеводители. Според мен младото поколение априори сме символ на надеждата, на промяната, на приемствеността. Ние утвърждаваме създаденето и съзиждаме мостове и пътеки в настоящето и бъдещето. Спира ни единствено непроходимостта от всякакви изкуствено създадени препятствия, които понякога се уморяваме да прескачаме. Пламъкът е в нас, просто някой трябва да го разпали. Някой трябва да ни повярва, да ни поведе. Първата стъпка е всеки сам за себе си да открие стимула да се изправи и да продължи. Понякога дори напук, въпреки обстоятелствата и избирайки трънливи завои. Важното е колкото и маневри да правиш, колкото и да падаш и да попадаш в задънени улици, винаги да намираш изхода. И по възможност този изход да не е Терминал 1 или 2.

Само допреди няколко години оказвахме вербална гилотина на напускащите един по един пределите на България. Някой бил ли е на мястото на когото и да е от тях? Сега ги разбирам. И все пак - все още има нещо, което ме задържа тук и на моменти дори не знам кое е то. Всъщност знам, но то не се казва на глас. Така е с най-съкровените желания. Можеш да развалиш магията. Обаче, да сме наясно - никой от нас не живее в приказка. Всеки има своето основание да направи даден избор. Всеки има правото да пробва, да сгреши дори, да намери щастието на другаде. Това не е грях. Грях е да бездействаш и да упрекваш системата, че тя не прави нищо за теб. А ти какво правиш за нея? Ще кажеш: "Една лястовица пролет не прави". Фраза по-банална от предизборните такива на управленческите структури.

Младите разполагаме с явен потенциал. Но когато години наред преливаш от пусто в празно и нямаш ясна визия за бъднините си, тогава предпочиташ да не губиш ценни години в опити да пречупиш статуквото. Пробваш се, надигаш глава и някой отново те потапя - особено ако имаш афинитета да се бунтуваш и си способен. На мнозина тук това не се нрави, тъй като всеки пази със зъби и нокти своя пост. Това изцежда. На талантливия и енергичния човек му трябва среда, която да го моделира по начин, който оптимално да довежда до плодовете на труда му. В България, когато стигнеш до продуктивност и същината на материята, вече си изморен - от административни спънки, от крадене на идеи, от доносничене. Това последното е останало още от време на прехваления комунизъм. Непременно да си създадеш враг и да го натопиш пред "главния". Така си удобен на системата. Да, но има Личности с непримирим и непокорен дух, неподчиняващи се на вековните догми. И слава Богу!

Корупция, бюрокрация, безработица, плутокрация... Всичко това води до регресивни стойности на доверието в институциите и общочовешките и национални ценности на една нация. Трябва да се разсъждава глобално и на наднационално равнище, за да отбележим прогресивни резултати.

Иначе какво друго ни остава - борба с вятърни мелници. Аз съм убеден, че пределът на младия човек и търпимостта му са безконечни, но не и до такава степен, в която да се подиграе с труда и образованието си. Има много от нас, посветили живота в изграждането на качествено възпитание и квалификация. Преди години често ни внушаваха да учим, за да не работим като еди-какви си. Може би тогава все още подобни твърдения имаха резон, но на този етап една диплома не ти гарантира достойна реализация. Девалвацията на българското образованието удари дъното тази година, когато окончателно започнаха да приемат студенти и в най-престижните ВУЗ-ове на страната с 3-ки, за да запълнят бройките си. А отдавна трябва да се създаде план на всеки желаещ да се даде шанс да следва, но с уговорката да не се дипломира толкова лесно. Сякаш и на преподаватели им се услади да взимат подкупи и да късат нарочно можещите, а други да пускат по бързата процедура. Това довежда и до закъснения, неприсъствие, претупване на преподавания материал и насилие дори, главно в училищата. Липсата на самосезиране и контрол позволява и на подрастващите, и на предвождащите ги авторитети толкова да скъсяват дистанцията помежду си, че тя съвсем се размива и те си стават равнопоставени. Да, те трябва да са - в чисто човешки план, но реално е редно да се знае кой от кого трябва да се учи. Какво очаквате от поколение, което не изпитва страхопочитание към по-възрастните и успелите? Когато си бунтар и се бориш за по-добри условия, имаш основание да се противопоставяш. Но когато си един младеж, който сее омраза ей така по инерция, понеже е модерно явление... - какво говори това за теб? Че утре ще си изпълнителен на работното си място и ще отгледаш културно дете в спокойна среда?

В българските гени има много доброта, сила, интелектуален капацитет, родолюбие. Ние сме "бамбашка" от всички, както споделя Алеко Константинов - и за хубавото, и за недотам представителното в обществения ни живот. И са ни жизнено необходими адекватни водачи и opinion leaders. Хора, които умеят да съветват, убеждават и обединяват за значими процеси.

Освен прочутите ни навред по света музиканти, спортисти и актьори, сме горди и с други успели българи в чужбина, на чиито постижения обаче по незнайни причини не се дава толкова гласност. Например: портретистът Росен Райчев, инженер Божидар Янев, архитекти Анджела Данаджиева и Йорданка Георгиева. Не са за подценяване и: Яна Фишер (ръководител на софтуерен проект във водеща фирма); Анели Младенова (директор по превенция, качество и околна среда в компания във Франция); Светлана Драгнева (вицепрезидент на асоциацията на българите в Украйна); Симеон Гаспаров (журналист и писател в Америка); Борислав Петранов (драматург във Виена, Австрия); Кирил Шаров (лекар в Цюрих, Швейцария); Иван Карчев (продуцент във Виена); Петър Стамов (собственик на сайта eurochicago.com - най-голямата българска онлайн платформа в САЩ).

И още, и още... Всъщност всеки българин, дръзнал да напусне родината и успял по някакъв начин навън, е достоен за уважение. Без значение от приходите си и положението, с което се ползва. Всеки късмет е различен. И всеки труд в случая заслужава адмирации. Няма как да ги съпоставим и съизмерваме кой е по-по-най. Всеки се е сблъскал с културния шок, езиковата бариера, предубежденията към България и Балканите. Рязката смяна на обстановката влияе и на психиката, и на възприятията на един човек. Със сигурност никой не бяга от добро. И със сигурност и в чужбина, и тук има някой над теб или работиш за някого и си зависим от всякакви фактори, ала там поне важи правилото, че няма срамна работа. Докато тук с огледа на инфлацията и все така ниските заплати е срамно да работиш каквото и да е. Затова все повече българи предпочитат Германия, Англия, Испания, Франция...

Вече не бих определил напускащите като обикновени дезертьори. Не и когато те продължават да вливат оборот в българската икономика и да спомагат за БВП, подпомагайки бюджетите на семействата си, част от които харчат парите си в България. Не и щом продължават да са българи по самосъзнание. Нека сме благодарни на тези хора! Над 2 милиона българи са трудово заети в най-различни държави, всяка от които е безумно индивидуална. И ако не се впишеш в нейната характеристика, някак се размиваш в пространството и то те помита. Вярвам и знам, че тези хора са силни. И им коства много да запазят своя образ в чужда държава, която се старае всячески да притъпи националната им принадлежност. Трудно им е. Няма нищо по-сладко от това да успяваш там, където си роден и отраснал. Там, където тече твоя кръв. Там, където всичко ти напомня за нещо ТВОЕ. Този интимен свят обаче бе разрушен от либералния уж капитализъм. Видя се, че и социализмът не е онзи режим, който ще ни гарантира чиста глобализация. Само че сега не съм особено впечатлен от способите, с които демонстрираме глобализация. Тя понастоящем се изразява в гражданска дестабилизация. Умишлена или не - не се знае. Поне моето съзнание не може да ме приеме, че някой би могъл да има интерес от това.

Редица успели зад граници съграждани споделят, че са невъобразими по характера и броя си усложненията и ограниченията по гласуването извън границите на България. А те също имат политическа и гражданска позиция и желаят да я изразят. Така беше и на последните избори - за президент. Отново нарушения в България, а извън нея - ограничения. Drive to go... Все така ли ще си казваме?

По данни на Националния статистически институт през 2015 механичното движение на населението отчита, че близо 150 000 са се изселили от рамките на България. Не се знае категорично за 2016 как вървят темповете, но е видно, че демографската криза се задълбочава. Кризата се задълбочава и в менталното подсъзнание на чистокръвния българин, виждайки какви субсидии се отделят за бежанци и роми. Този двоен стандарт го кара да емигрира.

Източник: Евростат.

Макар че: "Брутният вътрешен продукт (БВП) през третото тримесечие на 2016 г. се увеличава с 0.4% в ЕС-28 спрямо предходното тримесечие по сезонно изгладени данни. За същия период БВП в България нараства с 0.7%. В сравнение със същото тримесечие на предходната година сезонно изгладените данни показват нарастване на равнището на БВП в ЕС-28 с 1.9%, а в България - с 3.4%.". И какво от това, след като живородените български деца за 2015 са 65 950 - т.е. по-малко от броя на напускащите?

Мога да залея статията си с още много данни, но за момента не това е целта. Трябва да се замислим върху условията на труд и състоянието на здравеопазването, образованието и икономиката. Нужно е да се стабилизира социалната политика и жизнените показатели на всички видове равнище, за да може демографските признаци да се подобрят. Когато започнем да чуваме или по-скоро да УСЕЩАМЕ добрите прогнози и реално благотворното въздействие от тях върху стандарта ни на живот и труд, ще подсилим мотивите си да останем тук, където иначе имаме ресурсите да разкрием много повече перспективи за всички нас, отколкото до момента практически катализираме.