Комерсиализъм или национализъм?

Комерсиализъм или национализъм?

Статия и ревю за филма "Дякон Левски"

Национализъм, патриотизъм. Понякога не мога да разбера разликата. Национализъм ми звучи в стил слоганите на една партия, която идиологически има добра платформа, но колко добре разработена – вижте, не знам. Много партенки подмятат тези политици. Националната принадлежност не е само на документи. Тя е емоционалната привързаност. Не фанатично, на ултраски. Просто гените ни, корените ни ни карат да тежим на мястото си. Във вените ни тече онова, което никой не може да ни вземе. Ние сме свързани с всичко родно. Не само с герба, печата, химна и знамето си. Понякога и аз умирам от почуда в какъв точно строй съм. Робовладелчески, феодален, хегемоничен. Командват ни някакви васали и феодали, но си нямаме онези бележити Личности. С тежест, мъжка дума. Онези хвърковати чети. Онзи поглед, в който се чете самопожертвователност. Левски бе увековечен в един филм, който е част от историята. Но в различни огледала се оглеждат Левски като част от историята, и филмът за него.

Преходът от феодализъм подготвя за капитализъм. Много обичам да говоря за капитализма, значи. И това паразитно „значи”. Сега сериозно. Оглеждайки се около себе си, капитализмът ни превърна в нещо, което не знам как точно да назова и опиша. Ние като нация обичаме да се цапаме един другиго и да си принизяваме успехите. Слагаме в кюпа и освобожденски радетели. Обичаме да търсим компромати за всички. Дори там, където ги няма. Без да мислим, че тези хора са примерът, който ние трябва да последваме. Завещанията им, заветите им са нашето кредо, нашият мост, нашата почва. Не трябва да изтръгваме корените си. Трябва да облагородяваме тази почва, за да виреем по-добре. За трети март тази година написах следния статус: „На дни като днешния всеки от нас изпитва своята национална принадлежност. Културното, историческо и природно наследство са нашият неприкосновен гарант за великолепие. И колкото и години да минават, колкото и смутни и бездуховни времена да настават, българинът продължава делата на предците си с непоколебим дух, защото той носи тези гени. Заедно сме по-силни. Не се поддавайте на робската и пораженческа психика! Обичайте всичко българско, пазете България, успявайте тук! Честит празник!”. Повече не знам какво да кажа.

Манифактурата, наречена „Дякон Левски”, може би е направена… Ох, хайде да е създадена, макар че не се знае коя от двете думи е по-подходяща, с цел да бъде касова разбивация. Но е отговорност и изкуство, че и въпрос на храброст да има филм за Левски. Мисълта за печалба, водена от заглъхнала пазарна ниша, блазни. Казваш си: „Ще се наема да направя този филм. Хората имат нужда от него. Ще разбуним духовете.”. И може да си воден от добри намерения, но… Търсенето на реквизит, на меценати веднага обръща палачинката в измервателна стойност. Почват да се мислят глобални схеми за това, как да изглежда филмът. Няма нужда да е претенциозен. Е, в случая не е. В случая е малко-повърхностен, отколкото трябва. И не обвинявам Максим Генчев. Той е добър актьор, навярно и режисьор, сценарист, драматург. Но странно е. Има художествено изкривяване. Спомням си едно време колко предпазливо четях книги като „Корона от тръни”. С колко респект се отнасях към имена като Кимон Георгиев, Андрей Ляпчев, Стефан Стамболов. А какво остава за тези преди тях… Петвековното робство. Робовладелци ли сме и до днес…

Левски не е икона. Може би приумицата е била да му се придаде по-човешки и неподправен облик. Едва ли някой си го е представял с ореол. Но тази хрумка на Генчев е отлетяла в друга посока. Малко е залитнал в еснафщината.

„1841 година. Поробена България вече чака своя Спасител. Но още не разбира, че той няма да се появи от нищото, яхнал магаре.

Нито един учен досега не можа да каже, или докаже, къде е гробът на Левски, но всички учени знаят къде е обесен. Дори паметникът му не е правен от българин. Затова и никой от нас няма право да обсебва Апостола. Но може да мечтае с него.

Затова приемете този филм, като една приказка. Добре ли е разказана, лошо ли е разказана, ще прецените сами. Но с тази лента можем да започнем да преодоляваме и най-големите си страхове като българи. Да не би да сбъркаме в преценката си за Левски, Ботев, Каравелов, Раковски, Димитър Общи? Това не са икони, това са живи хора, и когато на децата ви им се падне тема за изпита по литература за тях, не ги стресирайте. Няма нищо неясно казано от тях, напротив, то е толкова директно, че плаши дори и до днес. Дори тук ни е нужен Левски.

Филмът на Максим Генчев „Дяконъ Левскiй” няма за цел да забоде байрака и да заяви – ето това е Апостола. Както вече казахме, това е кино, направено с огромна почит към Левски.

Докато гледате филма, някъде ще ви боли, на други места ще се радвате, на трети ще плачете. И така, докато сами се замислите – кой е Левски, защо прави това, което прави и в чия полза го прави.”

Животът не е филм. Трудно може епохалният апогей тогава да бъде пресъздаден сега. Трудно може на героите да се придаде онзи обем, колорит. Знаете ли? Филмовото изкуство, по-точно българското кино, претърпя катарзис, някакъв своеобразен ренесанс. Десетилетието 2000-2010 бе трагично записано в това отношение. В последните години се появиха сполучливи предложения. Но сякаш онова кино от 70-те и 80-те беше по-близо до истината. И сякаш тогава по можеше да се роди по-близък до Левски филм. Сега близостта във времето, пространството и проблематиката е обезглавена. Друг е режимът. Закъснява филмът за Левски. За мен бе ясно, че опитът ще прозира от комерсиализъм. В днешно време се говори за продукти, за консуматори. Изтръгната е емоционалната нишка. Как да представим на децата героя Левски? Представите им за героизъм се измерват в съвсем други показатели. Сега са на мода мъже тип мутри, с ланци, татуировки, бръснати глави и дебели вратове. Не са били по-модерни дори през 90-те, отколкото сега. А мъжкарството и подвизите се състоят в сексуални завоевания и поведение на селски тарикатлък или финансови полюции. Простете! За тях Левски е просто герой и дотам. Те не разбират неговата кауза. Тя можеше да бъде представена все така модернистично, ала като светъл еталон. За съжаление фокусът не освети подвизите, качествата на Дякона. Наблегна се на някаква псувня. Не знам дали псевдоморалисти не я укориха. Но и ролята на псувнята не ми е понятна. Нито би представила Левски в по-близък до народа привкус. Напротив, загорча. Повече от „Мисия Лондон”. Забележителна е предисторията на проекта. Маркетинговите маневри на Максим Генчев, набирането на бюджет, локации и актьори, търчането за подписи, анонсирането… Всичко това трябваше до доведе до издържан краен продукт. Нямаше как да няма разногласия. Но говоря чисто стилово образът да беше изгладен. Можеха да поработят още. Можеха да се поровят в изворите. Не е до репетиции. Такъв филм трябва да се изстрада, на него трябва да му дойде времето, народът сам да го поиска. Напоследък доста приказки се претворяват в игрални филми. Плоски са, изкуствени. А когато говорим за действителна част от историческото ни минало, задълбочаването е задължително. Старите български филми като „Козият рог”, „Време разделно” и дори по-късните като „С деца на море”, „Търси се съпруг на мама”, „Войната на таралежите”, „Изпити по никое време”, „Вчера”, „Всичко е любов”, „Дами канят”, дори и в цялата си художествена измислица и битовизъм, са адски близки до нас. Обикновени, опростени, но смислени. Има я закачката, има го гъдела, има го посланието. Не са дилетантски. Дори по-смъмрящите персонажи не са персона нон грата.

В „Дякон Левски” много фрапиращи детайлизации, неуместни реплики, неактуални стилистични похвати, излишни монолози, липса на въображение, безразборно насилие. Трилър, екшън, уестърн. Липсват достатъчно категорични внушения, препратки към историческата памет. Know-how субстанцията е размита. Операторската дейност е добра. Запазена е и някаква част от етнологията ни. Природата е умело обхваната.

Пълнометражен добър продукт означава е свързан не само с добрата актьорска игра и сюжет, а и със символиката и посланието. Да прокламираш патриотизъм е сложен процес. Плавно трябва да разкриеш съдържанието. Бисер или гнила костилка. Винаги ще има сравнения, очаквания, генерализации. Да играеш с артефактите в ново време. Да затвърдиш, но и да съживиш и допълниш нечий образ. Левски е част от българщина, националното, изконното, преломното, триумфалното, загадъчното, безстрашното, епопеичното, трагичното, славното. Но почит. Това е, което трябва да изпитваме към него. С благоговение трябва да стоим пред историята си. И когато в даден наш проект има концепция от миналото ни, трябва да изразяваме преклонението си. Много неща не знаем. И по-добре. Важни са дирите, следите. И когато говорим за национализма си, трябва да е в чист вид и да не го въвличаме във некоординирани върхушки и Содом и Гомор. Пълнотата на ценностите и традициите са нашият гарант за самосъхранение.