Справедливото, фино и безобидно "мрън-мрън" в новите римувани парадигми на Недялко Йорданов

Българският поет и драматург Недялко Йорданов съчетава в себе си способността различни поколения да са му последователи. Те са впечатлени преди всичко от личността МУ на естет, визионер и оратор. Творец, който си служи с думите така, както художникът красиво рисува с приспособленията си. И създава история. Много е важно в днешно време да не загубиш искрицата да формираш индивидуален подход. По утъпкани пътеки лесно се върви. За да проправиш свой коловоз в лабиринта от бурени, угаснали кръстовища и разнебитени настилки, наистина трябва да си майстор и да извайваш красота и от руините. Както знаем, музата е основен двигател за представителите на изкуството. Поетите са особено чувствителни. Те са като сеизмограф на духовността. И имаме нужда от тях повече отвсякога. Те са онези корективи, които филтрират публичното пространство и уравновесяват везните, когато сквернословията натежат. Те облагородяват почвата, подхранваща културния живот.

Новата стихосбирка на Недялко Йорданов се чете леко, на един дъх. На дъх, който е изстрадан обаче. Всички хора с опит ще разпознаят фрагменти от живота си в определени стихотворения в тази компилация. На 77 години перото на Недялко Йорданов е още по-гъвкаво и осъзнато в стилизацията си. Опитът на изживяното оставя следи и ни прави по-съвършени. Макар и по-предпазливи и угрижени дори в словата си. Надживял грешките на младостта, той ги е култивирал в нова порция жажда за живот и дори другарува с делничното без досада. Да, колкото и да е странно. "Мрън-мрън" не е просто старческо мрънкане. Това е разбираема умора от битовото, от непочтеното, от неизбежното дори. Важното е обаче да възтържествува оптимизмът, както в края на всяко  произведение в рамките на цялостната творба. 

Недялко Йорданов е развълнуван от няколко водещи теми в живота си. Остаряването, доброто, близките си хора и родината. Сюжетите са ефирни, искрени и преливащи от реални послания. Един 77-годишен мъж разказва не просто истории от живота си. Той документално и импозантно изобразява картините на нашето съвремие, делимо и неделимо от миналото. Той не тъгува за миналото. Просто е свързан с него и въпреки, че капчиците живителност му се струват по-малко на брой от преди, той живее още по-сърцато. Тъжно е, когато осъзнаваш, че силите те напускат, а все още имаш такива. И желаеш страстно да ги раздадеш без остатък, да повториш любими моменти, да усетиш по-осезаемо новите такива... За да демонстрираш на себе си, че... мамка му - още те бива, още те има... и има защо! Един поет с пъстра и богата душа, долавяща всички земни сили. Запечатва ги в своите стихове като доказателство за мощта на Негово величество - живота. Който ни сграбчва в мрежите си и ни поставя в клопки, издига ни в небесата и изпълва вените ни пълнокръвно. Да живееш означава и да се бориш, и да се наслаждаваш, и да падаш даже. Всички тези мигове са неразривни - единият е причина, другият следствие, но без тях е немислимо. Немислимо е да не се преклониш пред силата, която те създава, ръководи и изпепелява. Всеки според заслугите и уроците, които трябва да вземе.

Прави впечатление, че стилът на стихотворенията е повествователен, драматургично напрегнат, хармонично притихнал на места и болезнено модернистичен на други. Недялко Недялков в никакъв случай не е потънал в безвремието на българския мъж след 60-годишна възраст. Той работи, твори, наблюдава. Използвал е изразни средства и чуждици, близки до младите. Няма как - дори връзката му с част от семейството е базирана на тях. И вижда, че те са необходимо зло, но ако знаеш как правилно да ги разпределяш в ежедневието си, ще ти остане време и за емоционалната част от него. Сега той повече се любува - на онова, което съдбата му е дала и което той сам е постигнал в силните си години. И е пример защо именно сега да не са силните. Те нима сега за него животът не започва? Той не спира да вярва в доброто, в изконните семейни устои, обича чистосърдечно родината си и рода си. Цялата метафоричност, мъдрост и асоциативност, която блика от римите, създава усещането за ритъм, за плътност на живота, за хомогенност на съставните му части. И на това, че всичко има обяснение и че всичко се преживява, както се пее в една песен на Лили Иванова. Там е и най-голямата ирония на съдбата. Първата и последната строфа, както първият и последен дъх, винаги са в тясна враимовръзка. Отдаването на почит към героите, жената и въобще авторитети е забележително и показва към какво трябва да се стремим и ние, по-младите, за да се съхраним в свят и във времето, когато ценности лесно се поругават, а белезите на стойностните идентичности се изтриват с лека ръка. 

Няма стихотворение, което да не е силно и да не е като една микровселена. Не мога да отлича едно. Дори заглавията са оригинални и говорят сами по себе си. Трябва да прочетете тази книга. Всеки българин има нужда от нещо такова. Дали за разтуха, дали за осмисляне на приоритетите, дали за нещо друго... Имаме нужда да си помрънкаме - човещинка си е, но не бездуховно и не безучастно. А с тона на онази назидателност или самокритичност, която ще разруши кризите и ще преобърне живота ни, за да го насити с ползотворни частни и обществени начинания.

ДУШАТА МИ

Душата ми, обрулена и извисена, пътува своя вечен път в безкрая.

Понася ме във вихъра си упоена и кара ме с косите ѝ да си играя.

Душата ми издига ме и приземява, и шантажира си ме безобидно лесно.

Обича онзи гъдел да ми причинява – да се вълнувам искрено и често.

Душата ми е усойна стряха и урва едновременно, монета с две лица.

Същността ѝ – старомодна и съвременна, търси хора с отворени сърца.

Душата ми – покой и бунт красив, изпълва дълбочинно всяка клетка.

Душата ми – блян правдив, е смела като рицар и фина като кокетка.

Душата ми жадува справедливост. Възражда се, щом се овъзмезди.

Не другарува с немарливост. Живее в мен любов и благо за да твори.

Душата ми не ненавижда. Призвана е да води порива към светлината.

Душата ми единствено съзижда. Родена в провидението на добротата.

"Господари на моргата" - или как пътят към Ада е постлан с добри намерения

Ако поискаме да си затворим очите за реалността такава, каквато е, може би ще си осигурим известен комфорт. Някои успяват да се абстрахират от заобикалящата ги среда. Признавам си, аз някак не смогвам да вървя като кон с капаци навред и да живея под стъклен похлупак. Обичам мириса, вкуса и полъха на живия живот. Обичам и трудностите - те ни правят повече хора. А и нали трябва да се научим да се приспособяваме... Живеейки в свят на вълшебства и приказни герои, няма как да постигнеш гъвкавост по отношение на адаптирането към новия световен ред. Ние всички сме част от този механизъм и като такива носим отговорност с всяка своя дума и действие. Та дори и с мисълта си. Понякога неизказаните на глас мисли са най-опасни. Те маркират незаявени намерения, които нерядко се трансформират в действителни материални такива. Не мога да си позволя лукса да заживея в изолиран ареал. Просто съм друг тип човек. Не се подчинявам на егоизма си. Винаги се оглеждам, информирам. Това ме държи в едно непрестанно страхопочитание към законите на Вселената. И не само. Съдейки по чужди примери, често се уча какъв да не бъда. Няма такъв, който да не си е платил цената. Това ме успокоява. Не за дълго. Излизайки на улицата, влизайки в магазин, посещавайки институция, пристъпвайки прага на университета или работното място, ти вече имаш пряк контакт с живота. А той един такъв все още оголен, екстремен, бодливо несъвършен. От проекцията на нашите мисли зависи в какво място ще превърнем света, НО ако сме прекалени идеалисти, ще ни е трудно. В рамките на един човешки живот намеренията за чудеса от храброст граничат с утопията. Прекалено дълго сме били на пангара. България се превръща в морга, поне за момента. Няма да е песимистично, ако си го признаем. Живи трупове се разхождат по улиците, а някои са захвърлени оглозгани. Трети са пресни и се разлагат. Вонята е стъписваща. И всичко това на фона на една удивителна природа и изключителна история и народ с уникални гени.

Смразяващата още със заглавието си нова книга "Господари на моргата" пука илюзорния балон, в който сами понякога заживяваме по инерция. Поздравявам невероятно смелия и познат на всички ни журналист Огнян Стефанов, който е заплатил с цената на травми изричането на истини за политическия ни псевдоелит. Той е чувствал за свой дълг да се позовава на истината. За съжаление подобни хора сме неудобни, откакто свят светува. Тъй като пречим на "удобните" да продължават да живеят по изгодния си начин. На тях са им мили онези, които им пудрят егоцентризма. Няма как обаче да бъдеш истински уважаван, ако си подлизурко. Мижитурките цял живот минават между капките и така оцеляват, ала това не е достоен живот, който ще ги доведе до нещо повече от това да са нечий обслужващ персонал. Така е. На подобни екземпляри им стига да са подопечни. За да си боец, се изисква характер. Царят на джунглата никога не е някое сервилно животинче, препитаващо се с подаяния и живеещо в хралупа.

Ще започна малко отзад напред, като споделя една част от епилога на произведението: "Може да не знаете, но по света вече има морги на открито. Наричат ги "Ферми за трупове". Само в САЩ те са шест. Най-голямата е към университета на щата Тексас. Казва се "Фримън Ранч" и е досущ като ранчо. Там се обучават студенти по медицина и специализанти по съдебни антропология. В Европа вече също има няколко такива "ферми". Според учените те са новата платформа за разкриване на нови тайни на човешкото тяло и способи за борба с някои от най-коварните болести. Полезни са, с една дума. За съжаление, ако страната ни е заприличала на морга на открито, това не е заслуга на учени медици, а на корумпирани политици, на шайка самозабравили се управленци."

Така написано, звучи леко зловещо, само че не е далеч от истината, че се превръщаме в "dead man walking". Да си призная честно, в това ревю мислех да не обръщам внимание толкова на фактите в книгата, колкото на начина, по който са представени, но всъщност начинът се оказа просто прагматично човешки. А и книгата като съдържание си е фактологическа. Огнян Стефанов е разкрил редица смущаващи истини чрез особено достъпен за масовото аудитория похват - за да могат всички да разберат директно, без да се сблъскват със завоалирани препратки и уклончиви обяснения. Все пак журналистът се позовава на сведения главно на база своите разговори с въпросните разобличени и предава информацията от първо лице. Така правят непоколебимите журналисти, отдадени на професията. Истината или нищо. Все пак трябва да има някой, който да напомня от време на време, че "царят е гол".

Огнян Стефанов експонира задкулисните факти по умело дързък и дори жаргонен на места начин, без да обижда и накърнява нечие достойнство. Ако осъжда нещо, то то е съмнителния морал на някои от водещите политически фигури в страната и конкретни техни стъпки, с които е запознат. Срещаме и съпоставки със световни събития и лидери. Прояви от последните години, които вълнуват медии и широката общественост, биват отразени в "Господари на моргата". Особено място заема образно изнесеният модел "Кой", превърнал се в култов в последно време. Общо-взето, най-често се споменават няколко имена в хода на развитие действието на произведението - тези на Бойко Борисов, Делян Пеевски, Ахмед Доган. Този триъгълник е наситен със символизъм и постоянно си сътрудничи не в борбата срещу организираната политическа престъпност, а точно в това тя да процъфтява безнаказано. Цветан Василев заема друга роля книга, не по-малко важна. По-навните биха помислили, че той е представен като добрият герой и като навярно по-симпатичен поради някаква причина на автора. В действителност обаче разбираме, че срещу Цветан Василев се е готвило незаслужено покушение. Естествено, никой от замислилите го няма да си го признае открито, но такова е имало.

"Пътят към Ада е постлан с добри намерения". Тази максима изчерпва и допълва първоначалната идея на кръга "Кой" спрямо Василев, работил с тях на доверие. Обещавали са му подкрепа и съмишленичество, ако и той ги подпомогне - за тази или онази фирма, да речем. В един момент Василев и банката му се оказват донори за лакомници. Целта е била една и се осъществи - КТБ да изпадне в несъстоятелност, да се отслаби нейната мощ. Поискали са да унищожат Цветан Василев като човек с възможности и фин интелект - очевидно той е застрашавал техните мераци да вземат по-големия дял от всичко. Пеевски и Доган са се сдушили с "банкера беглец" и са били хрисими, за да изготвят своя план за отстраняването му. Има и други участници в схемата. От една страна, "белите якички" от кръга на Цветелина Бориславова. От друга страна, Алексей Петров, Сотир Цацаров, Александър Сталийски и Петко Сертов. Те също са замесени в опостушаването на средства. Портретът, който Огнян Стефанов прави на Бойко Борисов обаче, е изумителен. Той изказва разочарованието си от промяната на премиера. Става ясно, че Борисов доста си е повярвал и е започнал да става заложник на собствения си комфорт повече отвсякога. Персонажът му бива представен на читателя като отблъскващ. Сотир Цацаров е назначен с препоръка на Пеевски и се заформя пагубната инициатива около дискредитирането на КТБ. Цветан Василев е огорчен и бяга в чужбина, но не от страх - просто като сензитивна личност за момента не намира себе си тук в тази конфигурация. През април 2014 се е състояла среща, на която е дискутиран сценарий за събарянето на банката. На нея са присъствали следните лица: Делян Пеевски, Иван Искров, Бисер Лазов, Данчо Ментата, Ангел Александров, Сарафов и други. Съмнителни са сделките за "Булгартабак", "Дунарит" и зала "Универсиада". А още повече - тази за придобиването на Виваком от Спас Русев и за участието на ВТБ в нея, като така се ощетяват интересите на България и Русия от някои политици. На тази одисея е посветена цяла глава. Спас Русев е само формален собственик. Мениджмънтът прехвърля пари по съмнителни сделки, а пострадалите акционери завеждат много съдебни искове. Компанията е принудена да финансира задълженията на новите собственици. На Бойко Борисов са обещани милиони откуп, за да си мълчи по този въпрос с прехвърлянето на собственост. Ако въпросният скандал се разрази, отношенията между Русия и България съвсем ще се влошат, а те вече се влошиха покрай "Южен поток" и "Белене". До какво ни доведе приватизацията...

Друг значим тумор в икономиката, и то забележете - международната такава, е контрабандата на цигари. Тя се осъществява от "Булгартабак" в Турция. Чрез средствата се финансирали терористични групировки в Ирак, Сирия и ИД. Тук вече говорим за прикрити престъпления от масов характер, за които са отговорни много хора и инстанции по веригата. За Бога, хора - подпомага се тероризмът индиректно... А по телевизията се чете ли, чете и лее морал, за да се прикрият следите на подобни деяния...

Съпоставката, която е жестоко попадение, е тази между Цветан Василев и руския общественик и предприемач Михаил Ходорковски. А именно как държавата, мафията, служби и прокуратура могат да съсипят инакомислещите, чиито критики и бизнес хрумвания ги застрашават. Това е естествената реакция на слабия духом човек - да смачка силния, да го компроментира, да провали ходовете му. Очевидно в страна като Русия, която се ползва с влияние и висок стандарт години наред, също властва феодално-престъпната система, при която държавата се превръща в плутокрация. Олигархичните кръгове в Русия по подобие на тези в България, оказват натиск и рекет и по този начин трупат активи. Ако не си със силните на деня и не им сътрудничиш на принципа "услуга за услуга" или "дай ми, да ти дам", си анатемосан от кликата. По този начин Ходорковски се е оказал от страната на низвергнатите. Тази система, обаче, за която говори и той, рано или късно ще се окаже нерентабилна. За целта трябва да се засегне всяко едно звено - да няма неударено място, да се вземе всичко без остатък и лидерът Путин сам ще се откаже от играта и ще наблюдава отстрани. Години наред ще трябват, за да заработи друга система, ако въобще се даде шанс тя да бъда по-различна от досегашната пиеса "Корупция крадешком".

Ако хотел "Берлин" в София можеше да говори, щеше да разкаже история за нещо повече от подслушвания, изнудвания и секс бизнес отношения на "елита" и "властта". А ако можеше държавата във всеки от аспектите си като такава да се самозащитава... в моргата нямаше да е пълно най-вече с дребни риби, с каквито е пълно и в затворите в страната. Напротив - най-изявените мародерци щяха да са разкъсани на парчета, както се случва със Злото във всяка една екранизирана фантастика. Ами хайде! Нека за миг си представяме, че обезглавяваме Злото и пипалата му. Как да въстанеш обаче срещу върхушката... Кой ти гарантира недосегаемост и живота ти след това?! А всъщност кои са тези, които си разпределят порциите и решават кой къде е и не се ли сещат, че и над тях тегне една сила, която внезапно може да ги повали? И това ще стане. Светът има способността да се самоактуализира и да се отървава от натрапниците. Точно така, както наказва природата. Треперете - обръщам се към тези, които трябва да не спят спокойно! Вие не сте дори господари на никаква морга. Вие сте само собствените си палачи. Затова лижете сега, сервилничете и си играйте в цирка - нали пътят към Ада е осеян с добри намерения... Имай кой да ви съди за реалните ви лоши такива.

"И дъхът стана въздух" - разказ за цената и смисъла на живота.

Когато разтворих тази книга за първи път, нямах генерални очаквания. „Дъх“, „въздух“... Знаех, че ще е нещо драматично, но някак тези две ключови думи свързвах със спокойствие и чистота. Не ми навяваха неприятни асоциации, макар предварително да се бях информирал, че съдържанието ще е емоционално въздействащо. Така се и оказа. Тази книга най-бавно съм чел от всички останали. Защо ли? Твърде е реалистична и далеч от всякаква иносказателност. И точно този похват ме задържаше дълго на всяка една отделна страница. Асимилирах дума по дума посланието. То е попило във всяка буквичка. Нямаш усещането, че четеш приказка или каквато и да е художествена измислица. Увлекателно е, само че парализиращо увлекателно. Тъй като на постамент е поставен смисълът на човешкия живот. Това е лайтмотивът в творбата. Защо сме на тази Земя, колко, как?

Това е историята на Пол Каланити – американски неврохирург от индийски произход. Поразяващо откровен, без каквито и да е претенции за писателско майсторство, той разкрива силата си като автор на собствения си мемоар именно заради многото споделени истини в него. Романът ни завладява и въвлича в суровия свят такъв, какъвто е. Без грам преструвки и украси. Ако очаквате сълзлива, захаросана историйка – по-добре се откажете сега, а не постфактум, когато би било късно... Романът може да завладее и вас. А е наситен с драматизъм. Безспорно успешен, въпреки че не в това е поантата в случая.

Има известна ирония на съдбата в тази творба. Не известна, а твърде очевидна – фатално и трагично. Пол Каланити посвещава живота си в изучаването на историята на медицината и литературата към нея. Специализира се като неврохирург. Превръща се в много повече от обикновен такъв. Започва да лекува заболелите от рак, но в един момент той също се оказва онкоболен. Ето в това е иронията на съдбата. И всичко това, докато неспирно търси начин да разкодира загадките на живота. За какво сме призвани, колко струва човешкият живот, има ли смисъл изобщо...

Да, има. Смисълът е в борбата. Пол го доказва нагледно и на млади читатели като мен. Този човек ме вдъхнови да се боря както никога досега. Може би ще си проличи дали е така занапред. Искам да се обърна към него с думите: „Твоят пример е свещен и ще се запечата в съзнанието на милионите читатели на тази книга.“.

Това произведение минава право през сърцето и пронизва всяка аорта от него. Ако има равнодушни след прочита, то те определено биха ме притеснили. Но знам ли – шарен свят. Убеден съм, че посланието в „И дъхът стана въздух“ е заразно. Всички искаме да доведем жизнения си цикъл до край. Да сме здрави, в добра форма и кондиция и обградени от любими хора. Понякога обаче научаваме, че съдбата поставя на изпитание определени от нас, как да изживеят последните си дни. Което е висш урок за всички останали. Смъртна присъда. Тленност. Няма такова нещо. Това е кръговрат. Предопределеността е неизбежна, а ние посредством волята си можем да удължим и облагородим живота си. Да го изпълним със смисъл. Смисълът идва от нас – той е в нас. Другите около нас му придават завършеност. Защото никой не е роден да извърви пътя си напълно сам.

Студенти, бивши асистенти на Пол, са били впечатлени от убедеността му в моралния аспект на лекарската професия. Той е изключително етичен хирург, тъй като е на първо място хуманна личност. Някъде между литературата, практическата медицина и действителността той търси опорните точки на същността на живия живот. Приемат го да следва магистратура в Стандфорд, специалност „Английска литература“. В Стандфорд учи при Ричард Рорти. Изучава творчеството Уолт Уитман. Постепенно в него се поражда сблъсъкът на два гласа. Единият подстрекава: „Хващай се за книгите и чети!“. Другият го съветва: „Зарежи книгите и се захвани с медицина!“. Приет е и в Кеймбридж. Следват 18 месеца усилена подготовка за медицинския факултет. Започва да прави дисекция на трупове, когато възниква евфемизмът от „труп“ в „донор“. Способен ли е човек да се абстрахира от човешките емоции по време на дисекция? Понякога се прекрачва границата на сакралното. Как се постига равновесие между патос и апатия? Става дума за това, как Пол не иска за загуби човешкото в себе си и държи да не се отнася индиферентно с хората, а да ги третира като отделни личности впоследствие, когато стартира лечението им като доказано онкоболни. Решава да съобщава истините за диагнозите или новините за смърт на роднините им дипломатично и на порции. Старшите резиденти тогава препоръчват: „Сега се учете да работите бързо. По-късно ще се научите да работите добре.“. Поговорката между тях е „Дните са дълги, а годините – кратки.“. Следва да си напълно отдаден на лекарската професия и да нямаш право на компромис. Дори милиметър в даден разрез. Не трябва да бъдеш бъдеш бърз или бавен. Трябва да бързаш бавно. Ако костенурката се забави прекалено, заекът ще я изпревари. Ако заекът твърде много бърза, ще сгреши в някоя своя крачка и е възможно костенурката да го изпревари. Нужно и да си стратег и да запазиш самообладение. Да имаш и светкавични рефлекси.

Понякога между науката и екзистенциалното се формира парадокс. Пол е атеист, понеже не може да докаже Божието съществуване чисто емпирично, но пък науката е далече от емоциите на човешкия живот заради фактологичността и прагматичността си. Първоначално Пол бива лекуван с лекарството „Тарцева“. После минава на химиотерапия. Ала неизбежното предстои, въпреки че той е планирал 40-годишната си кариера. Умира на 36.

 

Пол Каланити демонстрира върховен стоицизъм. Подготвяйки се психически за предстоящата смърт, той се бори с болестта. Успява да се убеди в сплотеността на семейството си. Ражда му се дете. Преоткрива и дори надмогва себе си и страховете си, изправяйки се гордо пред тях. Посвещава последните си дни в раздаване на любов, дори продължава дейността си като неврохирург. И някъде сред различните случаи на онкоболни все още търси истината за живота и смъртта. Колкото и да е достоен и смел, толкова и е осъзнал своята необратимост. И напук за момент примирението му не преминава в апатия. Напротив. Той вдъхва кураж на още и още и хора, включително и най-вече на самия себе си. Буквално живее като за последно. И ни учи да не си служим със светотатство, а да бъдем благородни и благодарни. Медицината не е индустрия и бизнес. Нея е необходимо да я има, за да ни предпазва. Лекарите са онези стожери на хуманността, които нямат право на пренебрежителност. Трябва да съхраниш себе си в тази борба, без това да ти пречи да бъдеш добър човек. Емпатията спасява. А смъртта е необходимо зло. Тя е и край, и начало. Печал винаги ще има. Добрият пример се помни. Дъхът ни остава във вечността. Бъдете добри хора и се борете за здравето и живота си, насищайте дните си пълноценно и обичайте близките си и живота! Всеки миг е уникален и сюблимен, когато го уловиш и изпиташ навреме. Това научих. Благодаря ти, Пол!