"И дъхът стана въздух" - разказ за цената и смисъла на живота.

Когато разтворих тази книга за първи път, нямах генерални очаквания. „Дъх“, „въздух“... Знаех, че ще е нещо драматично, но някак тези две ключови думи свързвах със спокойствие и чистота. Не ми навяваха неприятни асоциации, макар предварително да се бях информирал, че съдържанието ще е емоционално въздействащо. Така се и оказа. Тази книга най-бавно съм чел от всички останали. Защо ли? Твърде е реалистична и далеч от всякаква иносказателност. И точно този похват ме задържаше дълго на всяка една отделна страница. Асимилирах дума по дума посланието. То е попило във всяка буквичка. Нямаш усещането, че четеш приказка или каквато и да е художествена измислица. Увлекателно е, само че парализиращо увлекателно. Тъй като на постамент е поставен смисълът на човешкия живот. Това е лайтмотивът в творбата. Защо сме на тази Земя, колко, как?

Това е историята на Пол Каланити – американски неврохирург от индийски произход. Поразяващо откровен, без каквито и да е претенции за писателско майсторство, той разкрива силата си като автор на собствения си мемоар именно заради многото споделени истини в него. Романът ни завладява и въвлича в суровия свят такъв, какъвто е. Без грам преструвки и украси. Ако очаквате сълзлива, захаросана историйка – по-добре се откажете сега, а не постфактум, когато би било късно... Романът може да завладее и вас. А е наситен с драматизъм. Безспорно успешен, въпреки че не в това е поантата в случая.

Има известна ирония на съдбата в тази творба. Не известна, а твърде очевидна – фатално и трагично. Пол Каланити посвещава живота си в изучаването на историята на медицината и литературата към нея. Специализира се като неврохирург. Превръща се в много повече от обикновен такъв. Започва да лекува заболелите от рак, но в един момент той също се оказва онкоболен. Ето в това е иронията на съдбата. И всичко това, докато неспирно търси начин да разкодира загадките на живота. За какво сме призвани, колко струва човешкият живот, има ли смисъл изобщо...

Да, има. Смисълът е в борбата. Пол го доказва нагледно и на млади читатели като мен. Този човек ме вдъхнови да се боря както никога досега. Може би ще си проличи дали е така занапред. Искам да се обърна към него с думите: „Твоят пример е свещен и ще се запечата в съзнанието на милионите читатели на тази книга.“.

Това произведение минава право през сърцето и пронизва всяка аорта от него. Ако има равнодушни след прочита, то те определено биха ме притеснили. Но знам ли – шарен свят. Убеден съм, че посланието в „И дъхът стана въздух“ е заразно. Всички искаме да доведем жизнения си цикъл до край. Да сме здрави, в добра форма и кондиция и обградени от любими хора. Понякога обаче научаваме, че съдбата поставя на изпитание определени от нас, как да изживеят последните си дни. Което е висш урок за всички останали. Смъртна присъда. Тленност. Няма такова нещо. Това е кръговрат. Предопределеността е неизбежна, а ние посредством волята си можем да удължим и облагородим живота си. Да го изпълним със смисъл. Смисълът идва от нас – той е в нас. Другите около нас му придават завършеност. Защото никой не е роден да извърви пътя си напълно сам.

Студенти, бивши асистенти на Пол, са били впечатлени от убедеността му в моралния аспект на лекарската професия. Той е изключително етичен хирург, тъй като е на първо място хуманна личност. Някъде между литературата, практическата медицина и действителността той търси опорните точки на същността на живия живот. Приемат го да следва магистратура в Стандфорд, специалност „Английска литература“. В Стандфорд учи при Ричард Рорти. Изучава творчеството Уолт Уитман. Постепенно в него се поражда сблъсъкът на два гласа. Единият подстрекава: „Хващай се за книгите и чети!“. Другият го съветва: „Зарежи книгите и се захвани с медицина!“. Приет е и в Кеймбридж. Следват 18 месеца усилена подготовка за медицинския факултет. Започва да прави дисекция на трупове, когато възниква евфемизмът от „труп“ в „донор“. Способен ли е човек да се абстрахира от човешките емоции по време на дисекция? Понякога се прекрачва границата на сакралното. Как се постига равновесие между патос и апатия? Става дума за това, как Пол не иска за загуби човешкото в себе си и държи да не се отнася индиферентно с хората, а да ги третира като отделни личности впоследствие, когато стартира лечението им като доказано онкоболни. Решава да съобщава истините за диагнозите или новините за смърт на роднините им дипломатично и на порции. Старшите резиденти тогава препоръчват: „Сега се учете да работите бързо. По-късно ще се научите да работите добре.“. Поговорката между тях е „Дните са дълги, а годините – кратки.“. Следва да си напълно отдаден на лекарската професия и да нямаш право на компромис. Дори милиметър в даден разрез. Не трябва да бъдеш бъдеш бърз или бавен. Трябва да бързаш бавно. Ако костенурката се забави прекалено, заекът ще я изпревари. Ако заекът твърде много бърза, ще сгреши в някоя своя крачка и е възможно костенурката да го изпревари. Нужно и да си стратег и да запазиш самообладение. Да имаш и светкавични рефлекси.

Понякога между науката и екзистенциалното се формира парадокс. Пол е атеист, понеже не може да докаже Божието съществуване чисто емпирично, но пък науката е далече от емоциите на човешкия живот заради фактологичността и прагматичността си. Първоначално Пол бива лекуван с лекарството „Тарцева“. После минава на химиотерапия. Ала неизбежното предстои, въпреки че той е планирал 40-годишната си кариера. Умира на 36.

 

Пол Каланити демонстрира върховен стоицизъм. Подготвяйки се психически за предстоящата смърт, той се бори с болестта. Успява да се убеди в сплотеността на семейството си. Ражда му се дете. Преоткрива и дори надмогва себе си и страховете си, изправяйки се гордо пред тях. Посвещава последните си дни в раздаване на любов, дори продължава дейността си като неврохирург. И някъде сред различните случаи на онкоболни все още търси истината за живота и смъртта. Колкото и да е достоен и смел, толкова и е осъзнал своята необратимост. И напук за момент примирението му не преминава в апатия. Напротив. Той вдъхва кураж на още и още и хора, включително и най-вече на самия себе си. Буквално живее като за последно. И ни учи да не си служим със светотатство, а да бъдем благородни и благодарни. Медицината не е индустрия и бизнес. Нея е необходимо да я има, за да ни предпазва. Лекарите са онези стожери на хуманността, които нямат право на пренебрежителност. Трябва да съхраниш себе си в тази борба, без това да ти пречи да бъдеш добър човек. Емпатията спасява. А смъртта е необходимо зло. Тя е и край, и начало. Печал винаги ще има. Добрият пример се помни. Дъхът ни остава във вечността. Бъдете добри хора и се борете за здравето и живота си, насищайте дните си пълноценно и обичайте близките си и живота! Всеки миг е уникален и сюблимен, когато го уловиш и изпиташ навреме. Това научих. Благодаря ти, Пол!

ВДЪХНОВЕНИЕ

Здравей, приятно ми е. Прощавай за фрапиращото закъснение.

Намерих те - невероятно е! Наричай ме накратко „вдъхновение“.

Обърквах те с предишни опции. Неволни мои несъвпадения.

Не съм машина със инструкции, греша понякога в решенията.

Обзела те е някаква апатия. А уж не идвам с лоши намерения.

Нужна ти е дълготрайната симпатия, не мимолетни увлечения.

Защитните реакции са окови. Време е от тях да се освободиш.

Не съм от въображаемите любови. Събуди се! Виж ме! Виж!

"Приказка" - нетрадиционното в един традиционен свят.

Има книги, които неслучайно попадат в ръцете ни, а впоследствие преминават като стрели през сърцето и ума ни. Уж случайно се озовават пред нас, ала именно най-случайните на пръв поглед неща са знак за неслучайност. Така бе и този път, когато избрах да прочета „Приказка“ на Йонас Т. Бенгтсон. Съвсем непреднамерено се оказа, че посланията в произведението пасват отчасти и на моя натюрел, а навярно и на още много хора. Това е един роман, който изобразява нетрадиционното в един традиционен свят. Без да звучи хипстърски, конформизмът като явление е табу в тази творба. Понякога е наказание да си като другите. Особено ако природата ти изисква от теб друго. Друго е твоето предназначение в този свят. Не, всъщност „предназначение“ звучи твърде вещомански и някак прагматично небрежно. Твоята мисия е друга. Може би имаш по-висши цели. Съдбата ти ти задава ориентири – как ще ги разчетеш зависи от теб. Как беше – „Човек предполага, Господ разполага“. Феноменалните поуки, които се извличат от „Приказка“, не те оставят равнодушен – по време на целия прочит на книгата те държат съпричастен и те карат да осмислиш частното в условията на глобалното и да намериш сили да заявиш себе си с всичките си предимства, недостатъци и странности. Всеки, който е прочел творбата, знае какво имам предвид.

„Приказка“ започва лежерно и не съвсем гръмко и обещаващо. В хода на разгръщането си обаче се долавят резки обрати, които пречупват представи. Всяка следваща страница може да се окаже „препъникамък“ или приятен сюрприз. В случая личната интерпретация не е маловажна. „Приказка“ е роман за индивидуалистите и бунтарите и съвсем закономерно би се разбрала най-адекватно от самите тях/нас. Пред очите на едно малко момче се разкрива целият свят с цялото му несъвършенство. Всеки един негов поглед над света е пропит с емоция. Действието се развива предимно в Копенхаген, Дания. Само че момчето и баща му, които са главни герои в романа, пътуват постоянно и рядко се застояват на едно място за дълго. Някои от местата, където те се подвизават, биват описани доста обстоятелствено. На места това прави структурата изградена на принципа на ретардацията. След това пък рязко се сменя посоката, като предишните действия си остават в миналото без право на връщане към тях. Този похват създава усещането за неизбежност, непредсказуемост и необратимост. Така че, конструкцията на творбата е динамично построена и отчита различни амплитуди, държащи ни в любопитно напрежение.

Баща и син живеят при всякакви чудати хора под наем – мъж, възрастна жена и т.н. В един момент дори губиш дирята на всички субекти, които минават транзит през живота на основните персонажи. Затова и корицата изглежда така – с елементи като пътно платно, куфар на колела и урбанизирана обстановка. Не е ли тъжно? Питах се през няколко етапа от бавния ми прочит на романа. Исках да се натъкна на нишката... кое налага това пътуване и до кога, по дяволите? Не е възможно цялото обикаляне да свърши по обикновен начин и да е съвсем безцелно. И не е.

Едно талантливо и сензитивно момче на крехка възраст се сблъсква отблизо със суровата реалност. Много по-добре е да ти се случи, когато си малък, докато можеш да моделираш характера си, отколкото на по-солидна възраст, когато промяната е висш пилотаж . Всъщност обаче момчето цял живот търси своята идентичност сред множествените такива. Защото прекалено много пътува и културните мини-  и макросблъсъци са като центрофуга за него. Той обаче е проницателен, с ум като бръснач и изследва в детайли атмосферата в и около себе си. Не се подчинява на догмите на обществото. Така го учи баща му. Известно време не ходи на училище. Впоследствие посещава за известно време, но рискува да го изключат. Нестандартното образование, което получава, бележи живота му. Баща му го изпитва в движение, разказва му. Детето успява да се кали, присъствайки на различни мероприятия и топоси. В един от пасажите в творбата думите на родителя са следните: „Когато човек придобие навика да вижда света, наистина го вижда, а не като онзи мъж, дето си затваря очите за заобикалящата го действителност – и татко сочи с пръст един човек на отсрещния тротоар, - или пък онази с пазарската чанта. Когато наистина вижда нещата такива, каквито са, човек започва да се чувства отговорен. Тогава се чувства длъжен да предприеме нещо“.

Наистина произведението ни пуска в размисъл за причините и следствията и за персоналните отговорности, които всеки индивид носи. И за това, че най-ценните уроци извличаме в живия живот и в практика, а не на скамейката в училище в ролята на книжни плъхове. Емоционалната интелигентност е застъпена във всеки абзац. Някъде из страниците бащата дори заявява на детето си, че е различно от останалите, но като такова представлява много повече от другите. Синът свиква да живее без конкретно местожителство, без присъствието на майка си и без да капризничи. Заедно с баща си вършат обща работа, за която им се заплаща. Живеят на ръба на неизвестното и понякога даже заобикаляйки закона и наложените с времето порядки. Въпреки всичко те за хора за пример, тъй като демонстрират разнородни умения, фин морал и етика и просто очертават новите си хоризонти. Когато едно място се изчерпиш... когато вече присъствието ти някъде се е обезсмислило или пък не си желан и застрашен – просто задаваш друга посока на вътрешния си компас.

Момчето пораства. Сменя самоличността си – или по-точно живее под фалшива турска такава, водейки стерилен живот на обикновена работа в поща. В един етап от живота баща му се губи. Той се разболява. През това време, в рамките на 10 години, младият мъж търси отговорите на много въпроси, неповдигани с времето. Той изучава корените на своята фамилия, причините за редица развои. Нарежда пъзела и разплита скрити тайни. Например – че баща му е бил сексуална малтретиран от собствения си баща и навярно това го е накарало да избяга. Съжителства с майка си, втория си баща и сестра си и разбира, че и там не е призван да остане. Привързва се към много хора, включително и към последната си приятелка – Петра. Но сякаш най-привързан остава към баща си. Доказателство за това е и сънят, който е поместен в края на творбата. Как не разбира сегашната си същност и иска да се върне към деството си и към първите уроци за живота, дадени от баща му...  Дори когато бележи първия си успех – картините му биват експонирани в художествена галерия в Германия любителите на изкуството за запознават с тях.

Романът завършва многозначително. Не знаем какво се случва с бащата на момчето, с баба му и с останалите негови близки и познати. Знаем само, че той продължава да търси пътя си. Финалът е отворен. Така е и с нас – реалните хора в реално време. Мобилността ни прави пътуващи, пристигащи. Граждани на света. Търсейки и намирайки новото, подхранваме себе си и обогатяваме присъствието си в многоликата действителност. Всички изводи човек възприема, щом се докосне до тях физически и духовно. Нищо в този живот не се случва и учи наизуст. За всичко има причина, която води до следваща такава. Където и да отидеш, ти пренасяш себе си в завършената си цялост. Но и генът е неразривна част от нас. Не можем да избягаме от всички свои добри и лоши наследствени обременености, нито можем да избегнем предопределеното. Не можем и да притежаваме нищо и никого. На това ни учи „Приказка“. Също така и да не се опитваме да живеем непременно на стадния принцип и да се слеем с масата. Ако има нещо, което трябва да правим, то е да живеем собствения си живот с широко отворени очи и да улавяме в пълнота всеки един миг без страх. Това е житейската приказка! Всичко останало са сладникави приказки за наивници и неверници.