"Приказка" - нетрадиционното в един традиционен свят.

Има книги, които неслучайно попадат в ръцете ни, а впоследствие преминават като стрели през сърцето и ума ни. Уж случайно се озовават пред нас, ала именно най-случайните на пръв поглед неща са знак за неслучайност. Така бе и този път, когато избрах да прочета „Приказка“ на Йонас Т. Бенгтсон. Съвсем непреднамерено се оказа, че посланията в произведението пасват отчасти и на моя натюрел, а навярно и на още много хора. Това е един роман, който изобразява нетрадиционното в един традиционен свят. Без да звучи хипстърски, конформизмът като явление е табу в тази творба. Понякога е наказание да си като другите. Особено ако природата ти изисква от теб друго. Друго е твоето предназначение в този свят. Не, всъщност „предназначение“ звучи твърде вещомански и някак прагматично небрежно. Твоята мисия е друга. Може би имаш по-висши цели. Съдбата ти ти задава ориентири – как ще ги разчетеш зависи от теб. Как беше – „Човек предполага, Господ разполага“. Феноменалните поуки, които се извличат от „Приказка“, не те оставят равнодушен – по време на целия прочит на книгата те държат съпричастен и те карат да осмислиш частното в условията на глобалното и да намериш сили да заявиш себе си с всичките си предимства, недостатъци и странности. Всеки, който е прочел творбата, знае какво имам предвид.

„Приказка“ започва лежерно и не съвсем гръмко и обещаващо. В хода на разгръщането си обаче се долавят резки обрати, които пречупват представи. Всяка следваща страница може да се окаже „препъникамък“ или приятен сюрприз. В случая личната интерпретация не е маловажна. „Приказка“ е роман за индивидуалистите и бунтарите и съвсем закономерно би се разбрала най-адекватно от самите тях/нас. Пред очите на едно малко момче се разкрива целият свят с цялото му несъвършенство. Всеки един негов поглед над света е пропит с емоция. Действието се развива предимно в Копенхаген, Дания. Само че момчето и баща му, които са главни герои в романа, пътуват постоянно и рядко се застояват на едно място за дълго. Някои от местата, където те се подвизават, биват описани доста обстоятелствено. На места това прави структурата изградена на принципа на ретардацията. След това пък рязко се сменя посоката, като предишните действия си остават в миналото без право на връщане към тях. Този похват създава усещането за неизбежност, непредсказуемост и необратимост. Така че, конструкцията на творбата е динамично построена и отчита различни амплитуди, държащи ни в любопитно напрежение.

Баща и син живеят при всякакви чудати хора под наем – мъж, възрастна жена и т.н. В един момент дори губиш дирята на всички субекти, които минават транзит през живота на основните персонажи. Затова и корицата изглежда така – с елементи като пътно платно, куфар на колела и урбанизирана обстановка. Не е ли тъжно? Питах се през няколко етапа от бавния ми прочит на романа. Исках да се натъкна на нишката... кое налага това пътуване и до кога, по дяволите? Не е възможно цялото обикаляне да свърши по обикновен начин и да е съвсем безцелно. И не е.

Едно талантливо и сензитивно момче на крехка възраст се сблъсква отблизо със суровата реалност. Много по-добре е да ти се случи, когато си малък, докато можеш да моделираш характера си, отколкото на по-солидна възраст, когато промяната е висш пилотаж . Всъщност обаче момчето цял живот търси своята идентичност сред множествените такива. Защото прекалено много пътува и културните мини-  и макросблъсъци са като центрофуга за него. Той обаче е проницателен, с ум като бръснач и изследва в детайли атмосферата в и около себе си. Не се подчинява на догмите на обществото. Така го учи баща му. Известно време не ходи на училище. Впоследствие посещава за известно време, но рискува да го изключат. Нестандартното образование, което получава, бележи живота му. Баща му го изпитва в движение, разказва му. Детето успява да се кали, присъствайки на различни мероприятия и топоси. В един от пасажите в творбата думите на родителя са следните: „Когато човек придобие навика да вижда света, наистина го вижда, а не като онзи мъж, дето си затваря очите за заобикалящата го действителност – и татко сочи с пръст един човек на отсрещния тротоар, - или пък онази с пазарската чанта. Когато наистина вижда нещата такива, каквито са, човек започва да се чувства отговорен. Тогава се чувства длъжен да предприеме нещо“.

Наистина произведението ни пуска в размисъл за причините и следствията и за персоналните отговорности, които всеки индивид носи. И за това, че най-ценните уроци извличаме в живия живот и в практика, а не на скамейката в училище в ролята на книжни плъхове. Емоционалната интелигентност е застъпена във всеки абзац. Някъде из страниците бащата дори заявява на детето си, че е различно от останалите, но като такова представлява много повече от другите. Синът свиква да живее без конкретно местожителство, без присъствието на майка си и без да капризничи. Заедно с баща си вършат обща работа, за която им се заплаща. Живеят на ръба на неизвестното и понякога даже заобикаляйки закона и наложените с времето порядки. Въпреки всичко те за хора за пример, тъй като демонстрират разнородни умения, фин морал и етика и просто очертават новите си хоризонти. Когато едно място се изчерпиш... когато вече присъствието ти някъде се е обезсмислило или пък не си желан и застрашен – просто задаваш друга посока на вътрешния си компас.

Момчето пораства. Сменя самоличността си – или по-точно живее под фалшива турска такава, водейки стерилен живот на обикновена работа в поща. В един етап от живота баща му се губи. Той се разболява. През това време, в рамките на 10 години, младият мъж търси отговорите на много въпроси, неповдигани с времето. Той изучава корените на своята фамилия, причините за редица развои. Нарежда пъзела и разплита скрити тайни. Например – че баща му е бил сексуална малтретиран от собствения си баща и навярно това го е накарало да избяга. Съжителства с майка си, втория си баща и сестра си и разбира, че и там не е призван да остане. Привързва се към много хора, включително и към последната си приятелка – Петра. Но сякаш най-привързан остава към баща си. Доказателство за това е и сънят, който е поместен в края на творбата. Как не разбира сегашната си същност и иска да се върне към деството си и към първите уроци за живота, дадени от баща му...  Дори когато бележи първия си успех – картините му биват експонирани в художествена галерия в Германия любителите на изкуството за запознават с тях.

Романът завършва многозначително. Не знаем какво се случва с бащата на момчето, с баба му и с останалите негови близки и познати. Знаем само, че той продължава да търси пътя си. Финалът е отворен. Така е и с нас – реалните хора в реално време. Мобилността ни прави пътуващи, пристигащи. Граждани на света. Търсейки и намирайки новото, подхранваме себе си и обогатяваме присъствието си в многоликата действителност. Всички изводи човек възприема, щом се докосне до тях физически и духовно. Нищо в този живот не се случва и учи наизуст. За всичко има причина, която води до следваща такава. Където и да отидеш, ти пренасяш себе си в завършената си цялост. Но и генът е неразривна част от нас. Не можем да избягаме от всички свои добри и лоши наследствени обременености, нито можем да избегнем предопределеното. Не можем и да притежаваме нищо и никого. На това ни учи „Приказка“. Също така и да не се опитваме да живеем непременно на стадния принцип и да се слеем с масата. Ако има нещо, което трябва да правим, то е да живеем собствения си живот с широко отворени очи и да улавяме в пълнота всеки един миг без страх. Това е житейската приказка! Всичко останало са сладникави приказки за наивници и неверници.