Ренета Христова: Божественото е във всекиго от нас

Тя... е мой приятел. Това е достатъчно. Поредно интервю с нея, с нов прочит върху добре забравеното старо, изящното и проблематично актуалното. Отново изчерпателно, безкомпромисно, категорично. Отново тя, отново себе си. Тя е от мислещите, креативните. Личи си по всяка нейна реплика, снимка, във всеки неин поглед. От хората, с които разговорите са задълбочени, директни, честни. Може да не се видим дълго, но поддържаме една духовна близост, която никое време и разстояние няма да заличи. Знам защо го казвам. Просто сме на една честота. Вярвам, че тя има безпределен скрит потенциал, който трябва да заяви пред света. И силно се надявам в някое от следващите ни интервюта да си говорим открито за нови, безпрецедентни реални триумфи. Повече хора като нея ни трябват. РЕНЕТА ХРИСТОВА!

Честита Нова 2019 година! По традиция нека те попитам – какви планове си заложи за тази година, как я посрещна и каква 2018 г. изпрати?

- Надявам се 2019-та да е годината на действията. Защото само с намерения никой не пристига далеч. Няма значение какво намерение имаш, ако на практика стоиш на едно място. Изпратих година, през която се научих да гледам страховете си право в очите. Много израснах благодарение точно на тях.

За щастието има редица дефиниции. Сподели ни своята, но към настоящия момент от живота ти.

-  Щастие е, когато вечер заспиваш с чисто сърце. 

2018 г. беше година на търговски войни, политически и граждански стълкновения, икономическа волатилност. Защо обществата и човечеството вече нямат търпимост? Пренаселихме Земята ли, пренаситихме се от консуматорството си ли, или просто досегашните модели на управление вече се изчерпаха?

- Продължавам да вярвам в индивидуалната, лична отговорност. Добре е понякога погледите ни да са по посока на малките неща. Ти като човешко същество къде, как, с какво, на кого можеш да бъдеш полезен. Все държим някого извън себе си отговорен.

Нека пак поговорим малко и за журналистите, които трябва да са стожер на истината. Кога за последно се впечатли от реплика на журналист, от интервю, от репортаж? И как всъщност трябва да изглежда журналистът на съвремието ни – мултиплициран, прям, независим или раболепен, хлъзгав макрейкър?

- Журналистите в нашето време не са ли само посредник при предаване на нечия информация? Единици са тези, които могат да ме впечатлят. Възхищавам се на Ориана Фалачи. Хора като нея, които виждат отвъд и не се страхуват да информират света за видяното. Хора, които могат да се досетят каква всъщност е истината, какъв е крайният резултат. Повечето журналисти представят компетентното си мнение, но нямат силата да го защитят. За останалите, които изкривяват информацията заради собственото си его, или тези, които обслужват чужди интереси, не искам да говоря.

Какво смяташ за новогодишната реч на президента и според теб защо тя разпали толкова противоречиви дискусии? Не смяташ ли, че бе справедлив в изказаната оценка?

- Аз съм много учудена при сегашното управление в страната, как се появи фигурата на Румен Радев. Сигурно има нещо, което ми се губи. Не знам. Той е балансьор в обществената обстановка. Уважавам го и, честно казано, съм му много благодарна за тази реч. Имах нужда да чуя това, а вярвам, че не само аз се чувствам така.

Напусна ни големият Иван Ласкин. Преди него мнозина български артисти и въобще творци от това поколение и от предишните си отидоха от този свят, повечето – обругани, огорчени. Защо българинът допуска това? В интернет възникват безконечни спорове кой какво сам си е причинил, защо е починал, обсъждани биват семействата на въпросните вече покойници. Ще се научим ли ценим своите таланти, докато са живи, и ще ги оставим ли да почиват в мир? С теб не сме последна инстанция, нито регулатор за това, ала все пак те питам за твоето мнение.

- Моето мнение по този въпрос е много противоречиво. От една страна, ме е яд. Мисля си, както за Иван Ласкин, така и за Боян Петров (мир на душите им), че понякога хората искат на всяка цена да бъдат забелязани и запомнени. Това е много тежко явление, тъй като е опит за преминаване на чисто човешките граници. Има с какво, може да продължава да има с какво. Не е нужно да се самоубиваме, за да се почувстваме живи. Животът е подарък. От друга страна, не искам да съдя никого - нека всеки живее така, както реши.

Наскоро ми сподели, че трудно се попада на лоялни приятели. Да, не откриваме топлата вода, обаче аз имам един конкретен въпрос. Защо всички се оплакваме едни от други, всички сме потърпевши от нечия некоректност, а никой от нас не посочва никога себе си за виновен? Никой не казва: „Аз сгреших, аз нараних. Не бях прав“. Ако всички сме наренени, кой е ранилият?

- Много хубав въпрос. Но не съм съгласна с твърдението ти. Аз много често си мисля, че аз съм сгрешила; че аз не съм разбрала; че аз напълно съзнателно съм наранила. Само че не очаквай да ти го кажа. Сигурна съм, че при много хора е така. Промяната в поведението е най-доброто извинение. По-добре ли ще се чувстваш, ако аз ти се извиня, но после пак направя нещо нараняващо те? А и искам да ти кажа, че всъщност никой никога не ни наранява. Ние сами се нараняваме, възприемайки по този начин нещата. Цял живот съм имала избирателна пропускливост за хората около себе си. Мога и да толерирам това, което не одобрявам, но държа дистанция.

Как трябва да изглежда и звучи прошката?

- Много малко хора имат силата да разбират същността на прошката. Можеш да простиш, да разбереш мотивите за нечие поведение, но това не означава, че го приемаш или че го одобряваш. Прощаваш, най-вече, за да можеш да продължиш, за да е спокойна душата ти.

От години се злоупотребява с думата „класа“. Чувайки я ти, каква конотация ѝ придаваш?

- Класата е  високо окачествяване, което, отнесено към личността, придава премереност. Тя е стълб, на който можеш да се облегнеш сред обществото.  Класата не е маска - тя е едно тихо достойнство, което малко хора биха оценили.

Коя е последната книга, която те вдъхнови да преосмислиш поведението си?

- Както знаеш, аз съм пристрастена към четенето. Не искам да давам името на последната книга, която съм прочела, тъй като го приемам като някакъв вид предпочитание. Много книги си заслужават четенето. Вярвам, че докосването до този тип знание е голяма ценност. Често е и твърде лично изживяване.

Реалността намира отражение и в живота в социалните мрежи. Но не предозираме ли употребата им и не започнахме ли да страдаме от хронични интернет заболявания? Каква част от себе си трябва да разголим публично?

- Смешно ми става покрай всичките тези "за" и "против" социалните мрежи. Защото много зависи кой за какво ги използва. Много е важно да си филтрираш хората и информацията, която пристига до теб. Колкото до разголването... какъвто си в реалността, такъв си и там - няма как да се скриеш. Разбира се, има разминаване, но не голямо. Нямаш представа колко много съм разбирала за хората от профила им в социалните мрежи.

Как възприемаш незаконно забогателите, преялите с власт, капризните парвенюта и изобщо цялата тази плутокрация?

- Ами не ме интересуват. Това, което взимаш насила, все някога ще ти се отнеме. Дразнят ме само тези, които лъжат, че са болни, и се облагодетелстват с ТЕЛК-ови решения само за да получават финансиране за несъществуващото си заболяване. В смисъл - как можеш да лъжеш за здравето си, това ми е адски противно. Докато в същото време хора умират, защото им бавят трансплантации на жизненоважни органи. Нелепа история.

По мои наблюдения сме станали изключителни безбожници и лицемерно вярващи. Смяташ ли, че щяхме да живеем по-добре без религиите? В коя сила вярваш?

- Има твърдения, че религиите в голяма степен манипулират обществото, но искам да знаеш, че заради страха си от по-висша сила някои хора се замислят преди да направят нещо лошо. И това е, само защото не разбират същността на духовността. Тази сила - за награда и за наказание - е вътре в нас. Божественото е във всекиго от нас.

Защо приемаме масовите терористични атентати в последните години, организирани главно от радикални ислямисти и техни поръчители, като нещо закономерно и съвсем естествено? Не притъпихме ли съвсем сензорите си?

- Ами не е ли естествено? Наранените хора нараняват. Няма какво повече да се обяснява по този въпрос. Защитата често е отчаяние и агресия. За съжаление.

Правиш изключително естетични, поетични, символно изградени снимки. Посещаваш удивителни места. Кое местенце те е пленило най-магично? В България е, нали?

- Благодаря, но може и по-добре. Ха-ха. Ами аз малко бях пътувала в България и в един момент изпитах нужда да видя държавата, в която живея, от различни ъгли. Засега най-магичното място, което съм посещавала, е селцето Лещен. Там атмосферата е много одухотворена. Спокойствие и уют. Голяма свобода. Има още много, много чудни места, които ще бъдат посетени, живот и здраве.

Открила ли си своята мисия, или си от онези търсещи, неспокойни души?

- Открила съм я, да. Трудности има навсякъде, важното е това, с което се занимаваш, да има смисъл за теб. Трудностите идват, за да разбереш колко силно желаеш нещо.

В предишното интервю заяви, че искаш да оставиш мастилена диря. Все още съм в очакване да започне този процес... Защото го можеш! Та?

-  Всичко с времето си. 

Сподели с нас кои са твоите малки моменти на блаженство? Свързани ли са с любовта на живота ти, семейството ти, с допира до природата, сънищата, мечтите, самотата, чаша вино, музика, стих? Кое те изтръгва от обичайното ти състояние и те води към Нирвана? Или си строго прагматична?

- Обожавам моментите вечер след тежък ден в леглото, когато чета хубава книга. Или когато пътувам. Ценни са ми моментите, когато знам, че съм останала вярна на себе си и съм направила възможното, за да облекча поне малко живота на някого.

Имаме ли нужда от духовни водачи, или сме сами ментори на себе си винаги и за всичко?

- Be your own muse. :))) Вдъхновявай се от хората, но никога не се сравнявай. Ти си си ти! Много е хубаво!

Сега е моментът да бъдеш щедра на думи за мен, но в никакъв случай на апотеози. Разкажи нещо за мен под някаква по-еклектична форма, а не „ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен“. Можеш да бъдеш и безпощадна. Кажи ми, до къде искаш да стигна, какво искаш да науча от теб и научих ли те аз на нещо? Сгреших ли някъде? За какво сме си признателни, какво не сме си казали и за какво искаш да ни остане време?

- От теб се научих да не падам никога под нивото си. Много строго и честно в теб има една висота. За което мога да ти бъда много благодарна. Искам време за повече срещи на по чаша вино, повече топли разговори. Надявам се да се научиш да разпределяш правилно енергията си и да се съсредоточаваш върху ценните хора. Ти знаеш какво имам предвид.

БОЖЕСТВЕН ДАР

Аз свикнах да те няма. Научих се без теб да оцелявам.

Липсата ти не е драма. Изключено е да се самосъжалявам.

Оглеждам се за теб навън. Притихнал в очакване сакрално.

Понякога си сън и моля те да се превърнеш във реалност.

Усещам те всред цялата Вселена. Дълбока, властна и безкрайна.

За тебе пазя своята апологема – чувствена, загадъчна, омайна.

Май един за друг не сме дорасли, но знам, че ще се срещнем.

Ти не си фикция опасна, а дар за мен, закономерен и божествен.

МАСТИЛЕНА ДИРЯ

Слово, ти, мое слово – гарант, оръжие за всички времена.

Всяка твоя дума носи спомен, вяра, радост, ала и тъга.

Когато пиша, аз ликувам, обичам, плача и се прераждам.

Когато в думите се губя, тогава стари страхове се обаждат.

Изтръпвам, щом със теб засегна някого. Гневът ти е опасен.

Усмихвам се, когато почеркът ти е правдиво-безпристрастен.

Попитаха ме за целта ти, като случайна ли да я представя.

Слово мое, благодаря ти, мастилена диря искам да оставя.

"Нещата, които синът ми трябва да знае за света" - съкровената изповед на един несъвършен, но любящ баща

През втората половина на тази година си направих кратка пауза, в която си починах от целия литературен шум, който ни заобикаля от известно време. Малко или много бях повлиян и от средата, в която работех. Понякога се обърквах какво точно ми се чете. Лъкатушех между "трябва", "искам" и мейнстрийм вълната, която ми бодеше очите. Добре знаем, че не всичко, което се рекламира, е качествено. Да не кажа, че точно онези предварително раздути балони са точно за произведения, които без гръмката рекламна офанзива не биха си проправили път в света на книгите. Та, починах си аз, като през това време лежерно четях "Нещата, които синът ми трябва да знае за света". 

В никакъв случай творбата на Бакман не е за подценяване, въпреки че на мен ми подейства като разтуха и прочисти сетивата ми, които се бяха "задръстили". Честно казано, не съм чел точно кичозно-крещящите книги, а нравоучително, исторически и фактологически натоварени такива, които изцедиха емоционалния ми ресурс. Специално Фредрик Бакман винаги ми е въздействал. Още съм впечатлен от "Сделката на живота ти" и "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг". Към онези, базирани на по-спортна тематика, още съм предпазлив. Разбира се, знам, че и в тях заляга мотивът за човешкото. Веднъж мисля, че бях определил Бакман като "изкусен антрополог на човешката душа". В почерка на перото му има магия. Този човек така комбинира думите, че те въвлича в един пълнокръвен свят, близък неимоверно много до нашия действителен. За мен е майсторството да построиш реалистични отношения и екосистема и още по-правдоподобни персонажи в рамките на една творба. Не е ли смисълът именно в това да адресираме послания, които ни засягат лично, и са иззети именно от достоверността на заобикалящата ни среда? Да, има други майстори на перото, които успяват да изградят утопичен свят, който пак да има отношения към реалния - да го надгражда, опровергава или да дава заявка за бъдещето му развитие. Но аз не съм много по тези бягства, твърде са ми абстрактни често. Понякога е по-голямо предизвикателство да обхванеш по-широк кръг читатели, успявайки да влезеш в ума и сърцето на всеки от тях. Първичните читатели, читателите буквалист също са трудни за разчупване. Когато успееш да ангажираш масата към тема, която тя приема за лична - ами да, справил си се. И така да структурираш мисълта си, че повечето да си кажат: "По-добре не можех да го опиша".

"Нещата, които синът ми трябва да знае за света" е първата написана книга на Фредрик Бакман. Като такава тя е и по-чувствено обагрена, сантиментална, ала все още неразкриваща всичко козове на автора в позицията си на такъв. На няколко места се смях от сърце, други ме усмихваха по детски, трети ме умиляваха. Бакман е безкрайно открит, непретенциозен и забавен в тази си роля - на баща и на разказвач. Съвсем несъвършено и симпатично-закачливо и неосъзнато смесва функциите си. Сигурно и той сам знае, че е добър баща. Да, може да е небрежен, припрян понякога, неподготвен, но е грижовен и диалогичен с детето си. Дава му съвсем простички примери, които с богатството на въображението си така умело имплементира в речника си, че те придобиват рутинен характер и риторика. Като всеки баща и той изпитва страхове - детето му да не бъде аутсайдер, но да не бъде и абсолютен конформист същевременно. Отделно, той иска да възпита у него непреходните ценности, които вече са на изчезване - да бъде уважителен спрямо дамите, родителите, авторитетите, връстниците си. Да не удря и да не бъде удрян и като цяло да тушира агресията. Да бъде добър, достоен човек.

"Нещата, които синът ми трябва да знае за света" са съветите, заканите, шегите и мъжката чест на един баща. Отношенията родител-дете са специфични и строго индивидуални. Сега със сигурност знаем, че Фредрик Бакман не просто е добър баща - точно заради това, че признава несъвършенствата си, без това да го отдалечава от сина му, а и тъй като му предава най-важните си уроци по съвсем достъпен и поучителен начин и го подготвя за самостоятелността. Най-ценното послание е да не се взимаме насериозно, защото не сме вечни. Да имаме стойност и да не предаваме принципите си, докато сме тук. И да знаем, че алтруистичното добро дело е мярката и еталонът, който никога не излиза от мода. А да бъдеш добър родител - това е призвание.

50 години на сцена - най-красивият музикален подарък на Михаил Белчев

Това бе насловът на този титаничен, достолепен концерт на вечния Михаил Белчев. Артист-изпълнители като него определено надживяват времето си. Те не са част от миманса. Когато ги гледаш и слушаш, имаш усещане за нещо познато, неразделно от българската култура. И сякаш толкова свикваме с тези хора, че започваме да ги приемаме за даденост в един момент, а не бива. Те са още тук. Трябва да им окажем подкрепата, която заслужават приживе. Михаил Белчев отбеляза една грандиозна годишнина с наситен със съдържание спектакъл. Сериозно предизвикателство е да успееш толкова години да музицираш. Без да звучи патетично, това е подвиг, като знаем колко са се поразмили критериите за качество на българската музика. Истината е, че времената на Златния орфей липсват на българската сцена днес. Липсват от гледна точка на престижа на един такъв фестивал, който раждаше след всяко свое издание култови произведения.

Но не това е фокусът на статията ми. Акцентът е самият Михаил Белчев. И този път той не заобикои принципите си. Направи ни част от своя празник и своеобразен музикален триптих, който отбеляза в зала 1 на НДК. На възраст, в която човек започва да си задава въпроси и да се "заиграва" със старостта, Михаил Белчев демонстрира елегантно чувство за хумор и самоирония, уважение спрямо публиката в залата, градация на репертоара си и интересни препратки към различните времеви периоди от кариерата и живота си. Съвсем нормално е човек на тези години да изпитва сантименти, да е богат на спомени от преживявания и да се усмихва, когато се сети за младостта. 

Духът на Михаил Белчев е все така жизнен, търсещ, питателен. Той умее да се надсмива над дребните житейски несгоди, над първите оплаквания от старостта. Нито за миг не показа умора, недоволство. Не упреква и младите. Не посочи с пръст никого. Изключително благодарен, всеотдаен човек с неизчерпаем ресурс, заряд и вдъхновение.

Специалните гости бяха много - Нели Рангелова, Тони Димитрова, Силвия Кацарова, Илия Ангелов, Васил Найденов, Данчо Караджов, Веселин Маринов, Богдана Карадочева, Наско от БТР и още много други, включително и неговото семейство. Всички се сляха в един цялостен спектакъл под съпровода на мелодичните песни и благозвучната поезия, родена от перото на талантливия Михаил Белчев. Той е абсолютно мултиплициран творец. Всяка негова композиция е израз на романтика, нежност и дълбока душевност. В тази дълбока душевност няма място за антагонизъм. Дори и да се загатне невъзможното, нежеланото - то е така представено, че не натоварва сетивата. Творчеството на Михаил Белчев те пренася в измерение на хармония от музика, поетичност и добрина. Прозвучаха шлагери като "Не остарявай, любов" и "Булевардът". В залата не спря на да струи чувство за уют, безвремие, топлина и могъщество същевременно.

Той беше пред нас - като стожер на неувяхващата, красива българска песен, която няма как да бъде ретроградна. Тя просто е красива. Готов винаги да защити изчерпателно творческия си труд, да приветства колеги, да бъде носител на изкуството в най-изящните му проявления. Това е той - човек на жестовете, детайлите, метафорите. Толкова характерен, фин и убедителен в това, което ни представя. Той е от това поколение творци, които имат още какво да сътворят, изпеят и кажат. Те могат да ни научат на стоицизъм, правдивост, благоприличие, последователност и приемственост. Той остава там, на своята почетна стълбица. Душата му е песен, стих, апел към това да запазим чисти човешките си ценности.

Дидактиката във втората лекция "За всеобщата просвета" е общочовешката

Лекция № 2 "За всеобщата просвета" е един многопластов свят, в който словесната еквилибристика на Камен Донев има заряда не просто на нравоучение, а силата да разтърси емоционално човека в теб. Емоциите са разнопосочни. Дидактическият подход е толкова гъвкав, че подчертава до изящност и неузнаваемост таланта на Камен Донев. Той е мултиплициран. Всичките му малки трансформации в рамките на това макропредставление са една титанична вселена. И са кристално синхронизирани и хомогенни по същността и визуализацията си. Всеки един пример е онагледен. Изкуството на музиката, поезията, танците и артистичността се преплитат в авангардно изразителен и непростодушен стил, който пленява аудиторията. 2 часа се замисляш над ролята на просветата в наши дни, но и се забавляваш, защото невежеството, глупостта и сатирата не са извън обсега на внимание на учителя.

С изключително бърза скорост Камен Донев изстрелва дума след дума и трябва много внимателно да следиш мисълта му, за да не изпуснеш нишката ѝ. В един момент обаче хващаш ритъма. Той те увлича и потъваш в дуалистичните понякога съждения на главния герой, който просвещава, осъжда, иронизира, опонира. Богатството от сравнения, сюжетни линии, препратки към историята и различните видове изкуство правят спектакъла художествено богат и съдържателно наситен. Всяка думичка от словото е с предназначение. Всеки един танц представя не само националната култура и идентичност на въпросната държава, от която произхожда, а материализира глобализация в рамките на тази еклектична постановка.

Възгледите на учителя са проницателни, аналитични, целомъдрени. С достъпни изразни мотиви той заразява всеки зрител с мисълта си. Кара ни да сме социално солидарни, да не се взимаме много насериозно и същевременно да опитомим първичността си - за да осмислим функциите си на граждани, синове, дъщери, родители, приятели, партньори, ученици, служители. Народопсихологията на българина е балкански шармантно охарактеризирана.

Диверсификацията на диалектиката в това произведение, чието лице е Камен Донев, е импозантна.  В спектакъла участват редица артисти, което провокира още повече пиетет. Определени откъси ни умиляват, други ни оставят без дъх от смях, трети ни засрамват искрено. Но ни държат  в кондиция. Речта на Донев не е накъсана, макар да е фрагментарна. Тя е обвързана с всички житейски цикли, мъжки и женски привички, обществени порядки и поведенчески прийоми. Учителят оголва сетивата си без остатък и неуморно ни убеждава в смисъла на казусите си. Кара ни да приемем по-леко недостатъците си дори. 

С езика на съвременниците и предшествениците си Камен Донев в актьорската си позиция на учител си служи със средствата на богат инструментариум от художествени средства, форми на изкуство и като истински естествоизпитател ни прекарва през тънката линия на живота и въплъщава характерологията си на модерен културтрегер, който обяснява житейската емпирика така, че всеки един да я усвои. Тя е практическа и релевантно експонирана. Ние си тръгваме от този спектакъл по-осъзнати. Той е едно своебразно намигване и хвърлена ръкавица към предизвикателствата, които сами да си поставим пред себе си, за да закърпим пробойните в поведението си и възпитаме в себе си и поколенията след нас едно по-конструктивно мислене.

НЕВЪЗМОЖНО

Невъзможно е. Да сме заедно във руини от счупени копнежи.

Невъзможно е. Да търсим смисъл във отегчителни брътвежи.

Невъзможно е. Да спрем страха и всичките лавини от съмнения.

Невъзможно е. Да реабилитираме моралните си престъпления.

Невъзможно е. Да опитомим природата си непридвидима, сложна.

Невъзможно е. Да изтръгнем вълненията си трескави, подкожни.

Невъзможно е. Да пренапишем миналото, от него да сме неуязвими.

Невъзможно е. Да махнем свойте маски недоловимо-предвидими.

Невъзможно е. Да избегнем цялата порядъчно възпитана поквара.

Невъзможно е. Да не отпием от житейската горчиво-сладка отвара.

Невъзможно е. Да придобием силата на бури, вулкани, потопи.

Невъзможно е. Да рециклираме грехове, да заживеем без окопи.

Невъзможно е. Да вярваме в случайности и на съдбата да се смеем.

Невъзможно е. Невъзможно е и един без друг сами да оцелеем.