ОБИЧАМ

ОБИЧАМ

Обичам ласките на слънцето – носят ми виталност.

Обичам пенливите ручеи и кротката им кристалност.

Обичам след затишие крепкия порив на ураганите.

Обичам очертаните линии и мекотата на дланите.

Обичам разказите за герои от легенди романтични.

Обичам прилива на морето във вълни титанични.

Обичам среднощните разходки в алеи притихнали.

Обичам когато всички без повод са се усмихнали.

Обичам щом краят е начало на нещо фантастично.

Обичам да обичам – страстно, правдиво и утопично.

АЗ ОЩЕ БРОЯ ДНИТЕ...

"Аз още броя дните"... Истории за време, безвремие, вечност, мимолетност и късчета памет.

Един феноменален роман, който разтърсва из основи. Директен, жестоко откровен, болезнен. Някак красиво-грозно тъжен. Разкрива картините на война, любов и драматични общочовешки обрати. След прочита несъмнено ни оставя повече хора.

"На 6 април 1992 тя беше тръгнала като всеки друг ден за факултета. Лекцията им беше от 11.00, но всъщност не се знаеше дали ще имат лекции, защото от няколко дни Сараево се тресеше като земетресението в Скопие. Зараждаха се спонтанни протести. Хората се гледаха уплашено, по улиците крачеха мъже в камуфлажни униформи и над града витаеше една страшна дума - война. Вече всички знаеха какво се случва в Хърватска. Смазани от цензурата, телевизиите не показваха никакви страшни и кървави картини, но кой не знаеше, че там се води жестока братоубийствена война? И че всеки ден загиват хора.

В мултиетническо Сараево никой не вярваше, че може да бъде разрушен мирът между тези хора, които от толкова години бяха живели като братя - хървати, сърби, бошняци. Католици, православни, мюсюлмани. Само довчера, когато имаше мач на плавите или концерт на Лепа Брена, изнасяха телевизорите пред входа и се събираха заедно, независимо от етнос и религия. Всички бяха югословени, както пееше Лепа, всички бяха хора. Вадеха кой каквото има - буркан желирано месо, туршия, люта валандовска ракия, домати, сирене, чесън. И заедно пееха песните на победата, и заедно псуваха съдията, и заедно плачеха след загуба, и заедно припяваха с Лепа: Ja sam Jugoslovenka. А днес..."

Това са част от встъпителните думи, с които започва творбата на Георги Бърдаров - едно от заглавията, които миналата година завладяха всички любители на доброто четиво. В тези времена на фундаментални религиозни сблъсъци подобни разкази за военни действия от близкото минало биха могли да се усвоят противоречиво от аудиторията. Винаги съществуват заплахи за неправилен прочит и интерпретации. Защото историята е една, ала напоследък често се подменя или пък се представя от различни гледни точки и обърква представи. Държа плътно да подчертая, че не се чувствам готов да анализирам войната в бивша Югославия и съвсем не си го позволявам на този етап. Това би могло да се случи на един по-късен такъв, в който събера достатъчно сведения от извори за характера на стълкновенията около разпада на югорепубликите от едно общо цяло.

"Аз още броя дните" е като пясъчен часовник. Не става дума само за любов. Да, тя е опорната ос в романа. Сараевските Ромео и Жулиета в произведението са Давор и Айда - съответно християнин и мюсюлманка. Отраснали заедно и свързали живота си въпреки забраните на една малодушна система. Система от предразсъдъци, чиито окови висшата сила на любовта разкъсва. Двамата млади се борят срещу своята боязън и доказват на себе си и семействата си, че отношенията им ще пребъдат. Една такава любов надживява времето и е свещено непоробена. Тя се бунтува, любува, а войната я уякчава. Двама млади, които са жертва на един изкуствено насаждан климат на геноцид и повсеместно насилие и отмъщения. Те и мостът на река Миляцка олицетворяват триумфа на героичната романтика. Смелостта е наказана, но това не я прави елементарно трагична. Тази драма е победоносна и е красиво увековечена във времето и тайнствено митологизирана.

Творбата на Бърдаров е специфична по своята структура. Съдържа изобилие от тропи и фигури и интересни авторови похвати, които държат в напрежение от първата до последната дума. Интервюта с различни представители и познавачи и очевидци на онова време и на войната. Някои от тях разказват за насилието, което са прилагали върху едни. Други като потърпевши разказват за раните си и отново преживяват ужаса. Всичко звучи абсолютно автентично. На места словото е брутално. Внезапно и гръмко като изстрел, който ехти и ехти. Авторът не се ангажира пряко със заемането на позиция. Неговата такава е единствено поантата, че смисъл от война няма. Една война сама по себе си води до всичко най-лошо. Ключовите думи са: страхове, врагове, инстинкти, оцеляване, изстъпления. Георги Бърдаров оставя героите сами да говорят за себе си и съвсем фино прокарва идейни внушения посредством контурите на образите им. Ние, балканците, сме нечовешко характерни по своята същност. Недодялано емоционални, първични, с кипяща кръв, с чувство за самосъхранение и унищожителност в същото време. Разказите в произведението категоризират една необуздана и безконтролна диващина, която свършва, когато разрухата стигне финалния си вид. Един народ, опиянен от безверието в собствената си цялост, утолява жаждата си за зрелище. Кръвта в романа смразява и разплаква. Изнасилванията са по-фрапиращо описани и от тези в "Американският свидетел". В един миг всичко става възможно, а хладнокръвието обзема всички. Само не и тези, които четем. Изстрели, наведени глави, приклякане, игра на котка и мишка. Едни снайперисти, които не знаят чии интереси обслужват. И едни братя, които вече не са такива и никога няма да бъдат, защото предават собствената си земя и убиват в името на измислено-безсмислена кауза с фатален край. Такъв е завършекът на книгата. Сараево от 1993 не е същото. Само любовта е истинска и остава такава.

"Аз още броя дните" изследва етнографията на Югославия в едни от последните нейни дни. Дали е ничия земя? А някога е била трета сила в света. Кой е пожелал тази разпокъсаност и какво печели от нея? Може би ще разберем някой ден, а дотогава ще гадаем и ще разнищваме концепцията за политика, религия, родовата принадлежност... хуманитарната такава... Само знам, че вече никой няма нужда от отживелицата, наречена война. Аз още броя дните, когато ще скрепим доверието си и ще преминем по моста му необезпокоявано, за да стигнем там, където любовта и свободата не си съперничат с омразата.

ПРОЗАИЧНО

Тръгвай. Не те спирам. Отдавна нямам аз какво да губя.

Тръгвай. Не загивам. Не искам свойте съдници да съдя.

Тръгвай. И се оглеждай. Без мен опасности те дебнат.

Тръгвай. Не ме подвеждай. Мечтите ми да си подремнат.

Тръгвай. Без оправдания. Спести си нотките на съжаление.

Тръгвай. Без излияния. Спомни си първото благоговение.

Тръгвай. Щом бързаш. Върви по пътя си без моя милост.

Тръгвай. Без да се привързваш. Не ще узрее нещо гнило.

Тръгвай. С предубеждения. Оказа се по лесните неща.

Тръгвай. С други въжделения. Не си на мойта честота.

Тръгвай. Различни сме. Но аз не съм духовно беден.

Тръгвай.  Прозаично е. Някъде другаде ще съм потребен.

"Воевода" - история за българската непоколебимост

„Воевода”. Новият български филм, който дава заявка за въздействаща препратка към една култова историческа епоха. Петвековна епоха на размирици, патриотизъм и лъжепатриотизъм, проверка на стоицизма и сблъсъка между два свята. Какво се е променило от тогава до днес? Сега воюваме някак уж по-осъзнато – уж по-тихо и хитро. Но може ли да се воюва осъзнато? Какво следва да е това съзнание, допускащо след толкова години пак да се връщаме назад? Явно не сме се цивилизовали достатъчно, не сме се поучили от грешките си. Явно изпитваме нездраво, перверзно блаженство да провокираме съществуващи само в мисълта ни конфликти. Или може би не сме доразрешили някои от тях и със средствата на съвремието правим злопаметна възстановка. Миналото оставя белези. Но засега все още ни е враг и все още се прокрадва, за да ни шамароса, че няма съвсем неизлечими рани. Народът е гръбнакът на една държава и нейният двигател в същото време. Останалото е територия. Ние правим местата такива, каквито са. Българската земя обаче е свещена и вечна. Защото цели поколения се изреждат да я населяват, а тя остава непокътната, величествена и способна да се самосъхранява. Тук не говорим само за природата. Земята е дух, енергия, традиция, дом. Къде ни върна „Воевода” и с какви усещания ни остави? Всеки има своята истина. Вярвам, и тук пак всеки ще намери именно своята.

И за “Дякон Левски” имаше противоречиви отзиви. Няма и как един филм да обхване така детайлно цяла епоха. Няма и как да са гарантира пълна автентичност и достоверност. Все пак винаги оправдаваме творческите екипи за това, че създават комерсиален продукт. Тънка е границата между духа на правдивото с тази на художествената измислица. Това е фин майсторлък. В желанието си да сме напълно съпричастни и да пресъздадем нашенското в напълно натурален вид, забравяме консервативността на онова време. Не бива да си мислим, че тогава всичко е било позволено и не бива да проектираме собствените си представи в нещо, от което нямаме реални спомени. За турското робство са изписани и свидетелстват редица изворни документи, а най-много до същността на този период допринасят разказите от първо лице. В съзнанието ми винаги изникват репортажите на Макгахан относно турските зверства при баташкото клане. Пряка емпатия се изисква, за да споделяш впечатления и да ги надграждаш с лични разсъждения.

„Воевода” ме впечатли с няколко компонента – природните картини, музиката, визуалната ретардация, ретроспективните повторения. Всичко това прави екранизацията детайлна. Залага се на повторението на някои акценти, които мигом се запечатват в ума и сърцето – особено детските погледи, да речем. Те – които винаги са най-откровени и съдържателни. Не претендирам да квалифицирам актьорската игра като безупречна, но със сигурност бих я определил като прилична. Сюжетът обаче бе накъсван от някои излишни подробности и чувство за недозавършеност в някои иначе колоритни герои. „Боевете” от детството на главната героиня Румена бяха малко ни в клин, ни в ръкав. Изглежда, е прокарана идеята за приемственост по този начин. Румена войвода бива представена като абсолютно безкомпромисен предводител на четата си. Неотстъпчива, непреклонна. От онзи тип еманципирани жени, за които честта е жизнено верую. Тя отмъщава заради смъртта на баща си, въпреки че той я моли да не го прави. Кръвната връзка се оказва по-силна. От малка е научена на твърдост, самостоятелност и постоянство. Разбира се, не всичко в персонажа е сакрализирано. Тя носи греховете на майка, оставила децата си в името на заветната кауза да отмъсти не просто за баща си, а за България. Не ми хареса, че точно във финала самоотвержеността, любовта и жаждата за справедливост бяха наказани със смърт. Но така е било тогава – съвсем не като в приказките. Именно краят на видеопродукцията е поразителен. Смъртта понякога е неизбежна и връхлита внезапно. 

Румена не успява да бъде майката, каквато иска, ала посвещава живота си на предаността си към корените. Отдадена, дори обсебена от идеята да успее да въдвори правда и възмездие, тя не се спира по пътя си. Накрая дори се съмнява във всичките си жертви и подлага на критика живота си, само че е подкрепена от Любовта, която я съпътства до последния дъх. Човек и тогава, и сега няма всичко, но избира в какво да вярва и в какво да се бори. В това отношение е постигнат задоволителен ефект на тази личност в лентата. Личност на онази характерно храбра българка, която очевидно не е родена за домакиня и повелителка на дома. Въпреки всичко обаче тя носи своеобразната си женственост и е стожер, макар и на други фронтове.

Сценарият и режисурата са комбинация от игрално-документален подход. Подборът на актьорите отговаря на съответната им роля, която им е възложена, поне чисто като излъчване, но отново се повтарям – не се наемам да оценявам заложбите им и представянето им във филма. Подвизите на хайдутите не са хиперболизирани. Жестокостите на турците са по-омекотени вероятно за да не се травмира безразборно аудиторията, сред която навярно има и мнозина представители на младата генерация като мен, включително и на деца. Идеите за патриотизъм са налице, макар и въплътени чрез по-актуален ракурс, като изконното е претворено дори и в типичния диалект и жаргонен изказ. Липсваше ми малко по-добро озвучаване на репликите и повече експресивна емоция. На моменти се просълзих, но като цяло лентата излъчваше хладнокръвие и простодушност. Все пак „Воевода” е по разказ на Николай Хайтов, който е извънредно въздействащ и вдъхновяващ автор. Скрити метафори също нямаше да са излишни, но няма как в един такъв проект, колкото и да е мащабен, да фигурират всякакви похвати, тъй като това гарантира структурен безпорядък и безвкусица.

Трябва да поздравим Зорница София и всички останали, взели участие в тази продукция, за внимателното и смелото едновременно проникване в дебрите на един времеви отрязък, оказал неподозирано влияние върху нашия бит и народопсихология. Този път си спестяваме клишетата, че България е над всичко. Това се подразбира. Обаче не спестяваме и частица от истината. Да, било е непосилно, затова и е приключило в един момент. Изразявам преклонение пред загиналите за свободата на България и техните жертви и лишения. Чувствам особено смирение. А такива филми само могат за кратко да ни пренесат в духа на онова древно и диво време на "смърт или свобода". Благодарен съм, че ме има днес, тук и сега, именно в България. Такива екранизации ни правят повече българи и подсилват убеждението ни, че сме славен народ с богато минало, култура и природни дадености, които трябва да почитаме и браним ревностно.