ЗНАМ - НАЙ-ДОБРОТО ОТ ЛЮБО КИРОВ. ИЛИ КОГАТО МУЗИКАТА Е ДУША, КАРТИНИ И ПОЕЗИЯ.

10.11.2017 за пореден път затвърди, че стилът на Любо Киров е класическо-съвременен израз на най-красивото, което може да се претвори в музиката. Когато музиката ти говори, ти се потапяш в един свят, който съвсем не е измислен. Музиката е изкуството, което е обединява и други изкуства в себе си. И дава резултат, когато е споделена безусловно. Така е в случая на Любо. Вече повече от 15 години той е сред обичаните имена на българската сцена. Снощи отново не изневери на себе си и представи ниво, което владеят само най-изкусните творци.

Ако в скромния ми анализ се натъкнете на нотки на патетичност, то знайте, че Любо е заслужил това ликуване, което зарази мнозина на живо. Мисля, че зала 1 на НДК е неговата зала. Разбира се, не изключвам възможността да напълни и Арена Армеец скоро и ЗНАМ, че това ще се случи. Просто по мое усещане зала 1 кореспондира със звуковата стилистика, която Любо и музикантите му предлагат. В тази зала има дух, има приемственост и автентичност в същото време. Тя си е точно концертна. Това не означава, че имам нищо против спортните зали - те пък носят друга емоция, също приятна.

Миналата година с първия си голям солов спектакъл, пак в зала 1 на НДК, Любо опипа почвата. Той се увери, че е имало защо да опита - ефектът бе поразяващ. Самият аз не знаех какво точно да очаквам - не бях посещавал негова изява, и то от толкова мащабен размер за рамките на България. Не само, че не съжалявам, че отидох - аз се презаредих за месеци напред. Върнах се назад, преоткрих песните му и ЗНАЕХ, че тази година ще посетя и втория му голям концерт в любимата зала. Искам да вметна само, че благодаря сърдечно на Любо, че миналата година сподели публикацията в блога ми за концерта му. Не само това - лично ми отговори на съобщението и реагира светкавично. Рядко съм получавал подобно отношение от известни изпълнители. Обикновено се големеят, придават си излишни важности и спазват една дистанция "звезда-публика". А трябва да се радват, че имат интелигентни почитатели, които им отдават почит. Аз не мисля, че говорим за звезди и за почитатели всъщност. Просто призванията са различни. Ние всички сме равни. Затова Любо ни дава онова, което ние му даваме. Съвсем не се счита за нещо повече. 

Когато аз реша да посетя културно-масово мероприятие, винаги след това пиша за него в блога си. Вече не ми е толкова важно и интересно колко хора ще го прочетат, колко ще го споделят. Просто искам да запечатам някъде впечатленията си, а и добре знам, че когато не пишеш комерсиално, не би трогнал масите - просто не си лесносмилаем, което пък е комплимент. Ценителите са си от друго тесто. Точно по тази причина невинаги вярвам на милионите гледания в интернет, които освен всичко друго могат и да се манипулират, а и не всички хора са от сутрин до вечер в социалните мрежи и сайтовете за сподeляне. Музиката напоследък се превърна в един бит пазар и търг и вече успехите се измерват в някакви си цифри гледания, в стриймове, в тегления, в хонорари. За мен не количеството, а качеството и посланията са атестат един изпълнител къде се намира, както и концертната дейност. Малко изпълнители в България имат смелостта да залагат на свои спектакли, на вход, с билети и да събират разнородна публика без проблем.

За щастие, Любо също не е комерсиален в онзи примитивен аспект на думата, но той вече има една немалка като численост и вярност аудитория. Неговите последователите си приличат с него самия като душевност. Експресивни, възпитани, с елегантно чувство за хумор, талантливи, артистични. Както заглавието на една негова песен - "РАЗЛИЧЕН". Именно това да си себе си и да се отличаваш от стадния принцип те прави вече успял в попрището ти. Може да ти коства повече труд да утъпкаш пътечката си, да я поправиш през тръни и камъни - несъмнено е така, но постигнеш ли целта си да развълнуваш по-голям кръг хора, значи има някаква магия в теб.

Това обаче, което ме радва, е, че Любо се стреми да се развива. Всеки път да представя нещо ново на спектаклите си, като същевременно не бяга от амплоато си. Той танцуваше, разнообрази и програмата си и отново беше контактен с присъстващите. Нова порция приятелски закачки разчупиха обстановката. Когато усети, че всички са напълно във вихъра си, подаваше на публиката и тя му отвърна подобаващо. Накрая дори направи дълбок поклон.

След "Имам само теб", която ми е любима, Любо се разчувства. Това беше толкова искрено, че нямаше как да не му повярваме... Че музиката е животът му. Той изпълни парчетата от албума "Знам". Той наскоро бе обявен за златен по продажби. Едни от първите и добре познатите "Има ли цветя", "Ще те намеря", "Alright", "Различен" все още са предпочитани от слушателите и придават танцувалност. "Искам", "Мога" допълниха възприятията за музикантско от най-висок ранг с нежните и леко джазови аранжименти. Впрочем - поздравления за музикантите Ивайло Звездомиров, Ангел Дюлгеров, Калин Вельов и  Живко Петров. Акустика, звукоизвличане, импровизации, светлинно шоу, мултимедия - всичко бе в абсолютен синхрон. Кантото - редуване на стакато и легато, създаде чувство за майсторска динамика. Момчетата наистина са репетирали качествено, а и Любо вече има дългогодишен опит. Тази година турнето му обхвана и други градове. Дори се радвам, че подарих билети на майка ми и баща ми за концерта в Летния театър в Пловдив, за да се насладят. Те бяха впечатлени от това, че той посрещаше гостите си от входа, благодарейки им лично и снимайки се. 

Творчеството му не е за ширпотребата. Неговата музика не са купени семпли, върху които е наслаган бийт и някакъв измислен отсвир, който да е актуален сезон-два. Любо твори с мисъл тя да остане във времето, да лекува хората, да ги вдига и да им напомня, че сме живи, когато чувстваме със сърце. Цяла вечер благодареше ту на нас, ту на колегите си музиканти. Имаше и един особено сантиментален момент, в който той си припомни как преди 16 г. са му казвали, че българската музика вече няма да пълни зали. 16 години по-късно той все още го прави и се бори за това стойностната авторска песен да се издига в култ.

Финалът на концерта бе поставен от парчетата "Заедно", "Знам", "На края на света", както и "Freedom" и "Purple rain", с които Любо отново засвидетелства уважение към големите имена в световната музика и направи поклон. Специалните му гости - Графа, Орлин Павлов и Сантра, предизвикаха положителни реакции в публиката. Липсваха и Мария Илиева и Тони, които пък се появиха миналата година.

Концертите на Любо са богатство, защото са добре оформени като концепция, градация на репертоар и всеки път дават заявка за величествено изживяване. Всяка нота и акорд те издигат в небесата и безмерното пространство. И ти показват, че си човек. Че музиката е живот и дихание. Не са нужни етюди и излишни ефекти. Добрият музикант излиза, пее на живо и спойката му с публиката никога не се губи. Затова тя си тръгва доволна, изпълнена и чака следващия път, в който отново да усети тръпката на това прекрасно изкуство. Любо, благодарим за поредната доза невероятно изживяване! Благодарим ти за това, че си толкова сърцат, с фина музикална и човешка култура и стоиш така убедително на голямата сцена. Продължавай да го правиш - смисълът е винаги налице. До следващия път!

"Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" ни учи как да ценим всеки миг с близките си.

 

Една кратка, емоционална и съдържателна история за зюмбюли, кориандър, балон, космос, лодка и площад. Една пейка на един площад и една дълга разходка. Площад, който е олицетворение на паметта - топос на живота и света. Микровселена. И едно сбогуване...

Това е първото произведение на Фредрик Бакман, което чета. Запленен съм. Казват, че други са най-силните му произведения. Когато прочета и тях, ще мога да споделя своето становище, дали това е така, но засега смело мога да заявя, че "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" е магически словесен израз за привързаността между близки хора и силата, която остава да ги свързва вовеки. Вече все по-рядко плача на произведения. Често си ги визуализирам, осмислям ги бавно при прочит. Не ги изследвам машинално. След "Аз още броя дните" и "И дъхът стана въздух" тази творба на Бакман беше заглавието, което отключи сълзите ми. Напоследък забелязвам, че несъзнателно инстинктивно посягам към книги, които сякаш ТРЯБВА да прочета точно сега. Те идват, за да ми кажат нещо. Понякога вярата ми, че всичко е неслучайно, се превръща в параноична, но за Бога - някои книги наистина докосват моя свят, кореспондират с моя живот и не мога да ги избегна. Книгите не са просто книги. Филмите не са просто филми. Музиката не е просто музика. Всички елементи на изкуството произлизат от нашата емпирика. Затова звучат и изглеждат с душа. Някои повече, други - по-малко...

Не обичам категоричните измислици в творчеството, категоричното плагиатстване или категоричните комерси. Трябва да има някакво послание за човечеството. В случая посланието на "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" е едно от най-ценните за мен. И аз съм изгубил дядо си, при това на крехка възраст. Тогава все още откривах света. Не че сега не го анализирам със същата страст. Тогава обаче розовите облаци от памук, слънчогледите и приказните герои все още ми пречеха да отместя булото на вълшебствата от съзнанието си. Сега прозирам истината в някои от думите на покойния ми дядо. Другият все още за щастие е жив.

Дядо болезнено приличаше на образа на дядото в произведението на Бакман. Това в първия момент ме стресира. Първоначалните абстрактни картини също ме объркаха, въпреки че да призная - бързо усетих какъв ще е развоят. Начинът, по който той се разгръщаше, се оказа изключително фин и интересен за мен. Иносказателността помага на читателя в случаи като този, когато си склонен да се разстроиш, а и майсторството е да успееш да облечеш директното в мека обвивка и да му придадеш символика. Творбата изобилства от нежни и мъдри метафори, представени сякаш кинематографично. Долавя се дори лек хумор.

В последните дни от живота си един дядо се сбогува със своя внук и със сина си. Повече внимание се обръща на внука, което утвърждава приемственост, каквато фигурира и в самия край на книгата. Впечатление ми направи  една правдива сентенция в една от страниците: "Ето защо имаме възможността да глезим внука си. По този начин молим децата си за прошка.". Като млад дядото е нямал време за сина си, само че е успял да компенсира това време с повече внимание за внука си Ноа. С него пристъпват към обиколка в миналото си и най-вече това на дядо, когато той се запознава с жена си - бабата на Ноа, която е починала. Нейното присъствие се усеща. Как може да ти липсва някой, който все още е тук? Това е лайтмотивът и опорният въпрос в творбата, която буди сетивата ни от делнично-ежедневната летаргичност.

Дядото е математик. Той дори чисто душевно не разбира света без математика. Твърди, че тя му помага да се ориентира във времето и пространството. Макар че не вярва в Бог за разлика от любимата си. Не вярва в живота след смъртта. Ала Ноа - по подобие на баба си, изповядва тези ценности. Това не му пречи да обича и математиката. Бабата на Ноа не вярва в случайностите и знае, че не математиката е събрала нея с дядо му. Той цял живот е изследвал вероятностите, а за него тя остава най-невероятният подарък. И ето как двама души се намират и разбират, като успяват да напаснат своите слабости и предимства.

Дядото на Ноа все още е тук и е жив. Деменцията не му позволява винаги да се сеща за миналото си. Той сякаш усеща приближаващият се край. Затова въвлича Ноа в калейдоскопа на живота си. Прекарва го през любими моменти, които се редуват паралелно - минало с настояще. Точно когато сънуваш и изведнъж се будиш от съня и трябва да навлезеш обратно в реалността. За дядото всяка сутрин, след всеки пореден сън пътят към дома става все по-дълъг. Все по-трудно му е да си спомни епизодите от своя филм. В някои ситуации дори числата не помагат. Ала дядото не се бои и не е фаталист. "Провалът е, когато не опиташ още веднъж". На това ни учи тази книга. Винаги, винаги да намираме пътя към себе си, близките и дома.

"Смъртта е бавен барабан". Отмерва ударите бавно и отчетливо. Ако някога си имал, то сега нямаш време за губене. Знаеш и че нямаш толкова време, за да наваксаш пропуските толкова качествено, колкото ти се иска. Трябва да действаш. Неслучайно в края на дните си човек омеква, прощава, съзерцава. Не е истина какво прави с нас животът и как ни кара да му се прекланяме. 

И моят дядо ми липсва. Знам, че е тук някъде. Моля се само да усещам присъствието му по-осезаемо и по-често в миговете, когато ми е нужно. Не да се справи вместо мен. Не да възкръсне. Знам, че това е невъзможно. Сънувал съм го как се преражда. Но не мога да се боря с житейската необратимост. Знам, че някога там в пространството ще се намерим. Както обичам да твърдя - не живеем в изолирана субстанция. С някои хора се преоткриваме в друго време, на друго ниво. Може би по-чисти, осъзнали грешките си. Смъртта на дядо се случи лавинообразно, след известно боледуване. Нямах време да си взема с него довиждане, както Ноа успява да изпрати дядо си в безкрая. Но аз винаги вътрешно съм усещал какво се случва, защото за зла участ или не - Господ ме е дарил с една прекомерна за годините ми зрялост и винаги съм разсъждавал една идея по-мъдро от своите връстници. Което ми носи доза тъга и самота в дадени моменти. И все пак не съжалявам. Защото знам какво съм имал. А това останало богатство, което имам в лицето на другите ми близки хора, ще се постарая да задържа и да оценя. Хората сме орисани в голяма част от времето да сме улисани, да гоним всекидневните задачи. Отстрани накрая на живота това изглежда толкова нелепо... Трудим се и се вживяваме като някакви мравки, които могат да бъдат смазани всеки момент. Искам да живея смирено и да уловя всеки един миг точно тогава, когато той се случва, защото само секунда след него - вече е късно. Няма нищо извратено в това да обичаш живота с всичките му недостатъци спрямо нас като хора. Ако осъзнаем физическата си преходност и греховност и не се взимаме насериозно, а само обичаме и ни обичат, ще осмислим съществуването си на земята и ще я направим рай. Ние нямаме власт над никого и нищо и нищо не ни принадлежи. Можем само да участваме в направата си на спомени и да сме благодарни за това, което сме имали и имаме.

"МОРАЛ" на Тадеуш Доленга - Мостович - за вечните хорски устои, дилеми и грехове

Откакто свят светува, съществува един необратим естествен кръговрат, в който просто се сменят героите. Изглежда ни като филм и може би е, но това е най-реалният такъв, който някога човечеството е гледало. Впрочем този филм няма начало и край. И е толкова непредвидим, че вероятно всеки епизод е "сам за себе си". А в същото време е и толкова предсказуем филм, чийто сценарий единствено ние - хората, можем да напишем със средствата на собствените си емоции и разум. Аз считам, че точно в емоциите и разума на хората се съдържа постаментът на живота такъв, какъвто е. Нито повече, нито по-малко солен, горчив, кисел и сладък. Един от основните признаци за качеството на живота е човешкият морал. Той е разтегливо понятие, в контекста на което всеки индивид влага свое възприятие дори на подсъзнателно равнище. Не бихме имали право да го детерминираме като нещо еднотипно. Със сигурност има висок и нисък праг на морала, но имайки предвид, че ценностните критерии на отделните субекти се различават, респективно се различават и отделните разбирания за него. Всеки от нас прави прелюдия от едно свое действие към друго на база на своя личен опит в комбинация с генетичните си заложби, т.е. с природата си. Онова, което ние носим заедно с онова, което сме си вменили или ни е вменено за правилно, честно, справедливо, добро - това представляваме ние и нашият морал. И никой няма право да се сърди на другия или обратно. Трябва да има всякакви хора. Важното е да сме такива, каквито сме, без да изповядваме устои различни от нашите. Фалшивият морал със сигурност е най-злият и пошъл съветник.

Издателска къща *ХЕРМЕС* е издавала забележителни световни класически произведения, които са надживели и времето, когато са се появили. Обяснението за това е, че в тях се съдържат фундаментални истини, разказани по такъв начин, че някои фактори остават непроменливи. Хорските чувства, вълнения, грешки, прошки толкова си приличат с онези преди векове... Господ ни е създал така. Борбени, ала и уязвими. Подвластни на своите вътрешни подбуди, ала и на вековните нагласи. Днес неолиберализмът прокламира свобода във всяко отношение, обаче тази свобода е толкова явна, че по ирония на съдбата всичко е видимо и така се застрашават основни човешки права и свободи. Следователно въпросната свобода сама по себе си е едно противоречие. Докато някога по-лесно е могло да засекретиш информация, да потулиш факти, да замаскираш поведение. Липсата на масмедиите и средствата за масова комуникация са успявали да обвият в тайнственост всекиго. Хората са били по-загадъчни и именно това ги е подстрекавало да си позволяват известни своеволия. Нищо, че в общественото пространство и особено в комунистическите нации се е пропагандирал авторитарен модел на управление и порядъчен морал. Задкулисието обаче е  друг свят, и по-специално в развитите държави и буржоазните прослойки. Изглежда, правдоподобно е твърдението, че онзи, който парадира с висок морал, той е носител на съвсем друг. Или може би си мисли, че притежава висши ценности дори когато дискредитира някого умишлено с цел лично облагодетелстване. Знаете все пак - има основни житейски правила, както и добродетели, които са изконни и свидетелстват за достолепие. За това става дума и в творбата "Морал" на Тадеуш Доленга - Мостович.

Действително някои произведения трябва да се прочетат. На техните послания се базират цели елементи от историята и самосъзнанието ни като човечеството. Те прокарват онова, което остава традиционно в природата и психиката в един бързоразвиващ се свят. Онова, което винаги ще ни събира и разделя. Онова, което ще ни държи на земята. И онзи сладък гъдел, който ще ни кара да обичаме да живеем, макар и понякога да ни подхлъзват дребните страсти.

В романа "Морал" заглавието свидетелства за авторитета на един почтен човек - професор Вилчур. Той оглавява кардиологична болница във Варшава. Известно време преди това претърпява загуба на паметта. След като се е борил с последиците от нея, когато едва ли не е бил дори в изгнание и е практикувал като знахар, познавайки и недоимъка, то той отново се завръща там, където по стечение на обстоятелствата оставя част от сърцето си. Въпросната кардиологична клиника вече се управлява от доктор Добранецки, ученик на професор Вилчур. Подтикван от користните намерения на жена си, доктор Добранецки изготвя план по дискредитирането и отстраняването на професор Вилчур от ръководния пост. С "помощта" на някои свои колеги той почти успява да убеди застрахователя, в чиито ръце е преминала клиниката, че професор Вилчур става все по-негоден за длъжността, която изпълнява. Създава се дори анонимна подписка и това принуждава Вилчур доброволно да абдикира, воден от общите настроения по въпроса. Безкрайно огорчен, той събира всички свои материали, както и достойнството си, и заминава в провинцията на Полша - в градчето Радолишки. Там той се посвещава изцяло в лечение на селяните. Живее сред тях, споделя тревогите и щастието им. Пристигайки там, те го посрещат с искрени почести, каквито той заради завист никога не получава във Варшава. Сред отрудените и обикновени хора и техните стопанства той чувства топлота и се явява като водач и омиротворител. Те са му безкрайно благодарни. Дори безвъзмездно изгражда малка клиника, намира и подръчни средства и пособия за лечение. Там го последва едно енигматично момиче - доктор Луця Канска от кардиологичната болница във Варшава, която е влюбена в него. Ала това се оказва една различна любов. Тя - безкрайно млада и разумна, вътрешно в себе си знае, че иска съпруг с реномето на Вилчур. Тя търси сигурност, мъжество и някой, от когото да черпи знания. Оказва се обаче, че се влюбва в идеализиран образ. Професор Вилчур наистина е жертвоготовен и възпитан човек с впечатляваща лична история, само че Луця пренебрегва физическата страна на нещата. Игнорира онази част от влюбването, която граничи със страстта, визуалното привличане, равнопоставеността в годините. Дълго време тя отхвърля друг мъж - доктор Колски. Той не спира да се интересува от нея, докато тя живее в Радолишки и помага на професора. Впоследствие и той пристига там и те се преоткриват. Откриват много повече сходства в приоритетите и темперамента си, отколкото Луця би могла да постигне с професор Вилчур в дългосрочен план. Той се опитва да я предпази от грешките на младостта. Въпреки това тя в началото се съпротивлява и не желае да напусне него и Радолишки, на които е дала ценен ресурс и душата си. В края на тази изповед тя все пак разбира, че нейното бъдеще е на различно място от това, което тя си е представяла, колкото и да търси начини да лекува раните на професора в пряк и преносен смисъл.

Творбата завършва и със сложна и впечатляващо успешна операция от страна на професор Вилчур в помощ на най-големия му враг - доктор Добранецки. Той отстранява тумор в мозъка му. Именно така отново демонстрира великодушието си. Великодушието на човек, който умее да прощава и да надмогва егоцентризма и обидата си. Въпреки сторените злини от неговия ученик, чиято съпруга е пресъздадена с образ на властна и меркантилна дама. Жена, която не обича съпруга си, а търси от него финансово обезпечаване. Робуваща на измислено богатство, което не е нейна заслуга. Дори тя пада на колене на професор Вилчур. Разбира се, водена от друг подтик, не от здравето на мъжа си. Ала все пак и нейният персонаж ни учи на нещо, както и този на доктор Добранецки. Хората могат да продадат себе си в името на това да получат власт. Могат да си служат с всякакви средства и да омаскаряват. Макар че това никога не остава безнаказано и именно подобни хора накрая опират до благоволението на онези, от които са се учили и възхищавали. Въпреки това професор Вилчур не счита подобни деяния от своя страна за изключителна заслуга, а за дълг, даден му от Господ. Дълг, който изпълнява в името на доброто. И може би все пак отново остава малко неразбран. Не получава толкова, колкото дава. Вероятно това е неговото житейско изпитание. Толкова способен, благороден и същевременно така самотен... Има и още герои в творбата, но те са с второстепенни роли. Те поддържат цвета и хумора. Лирическият герой е един. Той оглавява поантата на "Морал". Струва си да се замислим как обгрижваме авторитети си. Личните, чуждите, общите... Не става дума само за хипократови клетви и доблестта на лекарската професия, а за цялостния композиционен образ. В стоицизма и в мъжката дума.

Тази книга разшири мирогледа ми до една степен, в която аз започвам да приемам и онези с различен морал от моя. Нали и тях трябва да ги има, за да осъзная още повече какъв имам нужда да бъда? Всеки се води от различни цели и всеки сам плаща цената им, без значение дали е подготвен за това. Различни сме. Никой не е нито само добър, нито само лош. Просто сме повече от едното или повече от другото, ала преди всичко такива, каквито намираме за необходимо да бъдем. Защото за останалите сме онова, което провокираме в тях. Да, тази банална фраза. Нали в клишетата фигурира най-болезнената истина... Така е и с тази класическа книга, която обръща поглед към опозициите на определено поведение. Всеки има право да бъде това, което всъщност бива, стига да не накърни нечий авторитет. Дори законите са с различен прочит. Излезеш ли от рамките на общочовешкото обаче - а то се усеща с душата, моралът ти става противоречив дори за теб самия. Защото не забравяй - има Страшен съд някога и някъде. Обикновено една по-висша сила се намесва. На нас, хората, невинаги ни е дадено да отмъщаваме. И слава Богу. Със сигурност чистотата на морала е в едно нещо - да не отвръщаш на лошото с лошо. Всеки е прав за себе си, а кой повече не ние ще разпоредим. Остави обратите да се развият от самосебе си. Ако наказваш, "накажи" по-скоро с твоето добро или с усмивка. Това не е оневиняване, нито присъда. Това е мъдрост.

МАМА

Справедливото, фино и безобидно "мрън-мрън" в новите римувани парадигми на Недялко Йорданов

Българският поет и драматург Недялко Йорданов съчетава в себе си способността различни поколения да са му последователи. Те са впечатлени преди всичко от личността МУ на естет, визионер и оратор. Творец, който си служи с думите така, както художникът красиво рисува с приспособленията си. И създава история. Много е важно в днешно време да не загубиш искрицата да формираш индивидуален подход. По утъпкани пътеки лесно се върви. За да проправиш свой коловоз в лабиринта от бурени, угаснали кръстовища и разнебитени настилки, наистина трябва да си майстор и да извайваш красота и от руините. Както знаем, музата е основен двигател за представителите на изкуството. Поетите са особено чувствителни. Те са като сеизмограф на духовността. И имаме нужда от тях повече отвсякога. Те са онези корективи, които филтрират публичното пространство и уравновесяват везните, когато сквернословията натежат. Те облагородяват почвата, подхранваща културния живот.

Новата стихосбирка на Недялко Йорданов се чете леко, на един дъх. На дъх, който е изстрадан обаче. Всички хора с опит ще разпознаят фрагменти от живота си в определени стихотворения в тази компилация. На 77 години перото на Недялко Йорданов е още по-гъвкаво и осъзнато в стилизацията си. Опитът на изживяното оставя следи и ни прави по-съвършени. Макар и по-предпазливи и угрижени дори в словата си. Надживял грешките на младостта, той ги е култивирал в нова порция жажда за живот и дори другарува с делничното без досада. Да, колкото и да е странно. "Мрън-мрън" не е просто старческо мрънкане. Това е разбираема умора от битовото, от непочтеното, от неизбежното дори. Важното е обаче да възтържествува оптимизмът, както в края на всяко  произведение в рамките на цялостната творба. 

Недялко Йорданов е развълнуван от няколко водещи теми в живота си. Остаряването, доброто, близките си хора и родината. Сюжетите са ефирни, искрени и преливащи от реални послания. Един 77-годишен мъж разказва не просто истории от живота си. Той документално и импозантно изобразява картините на нашето съвремие, делимо и неделимо от миналото. Той не тъгува за миналото. Просто е свързан с него и въпреки, че капчиците живителност му се струват по-малко на брой от преди, той живее още по-сърцато. Тъжно е, когато осъзнаваш, че силите те напускат, а все още имаш такива. И желаеш страстно да ги раздадеш без остатък, да повториш любими моменти, да усетиш по-осезаемо новите такива... За да демонстрираш на себе си, че... мамка му - още те бива, още те има... и има защо! Един поет с пъстра и богата душа, долавяща всички земни сили. Запечатва ги в своите стихове като доказателство за мощта на Негово величество - живота. Който ни сграбчва в мрежите си и ни поставя в клопки, издига ни в небесата и изпълва вените ни пълнокръвно. Да живееш означава и да се бориш, и да се наслаждаваш, и да падаш даже. Всички тези мигове са неразривни - единият е причина, другият следствие, но без тях е немислимо. Немислимо е да не се преклониш пред силата, която те създава, ръководи и изпепелява. Всеки според заслугите и уроците, които трябва да вземе.

Прави впечатление, че стилът на стихотворенията е повествователен, драматургично напрегнат, хармонично притихнал на места и болезнено модернистичен на други. Недялко Недялков в никакъв случай не е потънал в безвремието на българския мъж след 60-годишна възраст. Той работи, твори, наблюдава. Използвал е изразни средства и чуждици, близки до младите. Няма как - дори връзката му с част от семейството е базирана на тях. И вижда, че те са необходимо зло, но ако знаеш как правилно да ги разпределяш в ежедневието си, ще ти остане време и за емоционалната част от него. Сега той повече се любува - на онова, което съдбата му е дала и което той сам е постигнал в силните си години. И е пример защо именно сега да не са силните. Те нима сега за него животът не започва? Той не спира да вярва в доброто, в изконните семейни устои, обича чистосърдечно родината си и рода си. Цялата метафоричност, мъдрост и асоциативност, която блика от римите, създава усещането за ритъм, за плътност на живота, за хомогенност на съставните му части. И на това, че всичко има обяснение и че всичко се преживява, както се пее в една песен на Лили Иванова. Там е и най-голямата ирония на съдбата. Първата и последната строфа, както първият и последен дъх, винаги са в тясна враимовръзка. Отдаването на почит към героите, жената и въобще авторитети е забележително и показва към какво трябва да се стремим и ние, по-младите, за да се съхраним в свят и във времето, когато ценности лесно се поругават, а белезите на стойностните идентичности се изтриват с лека ръка. 

Няма стихотворение, което да не е силно и да не е като една микровселена. Не мога да отлича едно. Дори заглавията са оригинални и говорят сами по себе си. Трябва да прочетете тази книга. Всеки българин има нужда от нещо такова. Дали за разтуха, дали за осмисляне на приоритетите, дали за нещо друго... Имаме нужда да си помрънкаме - човещинка си е, но не бездуховно и не безучастно. А с тона на онази назидателност или самокритичност, която ще разруши кризите и ще преобърне живота ни, за да го насити с ползотворни частни и обществени начинания.

ДУШАТА МИ

Душата ми, обрулена и извисена, пътува своя вечен път в безкрая.

Понася ме във вихъра си упоена и кара ме с косите ѝ да си играя.

Душата ми издига ме и приземява, и шантажира си ме безобидно лесно.

Обича онзи гъдел да ми причинява – да се вълнувам искрено и често.

Душата ми е усойна стряха и урва едновременно, монета с две лица.

Същността ѝ – старомодна и съвременна, търси хора с отворени сърца.

Душата ми – покой и бунт красив, изпълва дълбочинно всяка клетка.

Душата ми – блян правдив, е смела като рицар и фина като кокетка.

Душата ми жадува справедливост. Възражда се, щом се овъзмезди.

Не другарува с немарливост. Живее в мен любов и благо за да твори.

Душата ми не ненавижда. Призвана е да води порива към светлината.

Душата ми единствено съзижда. Родена в провидението на добротата.

"Господари на моргата" - или как пътят към Ада е постлан с добри намерения

Ако поискаме да си затворим очите за реалността такава, каквато е, може би ще си осигурим известен комфорт. Някои успяват да се абстрахират от заобикалящата ги среда. Признавам си, аз някак не смогвам да вървя като кон с капаци навред и да живея под стъклен похлупак. Обичам мириса, вкуса и полъха на живия живот. Обичам и трудностите - те ни правят повече хора. А и нали трябва да се научим да се приспособяваме... Живеейки в свят на вълшебства и приказни герои, няма как да постигнеш гъвкавост по отношение на адаптирането към новия световен ред. Ние всички сме част от този механизъм и като такива носим отговорност с всяка своя дума и действие. Та дори и с мисълта си. Понякога неизказаните на глас мисли са най-опасни. Те маркират незаявени намерения, които нерядко се трансформират в действителни материални такива. Не мога да си позволя лукса да заживея в изолиран ареал. Просто съм друг тип човек. Не се подчинявам на егоизма си. Винаги се оглеждам, информирам. Това ме държи в едно непрестанно страхопочитание към законите на Вселената. И не само. Съдейки по чужди примери, често се уча какъв да не бъда. Няма такъв, който да не си е платил цената. Това ме успокоява. Не за дълго. Излизайки на улицата, влизайки в магазин, посещавайки институция, пристъпвайки прага на университета или работното място, ти вече имаш пряк контакт с живота. А той един такъв все още оголен, екстремен, бодливо несъвършен. От проекцията на нашите мисли зависи в какво място ще превърнем света, НО ако сме прекалени идеалисти, ще ни е трудно. В рамките на един човешки живот намеренията за чудеса от храброст граничат с утопията. Прекалено дълго сме били на пангара. България се превръща в морга, поне за момента. Няма да е песимистично, ако си го признаем. Живи трупове се разхождат по улиците, а някои са захвърлени оглозгани. Трети са пресни и се разлагат. Вонята е стъписваща. И всичко това на фона на една удивителна природа и изключителна история и народ с уникални гени.

Смразяващата още със заглавието си нова книга "Господари на моргата" пука илюзорния балон, в който сами понякога заживяваме по инерция. Поздравявам невероятно смелия и познат на всички ни журналист Огнян Стефанов, който е заплатил с цената на травми изричането на истини за политическия ни псевдоелит. Той е чувствал за свой дълг да се позовава на истината. За съжаление подобни хора сме неудобни, откакто свят светува. Тъй като пречим на "удобните" да продължават да живеят по изгодния си начин. На тях са им мили онези, които им пудрят егоцентризма. Няма как обаче да бъдеш истински уважаван, ако си подлизурко. Мижитурките цял живот минават между капките и така оцеляват, ала това не е достоен живот, който ще ги доведе до нещо повече от това да са нечий обслужващ персонал. Така е. На подобни екземпляри им стига да са подопечни. За да си боец, се изисква характер. Царят на джунглата никога не е някое сервилно животинче, препитаващо се с подаяния и живеещо в хралупа.

Ще започна малко отзад напред, като споделя една част от епилога на произведението: "Може да не знаете, но по света вече има морги на открито. Наричат ги "Ферми за трупове". Само в САЩ те са шест. Най-голямата е към университета на щата Тексас. Казва се "Фримън Ранч" и е досущ като ранчо. Там се обучават студенти по медицина и специализанти по съдебни антропология. В Европа вече също има няколко такива "ферми". Според учените те са новата платформа за разкриване на нови тайни на човешкото тяло и способи за борба с някои от най-коварните болести. Полезни са, с една дума. За съжаление, ако страната ни е заприличала на морга на открито, това не е заслуга на учени медици, а на корумпирани политици, на шайка самозабравили се управленци."

Така написано, звучи леко зловещо, само че не е далеч от истината, че се превръщаме в "dead man walking". Да си призная честно, в това ревю мислех да не обръщам внимание толкова на фактите в книгата, колкото на начина, по който са представени, но всъщност начинът се оказа просто прагматично човешки. А и книгата като съдържание си е фактологическа. Огнян Стефанов е разкрил редица смущаващи истини чрез особено достъпен за масовото аудитория похват - за да могат всички да разберат директно, без да се сблъскват със завоалирани препратки и уклончиви обяснения. Все пак журналистът се позовава на сведения главно на база своите разговори с въпросните разобличени и предава информацията от първо лице. Така правят непоколебимите журналисти, отдадени на професията. Истината или нищо. Все пак трябва да има някой, който да напомня от време на време, че "царят е гол".

Огнян Стефанов експонира задкулисните факти по умело дързък и дори жаргонен на места начин, без да обижда и накърнява нечие достойнство. Ако осъжда нещо, то то е съмнителния морал на някои от водещите политически фигури в страната и конкретни техни стъпки, с които е запознат. Срещаме и съпоставки със световни събития и лидери. Прояви от последните години, които вълнуват медии и широката общественост, биват отразени в "Господари на моргата". Особено място заема образно изнесеният модел "Кой", превърнал се в култов в последно време. Общо-взето, най-често се споменават няколко имена в хода на развитие действието на произведението - тези на Бойко Борисов, Делян Пеевски, Ахмед Доган. Този триъгълник е наситен със символизъм и постоянно си сътрудничи не в борбата срещу организираната политическа престъпност, а точно в това тя да процъфтява безнаказано. Цветан Василев заема друга роля книга, не по-малко важна. По-навните биха помислили, че той е представен като добрият герой и като навярно по-симпатичен поради някаква причина на автора. В действителност обаче разбираме, че срещу Цветан Василев се е готвило незаслужено покушение. Естествено, никой от замислилите го няма да си го признае открито, но такова е имало.

"Пътят към Ада е постлан с добри намерения". Тази максима изчерпва и допълва първоначалната идея на кръга "Кой" спрямо Василев, работил с тях на доверие. Обещавали са му подкрепа и съмишленичество, ако и той ги подпомогне - за тази или онази фирма, да речем. В един момент Василев и банката му се оказват донори за лакомници. Целта е била една и се осъществи - КТБ да изпадне в несъстоятелност, да се отслаби нейната мощ. Поискали са да унищожат Цветан Василев като човек с възможности и фин интелект - очевидно той е застрашавал техните мераци да вземат по-големия дял от всичко. Пеевски и Доган са се сдушили с "банкера беглец" и са били хрисими, за да изготвят своя план за отстраняването му. Има и други участници в схемата. От една страна, "белите якички" от кръга на Цветелина Бориславова. От друга страна, Алексей Петров, Сотир Цацаров, Александър Сталийски и Петко Сертов. Те също са замесени в опостушаването на средства. Портретът, който Огнян Стефанов прави на Бойко Борисов обаче, е изумителен. Той изказва разочарованието си от промяната на премиера. Става ясно, че Борисов доста си е повярвал и е започнал да става заложник на собствения си комфорт повече отвсякога. Персонажът му бива представен на читателя като отблъскващ. Сотир Цацаров е назначен с препоръка на Пеевски и се заформя пагубната инициатива около дискредитирането на КТБ. Цветан Василев е огорчен и бяга в чужбина, но не от страх - просто като сензитивна личност за момента не намира себе си тук в тази конфигурация. През април 2014 се е състояла среща, на която е дискутиран сценарий за събарянето на банката. На нея са присъствали следните лица: Делян Пеевски, Иван Искров, Бисер Лазов, Данчо Ментата, Ангел Александров, Сарафов и други. Съмнителни са сделките за "Булгартабак", "Дунарит" и зала "Универсиада". А още повече - тази за придобиването на Виваком от Спас Русев и за участието на ВТБ в нея, като така се ощетяват интересите на България и Русия от някои политици. На тази одисея е посветена цяла глава. Спас Русев е само формален собственик. Мениджмънтът прехвърля пари по съмнителни сделки, а пострадалите акционери завеждат много съдебни искове. Компанията е принудена да финансира задълженията на новите собственици. На Бойко Борисов са обещани милиони откуп, за да си мълчи по този въпрос с прехвърлянето на собственост. Ако въпросният скандал се разрази, отношенията между Русия и България съвсем ще се влошат, а те вече се влошиха покрай "Южен поток" и "Белене". До какво ни доведе приватизацията...

Друг значим тумор в икономиката, и то забележете - международната такава, е контрабандата на цигари. Тя се осъществява от "Булгартабак" в Турция. Чрез средствата се финансирали терористични групировки в Ирак, Сирия и ИД. Тук вече говорим за прикрити престъпления от масов характер, за които са отговорни много хора и инстанции по веригата. За Бога, хора - подпомага се тероризмът индиректно... А по телевизията се чете ли, чете и лее морал, за да се прикрият следите на подобни деяния...

Съпоставката, която е жестоко попадение, е тази между Цветан Василев и руския общественик и предприемач Михаил Ходорковски. А именно как държавата, мафията, служби и прокуратура могат да съсипят инакомислещите, чиито критики и бизнес хрумвания ги застрашават. Това е естествената реакция на слабия духом човек - да смачка силния, да го компроментира, да провали ходовете му. Очевидно в страна като Русия, която се ползва с влияние и висок стандарт години наред, също властва феодално-престъпната система, при която държавата се превръща в плутокрация. Олигархичните кръгове в Русия по подобие на тези в България, оказват натиск и рекет и по този начин трупат активи. Ако не си със силните на деня и не им сътрудничиш на принципа "услуга за услуга" или "дай ми, да ти дам", си анатемосан от кликата. По този начин Ходорковски се е оказал от страната на низвергнатите. Тази система, обаче, за която говори и той, рано или късно ще се окаже нерентабилна. За целта трябва да се засегне всяко едно звено - да няма неударено място, да се вземе всичко без остатък и лидерът Путин сам ще се откаже от играта и ще наблюдава отстрани. Години наред ще трябват, за да заработи друга система, ако въобще се даде шанс тя да бъда по-различна от досегашната пиеса "Корупция крадешком".

Ако хотел "Берлин" в София можеше да говори, щеше да разкаже история за нещо повече от подслушвания, изнудвания и секс бизнес отношения на "елита" и "властта". А ако можеше държавата във всеки от аспектите си като такава да се самозащитава... в моргата нямаше да е пълно най-вече с дребни риби, с каквито е пълно и в затворите в страната. Напротив - най-изявените мародерци щяха да са разкъсани на парчета, както се случва със Злото във всяка една екранизирана фантастика. Ами хайде! Нека за миг си представяме, че обезглавяваме Злото и пипалата му. Как да въстанеш обаче срещу върхушката... Кой ти гарантира недосегаемост и живота ти след това?! А всъщност кои са тези, които си разпределят порциите и решават кой къде е и не се ли сещат, че и над тях тегне една сила, която внезапно може да ги повали? И това ще стане. Светът има способността да се самоактуализира и да се отървава от натрапниците. Точно така, както наказва природата. Треперете - обръщам се към тези, които трябва да не спят спокойно! Вие не сте дори господари на никаква морга. Вие сте само собствените си палачи. Затова лижете сега, сервилничете и си играйте в цирка - нали пътят към Ада е осеян с добри намерения... Имай кой да ви съди за реалните ви лоши такива.