LaLa: Дрехите ми за книги събират сърцето и труда ми

Зад продуктите на LaLa, свързани с изработката на дрехи за книги, всъщност стои слънчевата Лина, която е дипломиран илюстратор, а скоро ще бъде и дипломиран графичен дизайнер. Именно тя е главното действащо лице за създаването на всички тези красоти и пъстроцветни дрешки, с които обличаме своите книги.

Толкова находчива, авантюристична, с личния си почерк и изискан творчески замах, Лина претворява всяка идея в завършена реалност. В днешно време четенето на литература на физически носител се възражда. То никога не изчезвало, тъй като се свързва с особен вид емоция - да видиш, пипнеш, усетиш и така да се потопиш в дебрите на творбата.

Книгата има дух. Тя носи живот. Ние, читателите, ѝ придаваме особена ценност. Облеклата за книги са важни не само за се опази целостта им - те допълват, те са тяхното убежище. Пожелавам на Лина шеметно творческо вдъхновение и все така да усъвършенства техниката на продукцията си. Всъщност тя не създава просто продукция. Тя твори красота и гали сетивата на нас, четящите. Не спирай да го правиш, Лина! Благодаря ти за това интервю!

Колко технологично време средно отнема изработката на една дрешка за книга и капиталоемък ли е трудът?

-       Всяка дрешка е различна и времето, което отделям, е различно. Имало е модели, върху които съм работила и по няколко дни. J

Необходимо ли е творческо вдъхновение, за да се роди идеята за създаването на дрешка?

-       Разбира се! Има моменти, в които просто нещата не се случат - трябва вдъхновение, спокойствие...  

Какви грешки биха могли да се допуснат най-често в процеса на изработка на продукта?

-       Когато рисувам по идея на читателя, най-често може да се получи разминаване в моето виждане за картината и неговото. J

До каква степен е важно дрехата да отговаря на характера на читателя и важно ли е всъщност?

-       По скоро до характера на книгата. J

Напълно авторски ли са идеите за изображения на рисувания модел, или са инспирирани от определени персонажи?

-      Голяма част са авторски, но има и много вдъхновени от работата на колеги, но пречупени през моите очи.

Какъв тип сюжет на илюстрацията е предпочитан от читателя?

-        В повечето случаи е нещо лично, нещо което носи определена емоция, но няма повтарящ се сюжет. Винаги е индивидуално.

А кой е Вашият любим модел? В една своя публикация споделяте, че е този на "недоспала мама". Провокира ли Ви ролята на майка за по-широкоспектърна концепция относно създаваните модели?

-       Koлекция "Мама" ми е любима, както и колекция "Момичетата на LaLa" - oткривам себе си в моделите.

Каква материали използвате, за да реализирате практически своите изделия?

-        Доскоро се ограничавах само в една област - ръчното рисуване, но с разширяването на дейността ни, открих много нови "светове на рисуването“ – така се обогати базата ми на използваните материи, техники, дигиталното рисуване, графична обработка... Всяко едно от тези звена носи със себе си богата гама от възможности. J

Каква част от живота ви заема четенето на книги?

 -  За съжаление, през последната една година прекалено малка.

Ставали ли сте жертва на кражба на интелектуален труд?

-       Дори да е така, вече го приемам с усмивка. J Значи наистина правя нещо, което се харесва.

Какви нови намерения имате относно предстоящите Ви изобретения? Някакви нови инкрустации и други орнаменти?

-        Тук ще сложа многоточие...  Имам хиляди идеи, буквално хиляди, и започвам да ги реализирам една по една, но ми се иска да останат в сянка, за да запазя изненадата и очакването. J

Бихте ли описали профила на Вашите клиенти/потребители?

-      Обожавам ги!! Четящите хора са прекрасни, одухотворени, интелигентни. Удоволствие е комуникацията с тях! Имам черни, мрачни дни, и тогава си отварям съобщенията или чета коментарите, препрочитам някой разговор и винаги след това гледам по-ведро на случващото ми се. J

Какво е мнението ви за пазара на книгоиздаването у нас напоследък?

      - Аз го гледам от друг ъгъл - виждам много нови талантливи млади писатели, които намират място на българския пазар, и не само, и се доказват! Това ме радва!

"Ръчно Рисуваните ми Дрехи за Книги не са продукт, стока, конфекция и не, не се предлагат на консигнация и според количеството... Те са жест - събират в себе си сърцето, душата, труда и идеите ми!".

ЗА КОНТАКТИ И ПОРЪЧКИ: LALA във FACEBOOK

Какво е любовта?

Попитах те: Какво е любовта? Къде да я намеря сред пустошта на дните?

Ти каза ми да се науча на самота. Красивото невидимо е често за очите.

И аз започнах да се уча. Ден след ден, година след година. Така до днес.

Понякога неистово се мъчех, ала успях – над страхове и нужди взех превес.

И все си мисля, че съм готов. Ще дойде, пригоден съм да ми се случи.

Ето ме, жадувана, очаквана любов... Но май уроците достатъчно не си научих.

Любовта – трябва да си я заслужиш. Да бъде разпозната, взаимна, покорена.

В противен случай идва, но я губиш. И става пагубна и никога овъзмездена.

"Чакаме ви с любов" - поканата на Ритон за върховно изживяване

На българския музикален небосклон има едни двама души, които нямат аналог. В такава съзидателна хармония, толкова изразителни поотделно и заедно, отдадени безкрайно на професията си... Артист-изпълнители от най-висок ранг. Те не просто излизат по задължение за поредния концерт. Нито правят концерти просто за престиж и колкото да отбият номера. Видях и го чух... Те наистина са носители на онзи заряд, който притежават само призваните. Това са те - дует Ритон. Защо са вечни ли?  В следващите редове ще ви обясня.

Преди време, когато бях малък, се разхождах из центъра на град Пазарджик, от където са родом майка ми и нейните родители. Обикаляйки с дядо, попаднах на един щанд - под формата на количка, и до днес го има, където се продават пшенични пръчици или още т.нар. крокита/зрънчовци в пакет с награда по избор вътре. Аз си избрах да има видеокасета. Тъкмо бяха взели лека-полека да излизат от мода. Беше някъде 2001-ва. Аз и до днес пазя силен сантимент към аудио- и видеокасетките. Та... отворяйки пакета, изпитах някакъв необясним трепет. Все пак си е изненада. И хоп - дует Ритон и концертът им в НДК през 1998-ма. "Купете сърцата ни". В концерта бяха включени изпълнения на парчетата от актуалния тогава албум "Болка от любов" и други, стари хитове. Гледал съм ги в захлас. Преди това дядо ми обясни какво ме очаква. Каза: "Това са едни двама творци, които не излизат на сцената само да си изпеят песента. Те горят на сцената. Пеят на живо, танцуват, имат балет, статисти, сценография, декори, ефекти". И аз се уверих лично в думите му. Впоследствие изтърках касетката от въртене. Пазя си я и до днес. А песните са вече в сърцето ми и нямат излизане от там. 

По това време излязоха денс парчетата "Как си, амиго", "Цяла нощ". Толкова са ми носталгични, защото са адски модерни като саунд, клипове, визия, та дори и към днешна дата. Има една свежарска латино нотка в тях и лека меланхолия, особено в "Как си, амиго", която провокира нестихващи емоции в мен. Създаден съм да чувствам музиката по по-сензитивен начин. Чак понякога не мога да се понасям, но да ви кажа - от друга страна, се радвам, че е така.

Ритон наистина са специални и специфични. Те нямат еквивалент в родния шоубизнес, доколкото изобщо има такъв у нас, и като такива са изключително разпознаваеми. Смятам, че ги слушат и уважават хора на различна възраст. Таргетът им е широкообхватен.

На 30.05.2019 се състоя поредният им, но пореден просто като брой, концерт в зала 1 на НДК. Това бе първият техен концерт, на който аз присъствам. Чаках да дойде подходящия момент, в който ще съм си в София, няма да съм зает и ще съм с правилната компания. Е, случи се. И бях щастлив. Първо, нека ги похваля за сцената. Изключително ефектна и изчистена в същото време. Имаше си концепция, не бе разхвърляно. Бяха вложили много отново и си пролича. Допадна ми, че програмата бе така изградена, да се редуват нови и стари песни. Беше доста разчупено като идея. В същото време преходите бяха плавни. Излишно е да споменавам колко се радвам на познатите хитове като "Моят живот", "Накъдето ми видят очите", "Прегърни ме", "Болка от любов", "Някога, но не сега", "Изповед", "Джалма", "Елате ни на гости", "Лятото", "Дон Кихот и Дулсинея" и т.н. Малко ми липсваше "Купете сърцата ни", както и още някои, но то не може всичко в рамките на един концерт, а и те всеки път разнообразяват. И така трябва. Изкефих се неистово на микса с рок хитовете на Ангелите на Ритон и всички останали потпури. Сонористиката бе забележителна. Акустиката и басът - перфектни.

Новите им песни - всичките до една, са превъзходни по моя вкус. Текстовете на Драго Драганов са прекрасни. Никакви излишъци, нищо не натежава. Песни, които не оставиха безразлична публиката. Не са мудни, протяжни, елементарни. Напротив. Красиви са, съвременни, имат душа и съдържат онази неизменна шлагерна нотка. "Мамо" е удивителна. А "Счупеното носи щастие" ми стана любима от раз, тя грабва светкавично и безотказно. Има впечатляващ драматизъм в тези две композиции. Поздравления, Ритон! Поздравления и за това, че споменавате и уважавате всички автори през годините. Адмирации и към мен музикантите на сцената и най-вече към Алекс Нушев, създал всички аранжименти.

Бих искал да поздравя Катя и Здравко и за футуристичните и авангардни тоалети. Бяха фамозни. Аз съм човек, който държи на модата, доколкото ми позволява естестският ценз да го кажа, разбира се, но винаги съм се впечатлявал от стайлинга на Здравко. Бяха решени в изключително сценични тоалети, без да бъдат кичозни, запазвайки стила си. Считам, че те са модни диктатори в естрадния бранш. Освен това са добри и като хора - винаги са социално ангажирани и се включват в благотворителни инициативи. Така  бе и в този случай.

Ритон остават записани със златни букви в историята на българската музика. Две неразривно свързани в една завършена цялост половини. Със зрелостта на опита, енергията на младежкия дух, хумора на емоционалната интелигентност, уважението към колегите и публиката... те отново доказаха, че имат своя трон и почерк. "Чакаме ви с любов" - опусът на естетиката,  поезията, музиката и всички най-висши чисто човешки емоции. Благодаря ви, Ритон! Обич за вас, здраве и още много хитове и пълни зали!

Очаквайте видео клипчета от концерта.

Снимки: Страницата на Ритон във Facebook

"Чернобилска молитва" - или защо Чернобил е катастрофата на руската менталност

Има книги, които ни хващат със смисъла си и ни задушават по един особен начин в хватката си. "Чернобилска молитва" е шедьовър. Прочетох я в турбулентен етап от живота си, в който не ми се четеше особено. Разпределях си я на глътки и порции. Пронизваща и неумолима, тя е като машина на времето, която те изстрелва в 1986 - годината, в която възниква инцидентът. Не става дума само за ядрена енергетика, радионуклиди и всичко в този дух. Говорим за една нова история. Защото пряко засегнатите от аварията - те определено не са имали избор да не се пренастроят. Но старата история не е погребана - тя е непредотвратима. Остава като отзвук и се обажда всеки път, когато видим някои от онези изоставени сгради и вещи, застинали във времето, но сякаш все още живи, пропити от черния прах и от страха... дали ще има утре и какво ще бъде то...

Авторът и носител на Нобеловата награда за литература за 2015 г. - беларуската писателка и журналистка Светлана Алексиевич, с изключителна пунктуалност предава болката на толкова много хора, които са потърпевши от експлозията. Повествованието започва с историческа справка, базирана на материали от беларуските интернет вестници в периода 2002-2005 г. Шестима са обвинените. Но не това е най-важното. Психолог, пожарникар, преподавател, ликвидатор, фелдшер, журналист, депутат, инженер са само част от представителите на различни професионални съсловия, чиито мисли тя предава под формата на монолози, изтръгнати от дълбините на душите им. Травмата не може да се прекърши с един замах. Всеки вижда трагедията през собствените си очи. Трагедия с много лица. Някои интерпретации са особено драматични. Звучат злокобно дори, но истината понякога е такава. Промяната, която настъпва, е неизбежна и всеки трябва да се адаптира спрямо нея, ако иска да пребъде. Уврежданията са част от нелицеприятната страна на аварията. Влошаване на здравословното състояние на мнозина, бягствата и преселничествата, предателствата... В подобна ситуация психиката е поставена на изпитание. Някои не издържат. Семейства се разпадат. Годините разстояние не могат да отмият подозренията и безсилието, които витаят все още и нагнетяват пространството там. Носталгията по миналото също е един ключовите опорни стълбове в публицистичното произведение. Но толкова ли съвършено е било това минало?

Определят Светлана Алексиевич като "археоложката на комунизма" и "моралната памет на сриналата се съветска империя". И има защо. Като нравствен антрополог тя проследява внимателно процесите, закодирани в явлението Чернобил. Разнищва всеки един елемент, за да сглоби общата картина. Сравненията с ГУЛАГ и Хирошима и други исторически препратки се срещат често из страниците и подсилват ефекта от преживяването при прочита. Въздействаща, представяща различни видове прочит на аварията, обективна по същността си - такава е "Чернобилска молитва".

Бих искал да завърша с мислите на историка Александър Ревалски, представени в творбата. Руският човек винаги иска да вярва в нещо, да намери упование, утеха. Взривът не е просто взрив на реактора, а на цялата предходна ценностна система и политическа идеология. Машината и човека раждат новото технологично колективно съзнание. Да, но човекът започна да презира машината, да я подценява. Дали  съдбата на Русия е да пътешества между две култури - между атома и лопатата? Технологичната дисциплина срещу природната хорска необузданост и примитивизъм - кой ще надделее? Явно все още не сме преодолели пещерния материализъм. Това не важи само за Русия. Случилото се на 26 април 1986 е урок за всички и не е просто промишлена катастрофа. "Чернобилска молитва" задава въпроси и отговори. Но оставя свободната воля отново у човека... Сами трябва да изберем дали да се поучим от историята. Малкият живот е беззащитен във велико време.

Михаела Филева в НДК - още една прекрасна заявка за бъдещето на българския концертен живот

Когато разбрах, че Михаела Филева ще направи концерт в зала 1 на НДК, се изкефих максимално главно поради две причини - първо, защото искрено ѝ симпатизирам. И второ - хей, хора, българската музика се възражда, концертната дейност у нас преживява своеобразен Ренесанс. Това е повече от добра новина!

Знаем кога е създаден Националният дворец на културата. В първите години, предполагам, е било истински подем заради самия характер на концертната култура тогава. И въобще на изкуството. Впоследствие, през 90-те години, бездуховността взима превес до известна степен. И съвсем не говоря за поп-фолка, който също слушам. Говоря за генералната, моралната, естетическата поквара. Винаги прокарвам една втръснала ми мантра - хубавата песен е хубава, добрият глас е добър, няма значение жанр и етикети. Както казва Михаела Филева - "Без етикети"! Който е широкоскроен - ще разбере. А и Михаела е човек, който подкрепя различни видове каузи, което още повече я издига в моите очи.

След дълги години на повече клубен, отколкото концертен живот, беше време всичките ни артист-изпълнители и музиканти да се усетят, че е ред дискурсът да се промени - т.е. самият прочит на музиката. Може би досега нуждата от низки страсти и в музиката е била просто тенденция, някаква извратена необходимост. Но в крайна сметка, даваме ли си сметка - какво храни душичките ни? Не халтурите, не компромисите, не профаните. Ударихме дъното и да, по силата на някакви физични закономерности - съвсем редно е да се оттласнем. Цикличност.

НО... да подчертая плътно - и сега има изпълнители, които са актуални, а не се престрашават за концерт. И определено проблемът им не са финансите и спонсорите - това е оправдание. Проблемът е, че години наред се правеха парчета за ширпотреба, за нощния живот. Парчета с фразички от ежедневието и социалните мрежи. Парчета, в които се напихме, напсувахме вече поне сто пъти... отмъстихме си и не знам още какво. Е хубаво, де - не е интересно вече. Това не е нещо, което ще остане в дългосрочен план.

За да направиш концерт, трябва да си сигурен в себе си. Не самонадеяно сигурен. А да знаеш, че имаш продукция, която ти позволява да събереш различен кръг хора. Залите току-така не се пълнят. Само с партенки, шоу и един-два хита - тц, не става. Доста по-комплексно е, отколкото изглежда. Михаела Филева притежава аурата и харизмата (ах, тази харизма) да прикове вниманието. Пее жестоко. Притежава суперразпознаваема бленда. Танцува също жестоко - забелязахме още по време на категоричното ѝ представяне в танцувално шоу. Тя е мултиплициран артист. И не на последно място - песните ѝ са разнообразни, с градация, с душа. Не просто "тупса-тупса" бийт и някакво текстче отгоре.

Михаела загряваше за големия концерт със страхотни предстявания в "София Лайв Клуб". Да, там атмосферата е друга, но също има отговорност.

На 18 април 2019 г. Михаела Филева ни показа, че е способна да прибави в актива си нещо толкова сериозно като първи самостоялен концерт. Концертите вече са престиж от друга гледна точка. Всеки уважаващ себе си творец е редно да държи на концертите, албумите, тиражите. Както и да се менят времената и колкото и приходи да генерира стриймингът, не трябва да заличаваме и другите, основните и непреходни според мен, признаци на успеха. Гледанията, шерванията, участията, хонорарите, форматите - всичко това е супер и част от играта. Но не всичко е в тях. Когато се обърнеш, трябва да имаш биография зад себе си и реални успехи. Това е фонд, история, гарант за теб като име. Защото има имена, които нямат милиони гледания всеки път, само че залите им са пълни. А повечет youtube и стрийминг терминатори май засега са само виртуални терминатори. Докато не надградят успехите си, името им няма да тежи.

Михаела изпя парчетата от "Нова страница". Изпълни всичко, което трябваше. Реакцията беше като самата нея - енергична. Дори на баладите, които са пропити с нежно чувство. Въздействието от тях върху нас бе неописуемо. Браво за на всички танцьори, музиканти, представители на техническия екип и хора, ангажирани с арт концепцията. Присъстваха и дуетните ѝ партньори. Абе, стана си шоу - ама от тези с вкус и финес.

Беше прилично, стилно и в същото време младежко, жизнено, свежарско. Без излишъци, без моменти на досада, без гафове. Стегнато и професионално. Съвременна сценография. Перфектен бас и саунд. Гледах и клипчетата покрай подготовката. Личи си тръпката и вълнението в Михаела на тях. Личи си благоговението. Тази зала, която, както тя каза - е посещавала по време на изявите на любимите си изпълнители, на 18-ти април ѝ принадлежеше. Тя ѝ се отдаде изцяло. И спечели уважението на всички присъстващи, което имаше и преди това. Но както казах - концертите са задължителни за всеки изпълнител, който иска да гради КАРИЕРА, а струва ми се - все още малко се неглижира смисълът на това понятие. И все пак - има напредък. Правят се все повече спектакли от такъв тип. Това не е завръщане към миналото. Концертите никога няма да бъдат отживелица. Просто е важна тяхната идея и реализация. Струва си всеки вложен лев. Очаквам още много творци да последват примера на Михаела Филева. Разбира се - тези, които са сигурни в репертоара и гласовите си възможности. Браво, Мише! Запази тази лъчезарност, амбиция, индивидуалност и неподправеност!

Достолепието на филмовата музика, претворено от Хилда Казасян

Концертът на Хилда Казасян в зала 1 на НДК бе едно от най-новите културни събития, на които присъствах. Отидох без никакви скрупули и конкретни очаквания. Очакванията натоварват, държат те в напрежение. Когато си абсолютно отърсен от всякакви възможни предварителни схеми в съзнанието си, тогава си прочистил сетивата си да оцениш по достойнство един спектакъл. Това си беше точно спектакъл. Не просто поредна изява. Тази изява имаше послание и бе лимитирана, луксозна и авангардна. А посланието е да поддържаме огъня от съкровищницата на българското изкуство, филмово и музикално.

Златният фонд на българската киноиндустрия е оставил дълбок сантимент и отпечатък у всички нас, които сме се докоснали до него под една или друга форма. Моето поколение, честно казано, не милее особено за тези филми, тъй като ние сме деца на демокрацията и сме "закърмени" със съвсем друг тип филми. За съжаление. Въпреки това аз лично в годините сам избрал да се потопя в атмосферата на редица от култовите заглавия като "Козият рог", "Време разделно", "Осъдени души", "С деца на море", "Оркестър без име", "Вчера", "Куче в чекмедже", "Детство мое", "Търси се съпруг за мама" и много, много други. Те ме пренасят в една друга епоха, сякаш за първи път оживявам в нея, а всъщност никога не съм имал възможност да бъда част от нея. Но въпреки това внушението от тези ленти е толкова правдиво и натурално, че действително ме въвлича в хронологичния си калейдоскоп. Музиката, заснемането, риториката, моралният дискурс. Всичко е толкова различно... и красиво... забавно, тъжно, а и адски истинско. Смятам, че е наш обществен дълг да съхраним кинопаметта си. Трябва да се гордеем с всички тези филми.

Хилда Казасян направи показно каква е една от стъпките това да се случи - чрез великолепния си концерт в зала 1 на НДК на 27 март. Тя изпълни посредством свои интерпретации едни от титаничните мелодии от български филми като "Детство мое", "Вървят ли двама", "Осъдени души", "Клетва". Аранжиментите бяха джазирани и изключително изискани. Хилда бе подходила с целия си пиетет към красотата на музиката спрямо тези композиции и ни представи един нов прочит на тях. Прояви се и като мултиплициран музикант. Беше вдъхновяващо, музикански разнообразно, изтънчен и богат бе инструментариумът. Разбира се, имаше още изненади и преходи. Всичко бе извънредно "легато", в абсолютен консонанс. Сценографията бе приятна. Поздравления и за музикантите и гостите: Христо Йоцов, Живко Петров, Теодосий Спасов, Васил Петров, Михаил Йосифов, Димитър Карамфилов и всички останали, ангажирани по проекта. Прозвучаха и удивителни филмови мелодии на Вили Казасян, с които Хилда се е снабдила от фонда на БНР и БНТ. На екрана се излъчваха кадри от съответните екранизации.

Вълшебство - с тази дума мога да определя концерта. Съвременен израз на любовта към българското филмово и музикално изкуство. Структурата, градацията на концерта бе формирана чудесно - без да натежава и да липсва нещо. Лекота се носеше в залата - фееричност от звучене, изпълнение, въздействие. Хилда внася хармония и със самото си озяряващо присъствие и красива усмивка. Още повече, че имаше рожден ден. Нека бъде жива и здрава!

Страхотна идея, реализирана блестящо. Знам, че ще има продължение. Пожелавам на Хилда Казасян да превърне този тип концерт в традиция. Този концерт ме извади от ранната пролетна летаргия, вдъхнови ме за предстоящото хубаво време и "погъделичка" онзи финес, който живее във всеки един българин с вкус към изкуството. Благодаря ти, Хилда!

"Зелената книга" - митологемите и победата на доброто

Вече и аз съм сред зрителите, насладили се на филма „Зелената книга“. За наградите му ще продължава да се говори, за българския принос в лицето на Димитър Маринов – също. Всичко това е толкова впечатляващо... Но най-забележителна е самата идея на продукцията, залегнала в сюжета. Нарочно бях се оставил да нямам никакви предразсъдъци – без значение какви, спрямо екранизацията. И бях поразен. Филм, който се гледа с лекота. Филм, в който няма нито един излишен елемент от сценария. Поне за мен. Препратка към миналото и "хвърлена ръкавица" към настоящето и бъдещето. Базиран на фундаменталните настроения и геополитико-общочовешки турбуленции. Това е „Зелената книга“. История за едно приятелство, устояло на редица колизионни превратности.

В първите кадри ми трябваше време да осъзная визуалната метаморфоза на Виго Мортенсен. Така изглеждащ, е напълно подходящ за ролята си. Но истинктивно направих асоциативен паралел с „Перфектно убийство“, който и до днес е един от любимите ми филми, наситен с толкова елегантен съспенс. Там Мортенсен изглежда доста по-различно и упорито съм го запомнил в съзнанието си така.

В „Зелената книга“ персонажът му е на тарикат (как не я обичам тази дума, но най-експресивна ми е), научил се с годините да лъже на дребно и да оцелява в едни малко по-примитивни „стрийт“ условия и среда, където се справя я с бой, я със сплашване. Убедителен е в ролята си – не съмнено. Въпреки че на пръв поглед изглежда ограничен, Тони Лип не бива да бъде подценяван – той все пак носи и достойни качества и умее да реагира във всякакви ситуации. Принципен е, има чувство за съпричастност. Първичната му същност обаче не може да бъде току-така притъпена и той продължава да си шмекерува по малко. Природа – какво да се прави. Точно тази му природа в рамките на лентата го прави така забавен и извежда хуморът на преден план. 

Хуморът сам по себе си е дрехата, в която е облечена сърцевината на филма – а именно драматизмът в живота на джаз пианиста д-р Дон Шърли. Безкрайно талантлив виртуоз, префинен, изкусен антрополог на човешката душа. Ала самотен. Освен това и афроамериканец, което през 60-те години на миналия век си е повече от провокация и поставя съществуването ти в капана на безброй рискове в ареала на американския Юг. Той наема Тони Лип – въпреки очевидната му недодоляност, да му бъде личен шофьор до различни дестинации, където да свири на състоятелни интелектуалци. Двамата се сблъскват с доста предубедени псевдоерудити, както и квартални завършени идиоти. Не се минава без пряка физическа намеса за туширане на конфликти.

Тони Лип, макар да е много привързан към семейството си, приема да остави близките си хора за два месеца, за да може да спечели пари от турнето на Шърли. Двамата се учат взаимно. Шърли го насърчава как да пише по-изтънчени и романтични писма на жена си, а Лип успява да го пречупи да не е чак толкова изискан всеки път и да се отпусне. Интересното в персонажа на Дон Шърли не е гениалността му като музикант. Той е изключително непримирим по отношение на властващите предразсъдъци спрямо чернокожите. Въпросът е принципен, нали? Освен това го хващат интимно с мъж. Всички тайни и табута между Лип и Шърли падат в интервала на това турне. Но те се приемат един друг. 

Особено тъжен момент е сцената в дъжда, когато Шърли излиза от колата и пита Лип какво представлява, след като не е нито типичният афроамериканец, нито се вписва напълно в света на белите, нито пък е типичният мъж в очите на масите. Ето как един човек с толкова много потенциал за изкуство, благосъстояние и представителност може да изпитва толкова много липси и да се чувства неразбран. 

В крайна сметка всичко е добре, когато свършва добре. Бъдни вечер. Всичко е пито платено. Шърли решава да не е сам и се присъединява към семейното събиране на Лип. Ако в началото е имало бариери, те вече са паднали. Лошото е забравено. Всяко човешко същество има нужда от топлота.

Филмът определено си заслужава. Не само заради спиращите дъха смешни моменти. Както казах – те за просто за цвят и облекло на генералното внушение. Запитах се и дали времената със сегрегацията са си отишли. И дали духът на Конгрес Хайтс се е култивирал. Наблюдаваме антагонизма в световен мащаб, нестихващото ехо от атентати спрямо една или друга религия и група хора. Изглежда, че прекомерните свободи и глобализация размиха границите, идентичностите и критериите за личните права. „Зелената книга“ е един съвременен филм с традиционните човешки страхове и предразсъдъци, от които мирният свят няма нужда. Защото за човек се съди по самия човек. Достойнството на отделната личност е над всичко. То е началото и края на цялостното разбиране за света като едно по-добро място на човечество със споделени разбирания за другостта.