"Зелената книга" - митологемите и победата на доброто

Вече и аз съм сред зрителите, насладили се на филма „Зелената книга“. За наградите му ще продължава да се говори, за българския принос в лицето на Димитър Маринов – също. Всичко това е толкова впечатляващо... Но най-забележителна е самата идея на продукцията, залегнала в сюжета. Нарочно бях се оставил да нямам никакви предразсъдъци – без значение какви, спрямо екранизацията. И бях поразен. Филм, който се гледа с лекота. Филм, в който няма нито един излишен елемент от сценария. Поне за мен. Препратка към миналото и "хвърлена ръкавица" към настоящето и бъдещето. Базиран на фундаменталните настроения и геополитико-общочовешки турбуленции. Това е „Зелената книга“. История за едно приятелство, устояло на редица колизионни превратности.

В първите кадри ми трябваше време да осъзная визуалната метаморфоза на Виго Мортенсен. Така изглеждащ, е напълно подходящ за ролята си. Но истинктивно направих асоциативен паралел с „Перфектно убийство“, който и до днес е един от любимите ми филми, наситен с толкова елегантен съспенс. Там Мортенсен изглежда доста по-различно и упорито съм го запомнил в съзнанието си така.

В „Зелената книга“ персонажът му е на тарикат (как не я обичам тази дума, но най-експресивна ми е), научил се с годините да лъже на дребно и да оцелява в едни малко по-примитивни „стрийт“ условия и среда, където се справя я с бой, я със сплашване. Убедителен е в ролята си – не съмнено. Въпреки че на пръв поглед изглежда ограничен, Тони Лип не бива да бъде подценяван – той все пак носи и достойни качества и умее да реагира във всякакви ситуации. Принципен е, има чувство за съпричастност. Първичната му същност обаче не може да бъде току-така притъпена и той продължава да си шмекерува по малко. Природа – какво да се прави. Точно тази му природа в рамките на лентата го прави така забавен и извежда хуморът на преден план. 

Хуморът сам по себе си е дрехата, в която е облечена сърцевината на филма – а именно драматизмът в живота на джаз пианиста д-р Дон Шърли. Безкрайно талантлив виртуоз, префинен, изкусен антрополог на човешката душа. Ала самотен. Освен това и афроамериканец, което през 60-те години на миналия век си е повече от провокация и поставя съществуването ти в капана на безброй рискове в ареала на американския Юг. Той наема Тони Лип – въпреки очевидната му недодоляност, да му бъде личен шофьор до различни дестинации, където да свири на състоятелни интелектуалци. Двамата се сблъскват с доста предубедени псевдоерудити, както и квартални завършени идиоти. Не се минава без пряка физическа намеса за туширане на конфликти.

Тони Лип, макар да е много привързан към семейството си, приема да остави близките си хора за два месеца, за да може да спечели пари от турнето на Шърли. Двамата се учат взаимно. Шърли го насърчава как да пише по-изтънчени и романтични писма на жена си, а Лип успява да го пречупи да не е чак толкова изискан всеки път и да се отпусне. Интересното в персонажа на Дон Шърли не е гениалността му като музикант. Той е изключително непримирим по отношение на властващите предразсъдъци спрямо чернокожите. Въпросът е принципен, нали? Освен това го хващат интимно с мъж. Всички тайни и табута между Лип и Шърли падат в интервала на това турне. Но те се приемат един друг. 

Особено тъжен момент е сцената в дъжда, когато Шърли излиза от колата и пита Лип какво представлява, след като не е нито типичният афроамериканец, нито се вписва напълно в света на белите, нито пък е типичният мъж в очите на масите. Ето как един човек с толкова много потенциал за изкуство, благосъстояние и представителност може да изпитва толкова много липси и да се чувства неразбран. 

В крайна сметка всичко е добре, когато свършва добре. Бъдни вечер. Всичко е пито платено. Шърли решава да не е сам и се присъединява към семейното събиране на Лип. Ако в началото е имало бариери, те вече са паднали. Лошото е забравено. Всяко човешко същество има нужда от топлота.

Филмът определено си заслужава. Не само заради спиращите дъха смешни моменти. Както казах – те за просто за цвят и облекло на генералното внушение. Запитах се и дали времената със сегрегацията са си отишли. И дали духът на Конгрес Хайтс се е култивирал. Наблюдаваме антагонизма в световен мащаб, нестихващото ехо от атентати спрямо една или друга религия и група хора. Изглежда, че прекомерните свободи и глобализация размиха границите, идентичностите и критериите за личните права. „Зелената книга“ е един съвременен филм с традиционните човешки страхове и предразсъдъци, от които мирният свят няма нужда. Защото за човек се съди по самия човек. Достойнството на отделната личност е над всичко. То е началото и края на цялостното разбиране за света като едно по-добро място на човечество със споделени разбирания за другостта.