Ако трябва да се жертваш, за кого би го сторил? „Всеки ден, навсякъде, ние
поемаме по един или друг път. Забавляваме се, стоим си у дома, влюбваме се и
заспиваме едни до други. Откриваме, че имаме нужда от човек, по когото да си
изгубим ума, за да осъзнаем какво представлява времето.“. А дали наистина
живеем така, че да оценим истински важните за нас хора и моменти? Достатъчно
признателни ли сме? Борим ли се, за да опазим целостта на света си? „Сделката
на живота ти“ е нещо повече от уговорка. В крайна сметка ние не можем да поемем
по няколко пътя едновременно. Избираме даден и понасяме последствията от избора
си – добри и лоши. Никога не знаеш какво губиш и какво печелиш. Но не можеш да
върнеш времето... Пропуснатите ползи? Тях винаги ще ги има... За да ни
напомнят, че сме ефимерни. По-ценното е каква следа ще оставим сега и какво
означаваме за близките си хора... Какво можем да дадем на мига, което утре няма
да можем...
Фредерик Бакман отново ни презентира завладяваща новела, наситена с
прочувствени интимни послания. „Сделката на живота ни“ подобно на „Всяка сутрин
пътят към дома става все по-дълъг“ ни внушава колко е крехък човешкият живот и
колко наивно живеем понякога. Всеки от нас стига до момент, в който разсмива
Господ с плановете си. И това обикновено се случва, когато превишим чисто човешките
си права. Винаги има една приземяваща сила, която те шамаросва звучно и те
захвърля в някой ъгъл като наказано дете, давайки ти задача да преосмислиш
поведението си. Нямаш много време да мислиш... Какво ще направиш?
„Сделката на живота ти“ не е бизнес сделка. Това заглавие е сякаш хвърлена
ръкавица към единия от двамата главни герои – мъж на средна възраст и
петгодишно момиченце. И двамата са заболели от рак и се намират в болница. Животът
понякога наистина е безпощаден. И индивидуалният, и този общият. Понеже ние
всичките сме и с отделни съдби, и част от един и същ кръговрат. Каква е
разликата обаче? Всеки има приоритети. Мъжът е успешен бизнесмен. Може би
прекалено успял. Това го е направило малко или много циничен, безскрупулен,
себичен. Дори към собственото си дете. Той обича сина си вероятно, ала му
липсва подход. И когато започва да се случва фаталното и необратимото, мъжът си
дава сметка. Връща лентата назад, потапя се в спомените от любимия си град,
анализира ранното детство на сина си... и разбира, че твърде често се е губил
някъде, отсъствал е. Бил е зает да печели пари, за да осигури комфорт и на себе
си, и на семейството си. Но май повече на себе си. Тъй като синът му притежава
друг тип емоционалност, приоритетите му се различават и идеалите на баща му са
му чужди. Противно на очакванията на своя родител той дори работи в обикновен
бар, но е щастлив, макар да му липсва баща му. Някои липси никога няма да бъдат
запълнени...
5-годишното момиченце има за приятел плюшена играчка заек, който стои върху
боядисан от нея стол в червено. Успява да даде урок на възрастните, какво е
стоицизъм и как се преминава през болестта по детски – с много въпроси и
енергия. Когато си дете, още живееш в имагинерен свят и докрай вярваш във
вълшебствата и непоквареността на света. Любопитен си, откровен, с наивно
чувство за хумор. Затова децата са толкова непоколебими. Те успяват да
надмогнат егото, което все още не са формирали... Те не се борят за
материалните придобивки, заради които възрастните водят войни, нито пък ги
интересуват власт, конкуренция, популизъм. Те не делят нищо. Е, случва се да се
привързват се силно към играчките си, на които вдъхват живот. Но ни дават урок,
как да живеем философски. Не сме ли жалки отстрани?
Може би в това момиченце мъжът вижда какво е пропуснал в първите години от
израстването на сина си. Живот за живот или смърт за смърт. Когато жертваш себе
си, трябва да знаеш, че миналото ти се изтрива. Поне така казва Смъртта, която
е одухотворена в тази книга и е представена като човек в болницата, който
отнема или разрешава право на живот.
„Местата, откъдето идваме никога не ни молят за прошка, никога не
признават, че са сгрешили за нас.“. Каквото си взел – взел. Времето не се връща
назад, защото си сетил, че си закъснял да пренаредиш някой от елементите на
огромния житейски пъзел. Местата имат значението, което приживе им придаваш. Те
обаче оставят и след теб. Ех, а ако можеха да разказват...
„На следващата сутрин все още седях буден на пода в коридора. Чух момичето
и майката да играят нова игра. Майката попита “кого искаш да поканиш на
следващия си рожден ден?”, въпреки че нямаше да има такъв. Момичето се включи в
играта и изброи имената на всички, които обичаше. Когато си на пет, списъкът е
дълъг. И онази сутрин аз бях в него.“. Още един урок за време. Тук не става
дума да бързаш. А да се насладиш на всеки миг. За да не стане, че когато
пораснеш, ще държиш сметка на миналото си защо не ти е дало тази или онази
възможност, която всъщност ТИ сам си пропуснал. И няма нужда да се оправдаеш,
че си гонил други цели... Ти избираш. А, и да не забравяме – качеството е
по-важно от количеството.
Перото на Фредерик Бакман е поучително. Кара те да не живееш по някаква
рутинна инерция. Държи те в кондиция. Опитва се понякога на пръв поглед
метафорично заобиколно, но всъщност хипер директно да те изстреля в орбитата на
истината. Отрезвява те като катарзис, без да те шокира и травмира. За кратко те
милва като пролетен полъх и в следващия миг ти казва: „Хей, задник – стегни се!
Осъзнай къде си и какво имаш!“. Въпреки че нищо не ни принадлежи. И дори когато
амбициозен родител или друг някой ти каже: „Претърпях неуспех с теб. Опитах да
те направя корав. Ти стана добър.“, знай, че си на прав път. И родителите
грешат в преценката. Да си добър е най-благородната движеща мощ на нашето
съвремие. Страдаме от дефицит на добро и е време да го възстановим, защото
Вселената няма да ни прости, ако попречим на баланса в нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар