"Парижката Света Богородица" - когато постановката е магия

Епохата на Романтизма символизира ярка емоционалност, разчупването на урбанизацията, противопоставянето на научните догми и стремеж към повече либерализъм и свобода на личностното себеизразяване. Изкуството претърпява метаморфоза, която дематериализира ролята на индустрализацията и възхвалява неподправеноста на природата и историята. Романтизмът дори подсилва въображаемото в реалността, без да изключва традиционното, което ни е формирало.

В този дух се ражда творбата „Парижката Света Богородица“, чийто сюжет обхваща точно Романтизма, който бележи и трагичността в образите на героите на творбата на Виктор Юго. Циганката Есмералда притежава неустоима красота. Екзотична, ефимерна, пленяваща – тя излъчва съблазън за четирима мъже. Един звънар, един архидякон, един поет и един капитан. Това не е произведение за борбата за една жена. Това е една комплексна история за крайностите в човешката природа - за пределите, за осъждането, спасението, любовта, покаянието и пречистването. Наситени с живот и драматизъм, всеки един от персонажите започва и завършва своя житейски цикъл в рамките на творбата, минавайки през различни етапи. Структурата на героите е разслоени, което ги прави сложни, задълбочени и донякъде имагинерни. Загадъчността на всеки един от тях държи в напрежение читателя, а когато те оживеят в постановка на театралната сцена – тогава, вече и като зрители, още по-мултиплицирано съпреживяваме пулсацията на „Парижката Света Богородица“. Една катедрала, попила амплитудите и чувствеността на всеки от героите. Нещо повече – тя е висш топос на грехопадението и катарзиса, на смисловите значения на светското и духовното.

Представлението по романа, което се играе в Театър София, ме остави безмълвен. Изключителна сценография – пренася те в онази епоха. Аз наблюдавах всяко едно движение, потъвах във всяко едно вдишване и издишване на актьорите, прочитах мислите им. Але те все пак ме изненадваха с това, колко безграничен се оказа диапазонът им не просто на талант, а на внушение, което оставиха у нас. Внушение за респектиращата същност на човешките стереотипи. За това, колко силно можем да обичаме и мразим и колко пагубни могат да бъдат нашите усещания и желания понякога. Разбираш, че ние – човеците, съвсем не сме и близо до съвършенството създания. Изтъкани сме от плътта и кръвта на живия живот. Колкото и да се подчиняваме на някаква субординация, тя служи само формално – на закономерностите на Вселената сме подвластни.

Представлението започва със сцената, кой да бъде посочен като победител сред шутовете. Всички са гръмки, забавни, експресивни, силно преувеличени даже като контури и синтез на превъплъщенията си. Сякаш най-изразителен бе образът на Клод Фроло. Той е раздиран от противоречията си, дали да продължава да служи на църковните канони, или да следва страстта си към Есмералда. Той опитва и донякъде успява да използва Квазимодо като изкупителна жертва. Звънарят Квазимодо е осъден и трябва да изтърпи наказание. Само Есмералда се отзовава да му даде вода, което той не забравя като жест. Впоследствие Феб се влюбва в Есмералда, както и тя в него. Прелъстена е, но и обвинена, че го е убила, което я наскърбява. Всичко това е борба за надмощие и за сърцето на циганката между Фроло и самонадеяния Феб. Есмералда е и спасявана, и порицавана. Лишават я от закрила и представителите на нейната етническа група се втурват да я защитават. Квазимодо успява да я предпази от всички изкушения и посегателства, особено от страна на своя духовен водач Клод Фроло, който минава границите на благоприличието. Именно демоничните сцени с църковния служител са изпълнени със сблъсъка на човешки ценности и похотта. Ролята му е извънредно деструктивна. Само любовта на Квазимодо остава безкористна и безпрекословна. Угнетен от невъзможността да покори Есмералда, Фроло я предава на войниците, но Квазимодо го убива. Актьорското майсторство на Калин Врачански спомага за уникалното пресъздаване на уродливото-красивата характерност на Квазимодо и се подсилва дори от известна доза акробатика. А ние всички, стаили дъх, си отдъхваме чак накрая, когато осъзнаваме необратимостта.

Дългът и честта на Квазимодо за мен стоят в основата на сюжета и идейната линия на „Парижката Света Богородица“. Вътрешно красивият човек е истински красивият и стойностен. Уродливият външен вид не е доказателство, че зад маската на нелицеприятното не се крие самоотверженост и нежна душа. Функциите на Квазимодо в очертанията на спецификата му като стереотип се състоят в последователна и чиста любов. Разбираме и че духовното невинаги съжителства с добруването на съвестта в един човек. Осъзнаваме как страстта може да бъде изпепеляваща и да доведе до загуба на разум и фатален край. И най-силното послание – любовта няма измерения и не се подчинява на норми. Когато е искрена – тя надживява времето си, църковната идеология, светските схващания, дори дефинициите и предназначението си. Любовта е сила, светлина, привързаност, грижа, доблест и само най-одухотворените са подготвени за нея и я печелят.

Творчески екип:

постановка,сценична версия и музикална картина Лилия 

Абаджиева

драматизация Димитър Стоянович

сценография и костюми Васил Абаджиев

Участват:

Пламен Манасиев, Калин Врачански, Юли Малинов, Мартин Гяуров, Николай Антонов, Росен Белов, Николай Върбанов, Юлиян Рачков, Михаил Милчев, Антон Григоров, Николай Димитров, Симона Халачева, Йорданка Любенова, студенти в Театрален колеж „Любен Гройс“

http://sofiatheatre.eu/%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B6%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%B1%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%86%D0%B0__4857

ТЪЖНАТА ПРОСТИТУТКА

Тя идваше, след бурна нощ обезчестена, да ми говори за праведността.

Тя скиташе, безпътно изморена, да срещне някой консуматор на страстта.

Тя страдаше, че ценностите отживелица са... че няма принцове, принцеси.

А принцове си търсеше в пек и във виелиците, в сумрака и зад нечии завеси.

Тиха и опечалена, ала греховно красива, със остър ум и нрава на аристократка.

Природата ѝ бе силно влюбчива, а всеки неин опит за любов бе твърде кратък.

След толкова съзаклятия превърна се в цинична, безчувствена и отмъстителна.

Обърната срещу житейските проклятия, животът я оставяше на поправителен.

Когато ѝ омръзваше навред да прелъстява, влизаше в кожата си – нежна, мила.

А онова, което не спираше да я спасява, бе, че раздаваше морал и женска сила.

"В един друг живот" - преди, по време на и след войната

"Нашата някогашна красива родина вече е необитаема. Прекалено опасно е да се ходи по улиците, да се шофира, да се ходи на гости на приятели. Мнозина вече напуснахме Сирия. Рискувахме живота си в открити води. Дадохме всичко, което имахме, на бруталните опортюнисти, които търгуват с валутата на човешкото нещастие. Всички похарчихме малкото пари, които имахме, за да достигнем на някакво безопасно място и нов живот, далеч от кървавите локви, бомбите и убийствата. Без безопасност какъв избор имахме? Европа трябваше да ни даде надежда. Границите обаче се затваряха една по една. Дадохме всичко, напуснахме всичко. Живеем на открито, без пари и без никаква надежда. Аз съм тук, в капана на „Джунглата“ в Кале. Не знам къде е съпругата ми. Полицията ни третира като животни. Всеки ден ни бият и ни пръскат със сълзотворен газ. Не можем да продължим, не можем и да се върнем. Трябва да се измъкнем оттам. Взирам се в очите на този лагер и я виждам. Празнотата на отчаянието. В един друг живот бях учител. Сега съм бежанец. Името ми е Аднан."

  "В един друг живот" е филм от 2017-та година, който обхваща военното положение в Сирия от 2011-та насам, довело до загиването на над 350 000 души, като броят им по данни на Сирийския център за наблюдение на човешки права надхвърля дори половин милион. Всъщност Сирия е мишена на световни претенции, които вече осма година не могат да бъдат разделени. Русия, Иран, САЩ, Турция са врагове в тази игра. Много за кратко пренебрегват несъответствията си по отношение на Сирия, за да отслабят силата на екстремистката ИД. Това само по себе си води до още пробойни. За момента влиянието на Русия и Иран в Сирия е най-осезаемо. Турците се почувстваха застрашени от настъплението на кюрдите, които биват подпомагани от американците. Но и въздействието на Америка вече не е толкова страховито. Въпреки това САЩ и Турция, колкото и да са съюзници в рамките на НАТО, толкова по въпроса със Сирия са неприятели и създават брожения.  Развитието на тези размирици тепърва ще става ясно, ала потърпевш остава най-вече сирийският народ.

  Екранизацията е под режисурата на Джейсън Уингард и е черно-бяла, което като класически похват в киноиндустрията още повече подсилва ефекта на мракобесието на войната. В бежанския лагер, носещ наименованието "Джунглата", условията са непосилни. И най-силните психически в един момент полудяват. Трудно е да се владееш. Препитанието е възпрепятствано, хигиената е сведена до нулево равнище. Мнозина са разделени от близките си. Всеки се старае да оцелее, като често не се подбират средствата за това. Нямаш посока и цел. Времето е спряло. Слял си се с безметежността. Сетивността ти е притъпена. Започваш да се овълчваш в някои моменти от сивия делник. Търсиш начини да избягаш. Камиони, влакове, коли - това е твърде опасно, а някои имат прекалено скъпи тарифа, за да те закарат до заветното далечно от лагера място. 

  Такава е и съдбата на Аднан. Той не спира да мисли за своята любима, дали е добре и кога отново пътищата им ще се пресекат, за да довършат започнатото. В същото време мъжът се опитва да се измъкне от статута си на сирийски бежанец и да стигне до Англия. С приятеля си Юсеф бягат, макар да са мамени и спирани неколкократно. Законите на Джунглата ги сблъскват с непристойни хора. Но и двамата се научават, че за да оцелеят, трябва да минат през огъня, което е изпитание и за приятелството им. Тези нерегламентирани трансфери от държава в държава са твърде рисковани и жертви винаги има. Важното е да бягаш. Или ще спечелиш, или изгубиш. Ако бездействаш, няма как да разбереш.

 Аднан връща лентата назад, докато е в лагера и безвремието е унесло и него. Той се сеща за миговете с любимата, за бягството им и укриванията, за раздялата... Сеща и се за социалните работници, за децата. За надеждите, с които смята да преодолее междуособиците. А границата... тя остава все така размито понятие. Тя е просто една формална, административна, териториална отсечка, отвъд или зад която винаги стои свободата, чиято цена е висока, ако са намесени и сивите кардинали  - международните сили. Раздялата с близките до сърцето ни хора е болезнена. Или ще се намерим отново с тях, или ще умрем, докато се опитваме. Любовта ще пребъде напук на всичко.

  В лентата се долавят откъси на ретардация, на паралели между наивното минало и отрезвителното настояще, както и отворен финал, който оставя много въпроси да тлеят и държи човек в напрежение. Войните никога не завършват по един и същи начин. Да, те все някога спират, ала всеки излиза от тях по индивидуален път. Често краят е фатален и трагичен.

Важното е да не се предаваш и да се бориш за свободата си, когато тя е твое изконно право. Хората подклаждат и хората потушават войните. Значи именно хората пак трябва да прозрат, какъв изобщо е смисълът от тях и трябва ли невинни граждани да стават жертви на световни политически противоборства и да се плаща за чужди грешки и интереси... Отговорът е ясен, но дали сме достатъчно духовно зрели да го осъзнаем...

"ЧОЧАРКА" - ЛИЦЕТО НА ВОЙНАТА И ЧЕСТТА НА ЕДНА ЖЕНА

Втората световна война е оставила траен исторически отпечатък. Времето на война не е просто време на стълкновения. Тя е време на безвремие, на незнание, на лишения. Гладът кара човек да освирепява. Не си нахранил стомаха си - как да мислиш за духовната храна? За да запази семейството и имуществото си, всеки започва да прави компромиси със съвестта си - компромиси, чиито извършители в даден момент приемат и най-непристойното за пристойно. Време на слава, чест и безчестие, победи и погроми, реваншизъм, антагонизъм и изпитание за сетивата и волята. Липсата на избор или ще те направи повече човек, или ще те поквари. Безмилостното е оцеляването. Не ни ли връщат войните в едни епохи на невежество, липса на писменост, неразбиране на околния свят? Животинското начало вади на показ нуждите ни и ги представя в техния най-натуралистичен, неподправен вид. На война като на война. Защото нали... както се твърди - "в любовта и на война всичко е позволено"...

"Чочарка" на Алберто Моравия е един епичен роман за живота преди войната и по време на войната, разпростираща се от града, през полето и портокаловите горички до планината. Чезира, родена в област Чочария, е една жена, която успява да съхрани своите принципи. Напуснала родното място, отивайки в Рим, тя живее сравнително спокойно. Работи в свой магазин. Ражда се нейната дъщеря - Розета. Именно Розета изпълва дните на Чезира с постоянна борба. Тя иска да даде на детето си сигурност и в същото време да обезпечи и еманципира себе си, когато започва да вижда невярната същност на мъжа си. Още от тогава тя започва да свиква и да приема съдбата си на феминистка. Магазинът върви добре, Чезира снабдява клиентите си с провизии. Всичко е наред, докато не се задават бомбардировките в Рим. Войната пристига - като неканен гост в най-неудобния момент. Нямаш особено много време за реакция - трябва да действаш. Това е основната максима, към която се придържат героите в произведението. Твърде често действията започват да изпреварват мисълта им.

Чезира е пресметлива, но не в скъперническия смисъл на думата. Тя просто успява да планира всеки разход така, че накрая разчетът да е в нейна полза. Търговският ѝ нюх я предпазва от крайната форма на глад. Съставя план, как двете с Розета да напуснат Рим за няколко седмици, и как, когато се върнат, всичко ще е постарому. Идеята на Чезира е да посети родителите си в родното си село в област Чочария. Плановете ѝ се осуетяват. Розета така и не успява да види баба си и дядо си. Налага се промяна в маршрута. Майка и дъщеря заминават за Фонди. Срещат Винченцо и Кончета и не предполагат, че скоро ще си тръгнат от тези особняци, както и че след известно време отново ще опрат до подслон от тях. Ала Чезира презира престъпната нотка в поведението им и хитрия начин, по който се справят с войната.

Чезира поначало презира дребните души. Не е високообразована жена, но е с жена с морал и емоционална интелигентност, която е вродена и е присъща на хора, които са чувствителни към промените и проблемите. Впоследствие Чезира бяга от дома на Кончета и Винченцо. Среща Томазино, който е брат на Филипо. С Розета се преместват в планината при семейството на Филипо, които живеят в доста незаводоволителни условия. Предлагайки пари, които е спечелила през годините с труда си, Чезира успява да осигури за себе си и дъщеря си подслон и храна. Сприятеляват се с това семейството и особено със сина на Филипо - Микеле, който е мозъкът на сформиралото се на върха на планината ядро. Той е техният духовен водач, техният интелектуален стожер, тяхната светлина в периода на информационно затъмнение. Всички дружно чакат англичаните. Не им остава нищо друго, освен да чакат войната да премине. Пазят се от фашистите и нацистите, а Рим все така продължава да бъде окупиран от немци. Войната се разпростира от града, през полето до планината.

Върхът на планината обаче в един момент спира да бъде това недосегаемо местенце и топосът на победата. Войната покосява и тази територия. Чезира и Розета трябва да бягат. Връщат се обратно към Фонди, където не ги чака нищо добро. В родното село на Чезира по ирония на съдбата точно в църквата двете с Розета биват нападнати от мароканци, а Розета - жестоко изнасилена. Непосредствено след това нещо става с момичето - Розета не е същата. Тя се променя по естествен път, внезапно, своята идеология за живота. От леко набожно дори момиче, от крехко и нежно същество с чисти представи за живота... тя вече е обезчестена. Тя вече не вярва в любовта с онези детски помисли. Тя се отдава на любене, страст - тепърва започва да консумира своята младост и се отдава на още мъже, включително и на един от синовете на Кончета, когато отново се връщат при нея. Изтърпяват известно време и там. Чезира е шокирана от промяната в дъщеря си, и все пак не губи надежда. Повежда я към Рим... вкусват от свободата... и се случва чудо - Розета отново връща предишното си Аз. Само че трябва да се сблъскат с толкова глад, нищета, срещи с англичани и немци, надежди, блудства, молби, унижения, взривове и смърт, че... да се родят наново и да оценят свободата като най-голямото навеки богатство.

Войната ни прави хищници. Но колкото и да ни деформира... колкото и да притъпява сензитивността ни и мярката ни, когато тя свърши, хармонията отново възцарява. Защото винаги има преход към уравновесяване и винаги след като е най-тъмно, нахлува светлината. И щом сме още живи, значи сме добре - пък макар и с някой и друг белег в и върху нас. Силни сме, ала не сме герои. Хора сме. Грешим. Изпитваме съвестта си. Чезира успява да устои на превратностите. Всеки път, когато се вслуша във вътрешния си глас, тя вече е победител - не само във войната, а сама за себе си.