Епохата на Романтизма символизира ярка
емоционалност, разчупването на урбанизацията, противопоставянето на научните
догми и стремеж към повече либерализъм и свобода на личностното себеизразяване.
Изкуството претърпява метаморфоза, която дематериализира ролята на
индустрализацията и възхвалява неподправеноста на природата и историята.
Романтизмът дори подсилва въображаемото в реалността, без да изключва
традиционното, което ни е формирало.
В този дух се ражда творбата „Парижката Света
Богородица“, чийто сюжет обхваща точно Романтизма, който бележи и трагичността
в образите на героите на творбата на Виктор Юго. Циганката Есмералда притежава
неустоима красота. Екзотична, ефимерна, пленяваща – тя излъчва съблазън за
четирима мъже. Един звънар, един архидякон, един поет и един капитан. Това не
е произведение за борбата за една жена. Това е една комплексна история за
крайностите в човешката природа - за пределите, за осъждането, спасението,
любовта, покаянието и пречистването. Наситени с живот и драматизъм, всеки един
от персонажите започва и завършва своя житейски цикъл в рамките на творбата,
минавайки през различни етапи. Структурата на героите е разслоени, което ги
прави сложни, задълбочени и донякъде имагинерни. Загадъчността на всеки един от
тях държи в напрежение читателя, а когато те оживеят в постановка на
театралната сцена – тогава, вече и като зрители, още по-мултиплицирано
съпреживяваме пулсацията на „Парижката Света Богородица“. Една катедрала,
попила амплитудите и чувствеността на всеки от героите. Нещо повече – тя е висш
топос на грехопадението и катарзиса, на смисловите значения на светското и
духовното.
Представлението по романа, което се играе в Театър
София, ме остави безмълвен. Изключителна сценография – пренася те в онази
епоха. Аз наблюдавах всяко едно движение, потъвах във всяко едно вдишване и
издишване на актьорите, прочитах мислите им. Але те все пак ме изненадваха с
това, колко безграничен се оказа диапазонът им не просто на талант, а на
внушение, което оставиха у нас. Внушение за респектиращата същност на човешките
стереотипи. За това, колко силно можем да обичаме и мразим и колко пагубни
могат да бъдат нашите усещания и желания понякога. Разбираш, че ние – човеците,
съвсем не сме и близо до съвършенството създания. Изтъкани сме от плътта и
кръвта на живия живот. Колкото и да се подчиняваме на някаква субординация, тя
служи само формално – на закономерностите на Вселената сме подвластни.
Представлението започва със сцената, кой да бъде
посочен като победител сред шутовете. Всички са гръмки, забавни, експресивни,
силно преувеличени даже като контури и синтез на превъплъщенията си. Сякаш
най-изразителен бе образът на Клод Фроло. Той е раздиран от противоречията си,
дали да продължава да служи на църковните канони, или да следва страстта си към
Есмералда. Той опитва и донякъде успява да използва Квазимодо като изкупителна
жертва. Звънарят Квазимодо е осъден и трябва да изтърпи наказание. Само Есмералда
се отзовава да му даде вода, което той не забравя като жест. Впоследствие Феб
се влюбва в Есмералда, както и тя в него. Прелъстена е, но и обвинена, че го е
убила, което я наскърбява. Всичко това е борба за надмощие и за сърцето на
циганката между Фроло и самонадеяния Феб. Есмералда е и спасявана, и
порицавана. Лишават я от закрила и представителите на нейната етническа група
се втурват да я защитават. Квазимодо успява да я предпази от всички изкушения и
посегателства, особено от страна на своя духовен водач Клод Фроло, който минава
границите на благоприличието. Именно демоничните сцени с църковния служител са
изпълнени със сблъсъка на човешки ценности и похотта. Ролята му е извънредно
деструктивна. Само любовта на Квазимодо остава безкористна и безпрекословна.
Угнетен от невъзможността да покори Есмералда, Фроло я предава на войниците, но
Квазимодо го убива. Актьорското майсторство на Калин Врачански спомага за
уникалното пресъздаване на уродливото-красивата характерност на Квазимодо и се подсилва дори от известна доза акробатика. А
ние всички, стаили дъх, си отдъхваме чак накрая, когато осъзнаваме
необратимостта.
Дългът и честта на Квазимодо за мен стоят в
основата на сюжета и идейната линия на „Парижката Света Богородица“. Вътрешно
красивият човек е истински красивият и стойностен. Уродливият външен вид не е
доказателство, че зад маската на нелицеприятното не се крие самоотверженост и нежна
душа. Функциите на Квазимодо в очертанията на спецификата му като стереотип се
състоят в последователна и чиста любов. Разбираме и че духовното невинаги
съжителства с добруването на съвестта в един човек. Осъзнаваме как страстта
може да бъде изпепеляваща и да доведе до загуба на разум и фатален край. И
най-силното послание – любовта няма измерения и не се подчинява на норми.
Когато е искрена – тя надживява времето си, църковната идеология, светските
схващания, дори дефинициите и предназначението си. Любовта е сила, светлина,
привързаност, грижа, доблест и само най-одухотворените са подготвени за нея и я
печелят.
Творчески екип:
постановка,сценична версия и музикална картина Лилия
Абаджиева
драматизация Димитър Стоянович
сценография и костюми Васил Абаджиев
Участват:
Няма коментари:
Публикуване на коментар