През лятото на тази шеметна година направих снимката за публикацията за бъдещето си, а към момента вече настоящо ревю на поредната прочетена от мен книга. Произведението носи красноречивото заглавие „Братоубийците“ на Никос Казандзакис. Купих си я преди доста време в комплект от една промоция на издателство Ciela. Не помня каква мисъл ме е подтикнала към това, но знам, че няма случаен избор.
Книгата си чакаше времето. Доста вода изтече, докато дойде нейният ред. Започнах я плахо през лятото и нещо все ме отказваше. Като че ли си бях втълпил, че е тежка за "смилане", а пък аз всъщност, от друга страна, обичам „тежките“ заглавия. Драматургията на сюжета им бързо ме покорява и ме държи в едно приятно напрежение. И почти винаги в тях се съдържа някаква поука. Героите в такива творби, подобно на прототипите си от реалния живот, помъдряват именно заради трудностите, които ги връхлитат. Както обичам да казвам – успехите не са барометър за пределите на човешката психика толкова, колкото са трудностите. Всъщност и успехите са показател – предозирането им главозамайва мнозина и те политат, което е вредно. Но премеждията като част от естествения житейски кръговрат са най-яркият източник на сила за нас. През болката човек се извисява и крилата му укрепват за по-красив полет.
Имам интерес към книги, базирани на тематика от историята. В случая творбата засяга Гражданската война в Гърция през 1946-1949 г. За мен началото на „Братоубийците“ е по-скоро тромаво, опознавателно, дескриптивно, разбъркано. Всъщност кой съм аз да коментирам Казандзакис като структура... но просто на мен така ми подейства. Казвах си на няколко пъти: „Дано действието вече се разгърне по същество...“. Е, дойде този момент. В един миг „поех“ книгата... или тя мен – и потънах в нея. Тя е за читатели с мъдра сетивност, "консумира" се на глътки, осмисля се бавно. Намирам за неслучаен периодът, в който я чета. Една всепомитаща година, която човечеството ще запомни. Година на кардинални нравствени метаформози.
„Братоубийците“ разказва за борбата на червени срещу черни. За родствениците, които застават един срещу друг, водени от различни идеи за бъдещето на Гърция. Партизаните, които ловко и кръвожадно се спускат от планинските върхове, за да превземат подножието и да проливат кръв със своите сънародници. В едно време, когато войните вече започват да са отживелица. Всъщност нищо не е отживелища, просто сега войните носят друг полъх и печат, конструкцията им е различна, но генезисът е един и същ – жаждата за мъст, за надмощие. Превъзходството, което всеки един се опита да наложи, погубва човешката доброта. На показ излизат най-първичните и грозни инстинкти на индивида. А един свещеник, наречен поп Янарос, има мисията да проповядва чистата християнска вяра и ценности. Неговата задача е да възпре насилието и да въдвори хармония сред стадо обезумали антагонисти. Те в един момент дори спират да мислят за и без това измислената си кауза, а воюват „на сляпо“, на принципа „всеки срещу всекиго“ или „който не е с нас, е срещу нас“, „да накажем противника“. Насилието се превръща в сладострастна перверзия, в един хладнокръвен нагон, в порив на низките страсти. Подобни усещания изпитах, четейки „Аз още броя дните“, само че там държавата и времето са други.
Християнството
е миролюбива религия. Казвам го не защото искам да пропагандирам това, че го
изповядвам. За мен религиите и всички видове доктрини и идеологии са вид измислица.
Вярата е над тях. Вярата трябва да е обременена с товара на човешкия дуализъм.
Вярата е отвъд разума, отвъд противоречивия морал, отвъд нормите и рамките. Тя
почива на душевния простор и чистота. Тя надживява времето и догмите. Но
човекът е ненаситно и суетно същество, което ламти за власт. Тя вади от него
всички демони, настройва брат срещу брата. От вените на Гърция бликва
братоубийствена кръв... която шурти неудържимо...
Лицемерни калугери, богохулство, злоупотреба с вяра, плачът на Богородица, спекулата с честния пояс, колизионните настроения на воюващите антихристи... Всичко това поражда смесени чувства у читателя. Той минава през състояния на отвращение, отрицание, смирение, страхопочитание, покаяние...
Тези
вълнения изпитва и поп Янарос. Той търси помощта на Бог, който се вселява в
него, но трябва да довърши мисията си сам. В някои ситуации дори осъжда Бог за
това, че го оставя единствен в тази битка. Поп Янарос върви надлъж и нашир и се
опитва да вразумява населението, да го вади от калта. Приютява в сърцето си хиляди тегоби.
Най-сюблимният
момент, апогеят на творбата, е когато трябва да възкреси Христос в село
Кастелос. Той трепетно очаква този момент и се надява справедливостта да
възтържествува. Възлага на сина си, капитан Дракос, молбата да опитоми гнева си
и да спре с агресията. Но бива предаден и дори убит. Той сам поисква да бъде
заличен. Сам плаща цената за това, защото приема, че е подвел мнозина. Понякога
човек наистина трябва да преглътне егото си и да позволи на поражението да го
приземи. Може би неговата мисия е било невъзможна за изпълнение. Но с всички
сили той се опитва да върне мира сред жителите на Кастелос. Яростта, страхът,
покварата обаче надделяват. Краят на произведението не е щастлив. И има защо... Но е ударен, пронизващ.
Както споменах в началото на ревюто си, през препятствията ние се каляваме и усъвършенстваме. Но някои от тях ние сами ги създаваме, само и само да има разделение по някакъв параграф. „Целта оправдава средствата“ и „Разделяй и владей“ е било често срещано кредо. Нищо не се е променило. Просто форматът на насилието е видеоизменен. Може би е нормално в човешката душа да има и тъмна страна. Но трябва да има и хора с призвание, подобно на това на поп Янарос. Той посвещава живота си да е омиротворител. Често неразбран, отхвърлян, осмиван – въпреки това той продължава. На финала на живота си приема своето поражение достойно. А мнозина дори и с последни сили не признават: „Господи, провалих се, прости ми“. Всеки избира в какво и дали да вярва. Над, в и окола нас обаче витае една сила, която е всемогъща. И трябва да го разберем. Християнството наистина е миролюбиво – но, струва ми се, не това християнство, което познаваме и прилагаме днес. Трябва да се научим да бъдем добри, честни, смели първо със себе си, първо като хора. Днес, когато границите на вярата се размиват все по-осезаемо, сме длъжни да понесем вините си за миналото и ако искаме да окрилени от любов, следва да подходим с чисто и отворено сърце към другостта, да почитаме земята и рода си, да увековечим традициите си и облика си и да надграждаме и модернизираме вярата си, без да губим човешкото си начало. Аз вярвам, че с настъпване на епохата на Водолея всеки ще се обърне към себе си, ще загърбим материалните различия, ще стопим ценностните пропасти, ще простим на себе си и останалите. За продължим напред по-одухотворени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар