Бокова - за или против?

Червени срещу сини. Леви, десни. Кучета бесни. Не, не сте на мач на Левски и ЦСКА. Не ряпа и пасти обаче, а не знам какво да ядат футболистите и ултрасите пред политическите гонки на ГЕРБ, БСП и малко АБВ и Реформатори за цвят. Аз вече се обърквам. Управляващо "мнозинство"... За мен това е правителство на малцинството. Може ГЕРБ да е в коалиция с още хиляда отцепнически партии, но реално си плачем за предсрочни избори. Съюзите са само ако ядат и пият на една маса в масонските си ложи в "Капитан кук" в Кемпински. За пред медиите го играят опозиция едни на други, макар и в коалиция, но аз наистина се обърквам... като ги видя зад камера да си "бъркат по дупките", да ме извините. Имам чувството, че всички са се обградили с някакви пишман стратези... и една платформа развиват за пред обществото, друга в задкулисие. #Whatever.

 Ирина Бокова срещу Кристалина Георгиева. И едната, и другата - доказани в своята област. Изглежда, Бокова има лоби в лицето на Русия, въпреки че тя работи в ЕК, които разнищиха Русия заради Украйна. За Кристалина Георгиева ще се застъпят ГЕРБ. А българската номинация за Бокова за генерален секретар на ООН идва от правителството на Орешарски. Първанов също няма търпение да се заеме категорично позиция в подкрепа на генералния директор на ЮНЕСКО, за да не изпуснем някакъв велик според него шанс с тази кандидатура. По всичко изглежда, че сини и червени - стари и нови, ще конкурират пристрастия. Бойко е изразил съпорта си за Бокова вече, но не се знае дали някой приближен син съветник няма да го накара да размисли. 

 От друга страна, Бокова, съзнателно или не, е украсила биографията си, тъй като в сайта на ЮНЕСКО доскоро бе упоменато, че е била външен министър. Това е било така, но не са уточнили, че става дума за служебно правителство след падане на кабинета на Жан Виденов.

Покрай номинации и всякакви такива формални кандидатури винаги се вадят на бял свят кирливите ризи на опоненти. Всеки гледа да четка своя образ и по възможност да си хиперболизира постиженията. Особено там, където фактите могат да се размият с интерпретативност. Всичко това обаче си има предистория. Защо Първанов толкова държи на Бокова и какво ще се случи, ако не бъде излъчен изборът за нея? А някой пита ли широката общественост? По-долу ще се домогнете до разковничето.

 Политическото статукво от началото на прехода е наложило изискването в основния и текстове в конституцията кандидатът за президент на България да е български гражданин и да е живял послените 5 години в България. Тези две изисквания са целенасочени. Андрей Луканов, Георги Пирински и Симеон Сакскобурготски да нямат основания за президентски кандидатури. Сега АБВ и в частност Георги Първанов искат да внесат промени в тези две условия, за да облагодетелстват Ирина Бокова. Защо? Противоречието всъщност е в два пункта. Георги Първанов всъщност заявява, че ще оттегли подкрепата си за правителството, ако Бокова не получи номинация на управляващото мнозинство за генерален секретар на ООН. И не само това - самите АБВ биха издигнали кандидатурата й за президент на България. На тази база се крепят тези две предложения за поправки. Първанов размята люти заплахи за преустановяване на подкрепата си за правителството. В същото време той поначало го играе вътрешноведомствена коалиционна опозиция. Хем си в управлението, хем си срещу него. В самата Столетница също назряват лични конфликти и това ще си проличи, когато трябва да бъдат избрани Корнелия Нинова, Драгомир Стойнев или Михаил Миков да бъда преизбран за председател.

 Ще поживеем - ще видим. Бокова или Георгиева. Която и да бъде избрана, важно е да свърши работата си акуратно и без типичната овластена мисъл да злоупотребява с поста си; да е ябълката на нечий корпоративен раздор и да прокарва и обслужва користни въжделения, били те руски, български или общи. ООН най-малко пък с това трябва да се свързва.

За мръсните поръчки, Цацаратурата и беззаконието

 Независим съд. Какви ви звучи това словосъчетание? Две взаимноизключващи се понятия по силата на оксиморон. Разклатеното доверие в съдебните институции оставя у българина усещане за горчив вкус и плутокрация. Навсякъде по етажите на властта смърди на мърша. Когато човек изрича откровени лъжи, негативният привкус е неизбежен. Съдии, прокурори, следователи... Всички са едни пионки на Цацаратурата. Не знам от кой точно тръгна това понятие, но си спомням, че Люба Кулезич го ползваше в сваленото си отчасти поради тази причина вече предаване. Когато в една неправова държава има отсъствие на всякакви закони и прозрачност по прокарването и изпълнението им, значи настъпва генерален проблем. Цял свят се тресе от Армагедон. Тероризмът е плъзнал като зараза. Сваляне на самолети, изнасилвания навръх Нова година в Кьолн, взривяващи се камикадзета в Турция. В България проблемите от друго естество изместват фокуса от световните такива, които скоро ще повлияят и на нас. И щом ние не можем да се справим с правосъдието си, къде отиваме? В Шенген? С тази корупция няма как. От години българската съдебна система задълбочава кризите си - висящи дела, условни присъди, нелепи досъдебни и наказателни производства, рушвети под масата, зависими магистрати. Неяснота. Например - последно, виновна ли е или не е Масларова? А?

 Разполовеният на две ВСС кърви от всички възможни места. Луфт, вакуум между две колегии - съдийска и прокурорска. Редица знакови и показни убийства се случиха за отрицателно време у нас. На Веселин Стоименов и Александър Антов. Разстрели, чиито грохот още ечи в пространството. Защо МВР още не излиза с ясно становище. Размятат се теории, прехвърля се топката, някакви драскачи си изливат мисловните полюции. И ако последните оцелели последователи на мутренската идеология един по един биват очиствани, то убийството на Александър Антов е странно, меко казано. На показ са версии за проблеми между Антов и бившия му зет, за неуредени сметки. До момента в ефир не са излизали компромати за шефа на "Агресия". Преразпределението на финанси обаче винаги е пораждало йерархични конфликти, конфронтации между предприемачи и сътрудници. Вече се избиват и за сто лева. За Веселин Стоименов пък се говори, че не е от извиващи ръцете бизнесмени, а от минаващите за порядъчни такива. От неприкриващите се, от голите мишени. Но каква екзекуция само... Неочаквана, тиха, смразяваща. От типа "убийство с чадър". Пистолет със заглушител. Изкусно подготвен план за действие, примесен със заличаване на улики. Все още у нас има мокри поръчки, които се осъществяват от тренирани килъри по предварително изготвен план. Кой покровителства тези хора и мрежи? И защо не могат да бъдат хванати в крачка? Ясно, дейността на въпросния господин носи бремето на стари грехове, а и хотелиерският сектор и всички бизнес начинания в сферата на туризма не може да не са били обвързани със сивата икономика малко или много. Но явно МВР и всички контролни органи и органи на реда не разполагат с достатъчно доказателства за обединяване около конкретни версии, разкрития и предприемане на съответни по Наказателния кодекс действия. Има обаче и други убийства и зверско хулигански прояви, които възникват в по-битови условия и са сякаш по-неоснователни и непредвидени. Обясняваме си ги със заливащата ни напоследък агресия. Нападения върху възрастен мъж в градски транспорт след направена забележка. Побой над възрастна двойка в село без въоражен грабеж. Обвинение срещу изнасилване на момиче от страна на Иван Евстатиев. Убийството на Тодор от Враца. Относно последната абсурдна случка - не можем да изясним снимащите гаврата ли са повече, или писарушките, упрекващи момчето за бокса. Кой кого провокирал пръв и на кого какво му е било в главата... не можем да знаем. Постфактум и да нищим казуса, няма да върнем момчето, което е действало при самоотбрана. Какъв народ сме сеирджийски - човек умира пред очите ни, ние документираме. Къде сме изгубили съвестта си и кога ще проговори тя? Да разискваме бившият кмет на Пазарджик с какво благосъстояние разполага какъв е смисълът? Това го оневинява или го прави по-виновен? Доброволно било, а обвинението - поръчково. Защо обаче тези уважаеми политици не пазят поведение и чест, а правят оргии по хотелите? 

 На колкото по-висока позиция си, толкова са ти по-разклатени принципите - това наблюдавам. Толкова си по-склонен да опиташ от всичко, толкова са ти по-минимизирани скрупулите. Толкова ти е по-размита доблестта. Жалко за добри иначе като личности управници от новата история на България, визирам периода на прехода - имена като Ренета Инджова, Филип Димитров, Жан Виденов и Желю Желев. С известни уговорки, ала все пак - само те. Политиката, казват, била мръсна работа. А създаващите я също са мръсни - отвън, отвътре, всякак. Никаква хигиена на общуване, на устои. Няма ли кой да им каже на тези държавници, че политик се ражда човек по призвание, но въпреки всичко е задължен да се учи и в движение. Това е мисия и отговорност. А те злоупотребяват с гласуваното им доверие. 

 Лимитът на доверие в обществото се изчерпа. Както Висшият съдебен съвет се разцепи. Функциите му се омесиха, суверенитетът му намаля. Съдебни реформи по български. В сила влизат промени от спорен характер. А зависимостта на главния прокурор от Бойко Борисов става все по-натрапчива. Бойко си е дебелокож в пряк и преносен смисъл, защото е обграден от лумпенизирана лизогъзническа групичка. Един го попива да не се окапе, друг му връзва и лъска обувките, трети го подпира. Че нали е кабинет на патерица. Един излиза в опозиция, друг не съвсем, трети се оказва по-продажен и лицемерен и подпира като за трима. А да не говорим за сексуалния живот на премиера, който се крие по-умело от записите и смс-ите. Едно е ясно - Бойко все повече си партнира с ДПС и в частност с Делян Пеевски, а Ахмед Доган натиска бутоните на държавния апарат от Сараите. Чудно, а? Горкият Христо Иванов, побъркаха го човечеца. Всеки, който дръзне да се противопостави на статуквото, бива отстранен. Тъй като посичането е безпроблемно. Все пак най-големите гадове са червеи, умиращи по-трудно. Слузести влечуги. Както се беше изразил наскоро бащата на покойния Илия Павлов - колкото и да им режеш опашката, те пак се срастват с нея тези гущероподобни. И имат наглостта да се кълнат в Темида. Сега ще видим и какво ще се случи с премахнатата от длъжността си Соня Найденова. Тя поиска разпечатки, но хората вече и в това не вярват. Тъй като и разпечатки се фалшифицират. Мътен е и случаят "Яневагейт". Куха експертиза, празни сигнали, проверки, липса на адекватни резултати. Димитър Узунов бе назначен от въздуха. Борисов явно не се чувства длъжен да посвети обществото в поне един довод от своя изкуствено направен избор заедно с останалите под сурдинка "избиратели". Постоянно се случват някакви кьорфишеци, които да отвличат вниманието ни от истинските престъпления. С едно престъпление се замазва друго. Някой покрива някого. Нищо чудно и "човекът на Бойко" - Узунов, да е изпратил прословутия смс, а не Яне Янев, и това да му е наградата. Раболепните са на почит. За жалост никой не обича бунтари, революционери, опоненти. Олигофреничната върхушка вече си играе с обществения дневен ред и доверие чрез тайни пленуми и форсмажорни прийоми. Нещо като с кандидатурата на Бокова за ООН. Qui prodest, братя?

Записът на "двете каки" смути населението. Манипулиран или не, иди разбери. Нека после се правим на благочестиви пред Европа. Всичко тръгна от оправдаването на Цветанов преди години. Затворите са пълни с невинни хора, а на свобода се разхождат най-отявлените и изпечени престъпници, които ни четат морал от екрана. Бива ли? Не ми се пише заключение. Потресен съм. А вие?

Световни конспирации

 Назрява ли войната вече? Усещате ли пипалата ѝ да пълзят и да обхващат всички сектори, равнища, региони? Войната на световете. Толкова микросветове в един макросвят, който постоянно се разпада на частици и си противоречи сам. Мултикултурализъм, който мултиплицира възможности, принадлежност, самоличност.

 Запада подготвя своята конфиденциална концепция с основен план-тезис, чието съдържание се разбива на няколко компонента. Америка отдавна хвърля поглед към Европа и Изтока. Много хора още живеят с мисълта за Америка като за мощна икономическа империя. Истината е, че капитализмът в западните общества се срива. Не може всяка следваща система да се поамериканчва, защото това вече не дава ефективен резултат. Доста дългове са натрупани. Затова чувствителният икономически колапс трябва да бъде компенсиран и вниманието от него да бъде разпръснато като ракови метастази по целия свят. Америка цели да си създава врагове и съюзници в борбата срещу собствената си несъстоятелност. Идеята е общественото недоволство да бъде отнесено именно към съюзници и врагове, не към плуралистичните елити на САЩ. Това са хитри схеми с пъклен привкус, за да може чрез това забавяне и зарибяване Америка да намести приоритетите си. Да няма резерви, дефицити, долари. Да се извърши подмяна на управленческия модел на финансите. Светът е пренаселен. Америка иска да разгроми и отстрани излишъците и онези, които се бъркат в сметките ѝ. Те трябва да бъдат посечени с меча на омразата. Нова колония й трябва. Построена на нова технологична база и идеология, но уплътнена с изначалните послания. Нови лица, които да представляват старите, а старите да диктуват в сянка. САЩ не може да изгуби най-голямата битка, която води цял живот - за надмощието и владеенето на природните блага, от които произтичат финансите. Все по-осезаема ще става ролята на НАТО. 

 Кризата не е регионална. Не е и само в един сегмент. Тя е геополитическа и властова. Представете си картата на Земята като едно голямо парче баница. Всеки иска най-голямото парче. За най-бедните остават трохи. А какво има в най-големите парчета? Те хващат погледа със златиста кора и подсилват апетита, но не се знае какво става след поглъщането - дали ще преядеш и това парче ще погълне теб... или ще се полакомиш за още... Също така не се знае какво точно консумираш и дали няма да има противопоказания в съставките. Лакомията е  погубила немалко хора. Нечия лакомия сега може да погуби не просто онзи, преялия с власт клониран демон, както пиша в едно мое стихотворение - неговата алчност би изпепелила и 1 милиард души. Геноцид. Защо? Неслучайно се създават и изкуствено болести, за които има лечение, което умело се прикрива - просто някой има интерес да гледа хората как загиват и да печели пари от това. Човечеството трябва да бъде сплашено и след това изтребено. Кукловодите ще се погрижат. Те ще отмъстят за своя крах. Кредитната система е привнесена от САЩ. Да се печели от лихви - също. В България наскоро се оказа, че със средствата от такси се покриват ниските постъпления от лихви. Ето че тази система вече не функционира адекватно на пазарната конюнктура. Америка губят ресурсния си потенциал. Затова искат да грабят такъв от Европа. И кризата няма да е просто ядрена. Какво правим, когато свършат парите? Най-глупавите ще кажат: "Чакаме по-добри времена". Не, хора. Парите се въртят в един оборот между всички държави. Какво ли не ги правим тези пари... Акции, облигации. Пране. Миш-маш от антисоциални политико-математически неравенства.

 Америка не играе феърплей, тя не подава пинг-понг. Не е коректна към своите партньори. Тя искаше да управлява света с едни изкуствени пари и така наречения "кредитен капитализъм", който се изчерпа. Тъй като САЩ граби от целия свят, за да възстановява спорадичните си загуби, които вече са повсеместни. Така е - когато управляваш дълго време на random принципи, а не в дългосрочен план... и мислиш само как да натъпкаш своето черво. Ние трябва да управляваме парите, а не те нас. Защото това просто са едни хартийки и монети... Монети, които дрънчат на кухо. Те са средство, а не цел. С тях може да си купим всичко освен най-стойностните неща в живота - тези, които за без цена. Истинските стойности не са номинални и емисионни. Ще дойде време, в което ще се пробват да ни наложат да си купим и въздух, любов, здраве, доброта. Да обложим и съвестта си с данък. Всеки, който допусне парите да го победят, вече е изгубил не просто битката, а цялата война. 

Снимките са от сайта http://strogosekretno.com/index.php.

Отвъд видимите представи

 Винаги съм считал астрологията и номерологията за точни науки. Особено астрологията като древна такава. Вибрациите, енергиите, планетите, числата, взаимодействията между закономерностите и отделните периоди на развитие ни дават сведения за всички фази на еволюцията. Мисълта се адаптира посредством специфични правила и се проектира върху модули на човешката същност. Вселената е необятна материя. Предсказването по индивидуални показатели във смисъл на врачуване е опасен момент, в който много често можеш да бъдеш подведен. Дори Ванга и Кочовска не са били безпогрешни. Виждат се опции, а реалността възниква такава, каквато я градим в движение. Колкото ние, толкова и съдбата. Знам, че по-големият процент в съотношението е в полза на предначертания ни път. Останалото избираме и ръководим ние с оглед на възникващите обстоятелства. Не сме съвсем независими, но все пак имаме някаква власт. До колко разполагаме със себе си? Какви сензори докосват нашата аура, какви механизми задействат двигателя на житейското ни горене?
За видимото, невидимото, сложно изтъканото, доказаното и недоказаното, интуитивното, лъжливото, фундаменталното, езотеричното. За вселенските избори и принципи, за научното, за зависимостите и взаимовръзките.

 Знаете ли – аз се вслушвам и взирам в знаците. Старая се да ги тълкувам и разчитам. Много пъти са ме насочвали правилно, ала и много пъти съм бил объркван. Има измамни знаци. Те са от типа „бягащи” – минават покрай теб и не можеш да ги уловиш. Дават ти погрешни индикации. Истината е, че с енергията си можем да привличаме и отблъскваме. Често са се случвали парадокси, които не успявам да си обясня. Разминаваме се с хора, пропускаме шансове. Може би тези шансове не са нашите. Може би не сме повярвали достатъчно в тях. Мисълта нерядко се материализира по невероятен начин. Затова и всичко се връща – рано или късно, под една или друга форма. Трябва да внимаваме какво мислим, какво си пожелаваме, какво изричаме на глас, каква заявка даваме и със сетивата си спрямо заобикалящата ни среда. Не обичам вмешателството. Има енергийни вампири, която пият от теб. Хранят душата си с твоята, но изпиват силите ти. Грабят и те оставят с усещане за празнота и разнебитеност. Съществуват доста измислени закони чисто теоретично. Закони за привличане, за отблъскване. Не може да са каже напълно дали противоположностите се привличат. Чрез тази теория се потвърждава идеята за баланса и взаимността, за преливане от другост в другост, за двустранчивото допълване. Има и случаи, в които еднаквостите не се отблъскват – напасват се, а противоположностите не успяват да съжителстват. Всичко е до сензитивност и сходни честоти. Ние не сме изолиран сегмент и абсолютно самостойни единици във Вселената. Тя все пак не е само материя. Тя има и своя духовна траектория. Интуицията и инстинктите ни са естествени човешки защитни механизми, които също неведнъж могат да ни подхлъзнат. Аз вярвам в това, което се случва. Във фактите. 

 Ако можем да обвържем астрологично 2016-та с вселенските подсказки, знайте едно: 2016-та е година на промени. Човечеството ни назрява за нов етап. Ние всички почти сме съблекли старите си дрехи, защото се чувстваме толкова неудобно в тях, че подготвяме телата и душите си да заживеят в нова опаковка. Казвам го съвсем образно и метафорично. Какво имам предвид? Душата и тялото са различни съставни части от нашата биологична натура. Те са свързани посредством биологични, химични – с една дума природни процеси. За да са споени в хармония, им е нужна устойчивост. Както  казва възрастният духовен наставник във филма „Яж, моли се и обичай”. Да не си прекалено подвластен на материалното, нито извънредно податлив на фанатичното и окултно духовното. Можеш да си позволиш кратко бягство от баланса с една нова любов – тя няма да навреди изключително на пълноценното ти съществуване. Всъщност съществуването се определя като вегетиране. Истинският, живият живот е да чувстваш, усещаш, обичаш, твориш, страдаш дори. Всичко. Всяка една емоция е живителна. Хората сме многопластови  и несъвършени. Затова не може и една-единствена дума да ни определи. В различните ситуации можем да постъпваме различно, но като цяло всеки от нас дава израз повече на едно или друго качество благодарение на своя индивидуален experience. Аз обаче генерално вярвам в изначалната идея за доброто у човека. Виждате обаче какво се случва от началото на годината – показни убийства, побои, сексуални извращения. 


В човешкия организъм и съзнание напират нечовешките пориви. Светът жадува за подредба, за нов ред. Всеки иска да намери своето място. Предстои падане на границите в необозримо бъдеще. Но за да паднат тези граници, трябва да се затегнат коланите и да има правила на допускане. Мултикултурализмът не е лоша тенденция, ако бъде овладяна. Ние първо трябва да си простим миналото. Да го оставим в историята и да не отмъщаваме за стари неразрешени въпроси на местно или междунационално равнище. Иначе какво се получава  - толкова години еволюция и накрая… Содом и Гомор. Никак не се вписва в представата за съвременния човек. Диващината ни връща в пещерната ера, когато още не е имало цивилизация, обособени обноски и поведенчески прийоми. Не виждам обаче да се прокрадва някакъв вид пацифизъм и секуларизъм. Затова в годината на маймуната – като животно  иначе толкова сладка, хитра и забавна, трябва да си подредим приоритетите и преосмислим потребностите. Агресията е вече в погледа ни, в думите ни. Трябва да се отърсим от нея. Тя не е териториална, тя е повсеместна и все по-застрашителни са размерите и тревожни показателите й. Знаех си, че празниците бяха кратък отдих - и от януари агресията отново избуя. Все по-неконтролируеми и безразсъдни са действията на хората. Което неизменно ще доведе до своите последици. Но какви са първопричините? Явно душите ни търсят покой в живия живот. Душите могат да избират къде да се пререждат. По принцип на Земята можеш да натрупаш повече опит и уроци. Волята е по-свободна. За другото не знаем – от него не са възкръснали в реално време. Обективните трудности в живота си ги създаваме сами. Но кармата ни преследва. Пред нея сме отговорни, както и пред това, което са създали предците ни, а и ние самите в предишните си вероятно форми на живот някъде и някога. Просто спомените ни са изтрити, за да изживеем пълноценно настоящия. За мен всичко се измерва с тук и сега. И най-важното послание е да творим добро – всеки чрез своята мисията, за която е дошъл на света. Материалното не захранва нашият вътрешен двигател. То е нискокачествено гориво. 

 А тъй като аз съм зодия Водолей и по принцип ние сме силно драматургични, далновидни… искам да заявя нещо в заключение… Колкото и да сме креативни, ексцентрични, напредничави, индивидуалисти… Ние винаги правим добро, очаквайки положителна оценка и признание. Смисълът е да правиш добро алтруистично. Очакването за оценка винаги ще те кара да страдаш. Ние живеем в бъдещето и често сме неразбрани, затова сме бунтари, дисиденти. Протестираме срещу посредственото, унифицираното, изкуствено наложеното. Борим се за идеализъм, а получаваме дуализъм. И няма как. Като Ин и Ян. Винаги ще вървим с това дихотомно противоречие. 2016-та ще е бурна, различна и пълна с много уроци. Много хора живеят с усещането за край. Но краят винаги е ново начало. Дано е началото на по-доброто в нас.

КОЛЕДА

КОЛЕДА

Коледа е приказка със свят благослов.

Празник за душата и всемирна любов.

Огън в камината и семеен уют.

С тях не усещаме и частица студ.

Искряща елха сгушено кътче заела.

Портокалови кори и парченца канела.

Звън от наздравици, приятелски срещи.

Чисти сърца и прегръдки горещи.

Снежни човеци, преспи, шейни.

Пожелания вълшебни за добри бъднини.

Подаръци, украшения, светлини.

Големи и малки прошепнати мечти.

Коледа – тя ни събира и приютява.

Очаквано чудо ни подарява.

За кратко обаче прокрадва се спомен.

Неканен, внезапен, с въздишка отронен.

Че липсва ни нещо или някой до нас.

А колко сиротни сами са в този час…

И скитат, поглеждат с надежда небето…

Дано някой сгрее и в тях сърцето.

Коледа нека е празник за беден, богат.

Искам за миг благодат в целия свят!

Апокалипсис

Размирици, оръжия, стенания.

Вражди между религии. Заклинания.

Облаци от страх дебнат над нас.

Гласът на мира е във пустиня глас.

Кой разреши да си отнемаме живота?

Да предизвикваме голгота след голгота?

Един е Бог, макар с различни имена.

Ще се делим ли още на диаспори, племена?

След всеки атентат вървим към Ада.

Където с отмъщение творим наслада.

Където кръв, сълзи и мъка делят ни от поредната разлъка.

Защо не ни се позволява човешкото във нас да оцелява?

Защо рушат се мостове, любови, връзки?

Защо гори ги злото с думи дръзки?

Когато ни обземат съзаклятия и срещнем се очи в очи със неприятеля…

Помнете – не се обръщайте с насилие!

Ще оцелеем само със примирие.

Отдавна мина времето на Холокоста.

И продължава между нас да зее пропаст.

Въпросът май е: кой ще надделее?

А как войните да преодолеем?

Войни за територия, морал.

Клониран демон с власт преял.

Глух тътен, див тероризъм.

Апокалипсис от антагонизъм.

Ще моля Бог и всички ангели небесни

да ни спасят от злите сили мракобесни.

И някога на този свят пречистени да бъдем в битието си по-смислени.

Стефимир Гроздев

Потъването на Созопол - ревю

 В тон с темплейтския ми фон (че и рима има) в блога и воден от зимната ми носталгия по морето, сякаш съвсем неслучайно бях въведен отново в приятната атмосфера на Дома на киното. Този път - за да се насладя на филма "Потъването на Созопол". Щом моето сензитивно и трудно впечатляващо се Аз е докоснато от дадено българско заглавие в морето от плява на всякакви други, значи ме е инспирирал резон. По покана на приятел се присъединих към event-a, а и заинтригуван от топоса в заглавието и филма. Созопол. Созопол ми подари 9 прекрасни летни почивки и бягства от суровата реалност. Подари ми гледки за милиони. Не за милиони. Безценни. Но нали така му е приказката. Не бих го заменил за нищо. Има магия в този град. Сгушил в пазвата си най-красивите кътчета от родното Черноморие, той приютява всеки път толкова много гости. Всеки от нас е оставил отпечатък от себе си и във всеки от нас живеят живите белези от Созопол. Не са го избрали като случаен ареал, макар и част от снимките да са протекли и в Ахтопол и Синеморец. Той е смислов пункт на изконното, традиционното и все още актуалното. Духът, уютът и приемствеността му ме пренасят в различни измерения. Созопол не е просто територия с местни забележителности. Не просто курортно градче. Той помни и разказва - дори през зимата, когато си отдъхва в самотата си. И продължава да създава спомени у хората. Точно както в песента "Големият кораб минава".

Започнах отзад напред анализа си, но с този тематичен ракурс стартираха и коментаторите непосредствено след филма, чиято прожекция за мен бе премиерна. Повечето от анализаторите, макар и не всички от тях свързани пряко с направата на проекта, обърнаха поглед, какво свързва всеки от нас със Созопол. И каква промяна е настъпила. Вижте, местата ги правим ние, хората. И ако за някого нещо в панорамата и инфраструктурата на Созопол е деструктивно, то другиму това не пречи на възприятията. Моите не са нарушени. Нюансирането е същото. Зависи каква душевна нагласа заявяваш. Все пак не сме като онези чудаци във филма "Мандарини", които изпитват собственическо чувство и воюват за парче земя. На мен Созопол не принадлежи и аз не му принадлежа. Това не пречи да усещам свързаност. Влошените материални акценти не отнемат от природната му красота. Да, знам че още преди 10 години го презастроиха незаконно мастити хотелиери. Бях свидетел на първите строежи. Бетон, бетон и пак бетон. Необмислените и неекологични инвестиции не ме притесняват толкова вече. Стига ми и да го гледам. Знам, морето в тази част, и не само, е уморено. Понякога се разлютява и ни поглъща с вълните си. Понякога притихва в покоите си. Понякога е пристан. Природата е създала морето да е най-красиво точно в тази си част. Поне за мен. 

 Нека си поговорим за спомени от една семейна история, преминала през урагани и любов. Като тези на главния герой във филма, изигран от Деян Донков. Няма да съм обстоятелствен относно имена и факти от филма, нито на взаимовръзката му с книгата. Екранизацията и без това е наситена с ретроспективна фрагментарност. В някои ревюта прочетох, че била силно, до депресивно драматургична... клиширана, предизвестена, протяжна и монотонна... И прочее, и прочее претенции на зрители с професионални изкривявания, които живеят със сантименти от времето на "Семеен спомен за Поморие". Аз гледах като страничен наблюдател и любител на българското кино. Противоречивите мнения на критици не ми въздействат. Фактът, че визуализацията получи международно признание, показва ясно успешната посока и адаптиране към съвремието. Повествователният маниер е интригуващ и изобразява богата палитра на всички естествени човешки състояния на ретардационен принцип. Прекъсван понякога от кадър с гръмка фраза, метафора, сън, укор или символни образи като тези на кучетата. Лентата е изпълнена с фини прелюдии и алюзии. Бих определил така: мост към миналото, трамплин за настоящето и преход към бъдещето. Фундаментът е миналото. Минало, което може да ни доведе до потъване и да ни извиси над повърхността. Това е лайтмотивът. А потъването всеки го разбира по свой прийом. Потъва ли Созопол? Ако това е художествено средство за потъването и изплуването - за краховете и възходите в нашия живот. Целият живот на главния герой - Чаво, е построен в Созопол. Той просто иска да се уедини и нагълта с водка, и да се самоубие заради уж неосъщественото и проваленото си АЗ. Но през това време превърта събитията - намира отговори на въпроси, обвинения, страхове, копнежи, тайни, възможности, ползи, загуби, рискове... Няма да мина без апосиопезата... 

 Пасторалната композиция на Созопол всъщност е мрачна и напомня изгубената младост. Той се завръща през юни, но изведнъж започват да прииждат неговите приятели. И все пак - създава се тягостно усещане. Сякаш нещо липсва. Нещо си отива. Или никога не е било. Дифузия от алкохол, морска пяна, изпепеляваща страст и топло-хладен дъжд. Колебливият и противоречив образ, ала инак пресечна точна на всички времеви пластове - това е Нева. Новата-стара любов на Чаво. Тази, която променя живота му. Забранената, мистериозната, стихийната, призваната. Снежина Петрова е блестяща актриса. Комплименти и към останалите актьори, изиграли безупречно персонажите си - Светлана Янчева, Стефан Вълдобрев, Васил Гюров, Леонид Йовчев, Веселин Мезеклиев, Мирослава Гоговска, Петя Силянова, Биляна Казакова, Жорета Николова; към режисьора - Костадин Бонев; и другата част от екипа.

 Финалът на филма ескалира в своеобразен катарзис от потъване в чиста любов. Точно когато всичко изглежда приключило. Навярно Чаво ще продължава да търси себе си и да се самоотрича. Музиката е в унисон със сюжетната линия. А операторската и монтажна дейност наблягат акуратно и проникновено на всеки детайл. Късчета история в 10 бутилки водка. Кой би предположил? Вероятно мъката е удавена в алкохола и солената морска вода и те са я пречистили? Последната бутилка и глътка - фатална или спасяваща? Всички знаем.