ОБИЧАМ

ОБИЧАМ

Обичам ласките на слънцето – носят ми виталност.

Обичам пенливите ручеи и кротката им кристалност.

Обичам след затишие крепкия порив на ураганите.

Обичам очертаните линии и мекотата на дланите.

Обичам разказите за герои от легенди романтични.

Обичам прилива на морето във вълни титанични.

Обичам среднощните разходки в алеи притихнали.

Обичам когато всички без повод са се усмихнали.

Обичам щом краят е начало на нещо фантастично.

Обичам да обичам – страстно, правдиво и утопично.

АЗ ОЩЕ БРОЯ ДНИТЕ...

"Аз още броя дните"... Истории за време, безвремие, вечност, мимолетност и късчета памет.

Един феноменален роман, който разтърсва из основи. Директен, жестоко откровен, болезнен. Някак красиво-грозно тъжен. Разкрива картините на война, любов и драматични общочовешки обрати. След прочита несъмнено ни оставя повече хора.

"На 6 април 1992 тя беше тръгнала като всеки друг ден за факултета. Лекцията им беше от 11.00, но всъщност не се знаеше дали ще имат лекции, защото от няколко дни Сараево се тресеше като земетресението в Скопие. Зараждаха се спонтанни протести. Хората се гледаха уплашено, по улиците крачеха мъже в камуфлажни униформи и над града витаеше една страшна дума - война. Вече всички знаеха какво се случва в Хърватска. Смазани от цензурата, телевизиите не показваха никакви страшни и кървави картини, но кой не знаеше, че там се води жестока братоубийствена война? И че всеки ден загиват хора.

В мултиетническо Сараево никой не вярваше, че може да бъде разрушен мирът между тези хора, които от толкова години бяха живели като братя - хървати, сърби, бошняци. Католици, православни, мюсюлмани. Само довчера, когато имаше мач на плавите или концерт на Лепа Брена, изнасяха телевизорите пред входа и се събираха заедно, независимо от етнос и религия. Всички бяха югословени, както пееше Лепа, всички бяха хора. Вадеха кой каквото има - буркан желирано месо, туршия, люта валандовска ракия, домати, сирене, чесън. И заедно пееха песните на победата, и заедно псуваха съдията, и заедно плачеха след загуба, и заедно припяваха с Лепа: Ja sam Jugoslovenka. А днес..."

Това са част от встъпителните думи, с които започва творбата на Георги Бърдаров - едно от заглавията, които миналата година завладяха всички любители на доброто четиво. В тези времена на фундаментални религиозни сблъсъци подобни разкази за военни действия от близкото минало биха могли да се усвоят противоречиво от аудиторията. Винаги съществуват заплахи за неправилен прочит и интерпретации. Защото историята е една, ала напоследък често се подменя или пък се представя от различни гледни точки и обърква представи. Държа плътно да подчертая, че не се чувствам готов да анализирам войната в бивша Югославия и съвсем не си го позволявам на този етап. Това би могло да се случи на един по-късен такъв, в който събера достатъчно сведения от извори за характера на стълкновенията около разпада на югорепубликите от едно общо цяло.

"Аз още броя дните" е като пясъчен часовник. Не става дума само за любов. Да, тя е опорната ос в романа. Сараевските Ромео и Жулиета в произведението са Давор и Айда - съответно християнин и мюсюлманка. Отраснали заедно и свързали живота си въпреки забраните на една малодушна система. Система от предразсъдъци, чиито окови висшата сила на любовта разкъсва. Двамата млади се борят срещу своята боязън и доказват на себе си и семействата си, че отношенията им ще пребъдат. Една такава любов надживява времето и е свещено непоробена. Тя се бунтува, любува, а войната я уякчава. Двама млади, които са жертва на един изкуствено насаждан климат на геноцид и повсеместно насилие и отмъщения. Те и мостът на река Миляцка олицетворяват триумфа на героичната романтика. Смелостта е наказана, но това не я прави елементарно трагична. Тази драма е победоносна и е красиво увековечена във времето и тайнствено митологизирана.

Творбата на Бърдаров е специфична по своята структура. Съдържа изобилие от тропи и фигури и интересни авторови похвати, които държат в напрежение от първата до последната дума. Интервюта с различни представители и познавачи и очевидци на онова време и на войната. Някои от тях разказват за насилието, което са прилагали върху едни. Други като потърпевши разказват за раните си и отново преживяват ужаса. Всичко звучи абсолютно автентично. На места словото е брутално. Внезапно и гръмко като изстрел, който ехти и ехти. Авторът не се ангажира пряко със заемането на позиция. Неговата такава е единствено поантата, че смисъл от война няма. Една война сама по себе си води до всичко най-лошо. Ключовите думи са: страхове, врагове, инстинкти, оцеляване, изстъпления. Георги Бърдаров оставя героите сами да говорят за себе си и съвсем фино прокарва идейни внушения посредством контурите на образите им. Ние, балканците, сме нечовешко характерни по своята същност. Недодялано емоционални, първични, с кипяща кръв, с чувство за самосъхранение и унищожителност в същото време. Разказите в произведението категоризират една необуздана и безконтролна диващина, която свършва, когато разрухата стигне финалния си вид. Един народ, опиянен от безверието в собствената си цялост, утолява жаждата си за зрелище. Кръвта в романа смразява и разплаква. Изнасилванията са по-фрапиращо описани и от тези в "Американският свидетел". В един миг всичко става възможно, а хладнокръвието обзема всички. Само не и тези, които четем. Изстрели, наведени глави, приклякане, игра на котка и мишка. Едни снайперисти, които не знаят чии интереси обслужват. И едни братя, които вече не са такива и никога няма да бъдат, защото предават собствената си земя и убиват в името на измислено-безсмислена кауза с фатален край. Такъв е завършекът на книгата. Сараево от 1993 не е същото. Само любовта е истинска и остава такава.

"Аз още броя дните" изследва етнографията на Югославия в едни от последните нейни дни. Дали е ничия земя? А някога е била трета сила в света. Кой е пожелал тази разпокъсаност и какво печели от нея? Може би ще разберем някой ден, а дотогава ще гадаем и ще разнищваме концепцията за политика, религия, родовата принадлежност... хуманитарната такава... Само знам, че вече никой няма нужда от отживелицата, наречена война. Аз още броя дните, когато ще скрепим доверието си и ще преминем по моста му необезпокоявано, за да стигнем там, където любовта и свободата не си съперничат с омразата.

ПРОЗАИЧНО

Тръгвай. Не те спирам. Отдавна нямам аз какво да губя.

Тръгвай. Не загивам. Не искам свойте съдници да съдя.

Тръгвай. И се оглеждай. Без мен опасности те дебнат.

Тръгвай. Не ме подвеждай. Мечтите ми да си подремнат.

Тръгвай. Без оправдания. Спести си нотките на съжаление.

Тръгвай. Без излияния. Спомни си първото благоговение.

Тръгвай. Щом бързаш. Върви по пътя си без моя милост.

Тръгвай. Без да се привързваш. Не ще узрее нещо гнило.

Тръгвай. С предубеждения. Оказа се по лесните неща.

Тръгвай. С други въжделения. Не си на мойта честота.

Тръгвай. Различни сме. Но аз не съм духовно беден.

Тръгвай.  Прозаично е. Някъде другаде ще съм потребен.

"Воевода" - история за българската непоколебимост

„Воевода”. Новият български филм, който дава заявка за въздействаща препратка към една култова историческа епоха. Петвековна епоха на размирици, патриотизъм и лъжепатриотизъм, проверка на стоицизма и сблъсъка между два свята. Какво се е променило от тогава до днес? Сега воюваме някак уж по-осъзнато – уж по-тихо и хитро. Но може ли да се воюва осъзнато? Какво следва да е това съзнание, допускащо след толкова години пак да се връщаме назад? Явно не сме се цивилизовали достатъчно, не сме се поучили от грешките си. Явно изпитваме нездраво, перверзно блаженство да провокираме съществуващи само в мисълта ни конфликти. Или може би не сме доразрешили някои от тях и със средствата на съвремието правим злопаметна възстановка. Миналото оставя белези. Но засега все още ни е враг и все още се прокрадва, за да ни шамароса, че няма съвсем неизлечими рани. Народът е гръбнакът на една държава и нейният двигател в същото време. Останалото е територия. Ние правим местата такива, каквито са. Българската земя обаче е свещена и вечна. Защото цели поколения се изреждат да я населяват, а тя остава непокътната, величествена и способна да се самосъхранява. Тук не говорим само за природата. Земята е дух, енергия, традиция, дом. Къде ни върна „Воевода” и с какви усещания ни остави? Всеки има своята истина. Вярвам, и тук пак всеки ще намери именно своята.

И за “Дякон Левски” имаше противоречиви отзиви. Няма и как един филм да обхване така детайлно цяла епоха. Няма и как да са гарантира пълна автентичност и достоверност. Все пак винаги оправдаваме творческите екипи за това, че създават комерсиален продукт. Тънка е границата между духа на правдивото с тази на художествената измислица. Това е фин майсторлък. В желанието си да сме напълно съпричастни и да пресъздадем нашенското в напълно натурален вид, забравяме консервативността на онова време. Не бива да си мислим, че тогава всичко е било позволено и не бива да проектираме собствените си представи в нещо, от което нямаме реални спомени. За турското робство са изписани и свидетелстват редица изворни документи, а най-много до същността на този период допринасят разказите от първо лице. В съзнанието ми винаги изникват репортажите на Макгахан относно турските зверства при баташкото клане. Пряка емпатия се изисква, за да споделяш впечатления и да ги надграждаш с лични разсъждения.

„Воевода” ме впечатли с няколко компонента – природните картини, музиката, визуалната ретардация, ретроспективните повторения. Всичко това прави екранизацията детайлна. Залага се на повторението на някои акценти, които мигом се запечатват в ума и сърцето – особено детските погледи, да речем. Те – които винаги са най-откровени и съдържателни. Не претендирам да квалифицирам актьорската игра като безупречна, но със сигурност бих я определил като прилична. Сюжетът обаче бе накъсван от някои излишни подробности и чувство за недозавършеност в някои иначе колоритни герои. „Боевете” от детството на главната героиня Румена бяха малко ни в клин, ни в ръкав. Изглежда, е прокарана идеята за приемственост по този начин. Румена войвода бива представена като абсолютно безкомпромисен предводител на четата си. Неотстъпчива, непреклонна. От онзи тип еманципирани жени, за които честта е жизнено верую. Тя отмъщава заради смъртта на баща си, въпреки че той я моли да не го прави. Кръвната връзка се оказва по-силна. От малка е научена на твърдост, самостоятелност и постоянство. Разбира се, не всичко в персонажа е сакрализирано. Тя носи греховете на майка, оставила децата си в името на заветната кауза да отмъсти не просто за баща си, а за България. Не ми хареса, че точно във финала самоотвержеността, любовта и жаждата за справедливост бяха наказани със смърт. Но така е било тогава – съвсем не като в приказките. Именно краят на видеопродукцията е поразителен. Смъртта понякога е неизбежна и връхлита внезапно. 

Румена не успява да бъде майката, каквато иска, ала посвещава живота си на предаността си към корените. Отдадена, дори обсебена от идеята да успее да въдвори правда и възмездие, тя не се спира по пътя си. Накрая дори се съмнява във всичките си жертви и подлага на критика живота си, само че е подкрепена от Любовта, която я съпътства до последния дъх. Човек и тогава, и сега няма всичко, но избира в какво да вярва и в какво да се бори. В това отношение е постигнат задоволителен ефект на тази личност в лентата. Личност на онази характерно храбра българка, която очевидно не е родена за домакиня и повелителка на дома. Въпреки всичко обаче тя носи своеобразната си женственост и е стожер, макар и на други фронтове.

Сценарият и режисурата са комбинация от игрално-документален подход. Подборът на актьорите отговаря на съответната им роля, която им е възложена, поне чисто като излъчване, но отново се повтарям – не се наемам да оценявам заложбите им и представянето им във филма. Подвизите на хайдутите не са хиперболизирани. Жестокостите на турците са по-омекотени вероятно за да не се травмира безразборно аудиторията, сред която навярно има и мнозина представители на младата генерация като мен, включително и на деца. Идеите за патриотизъм са налице, макар и въплътени чрез по-актуален ракурс, като изконното е претворено дори и в типичния диалект и жаргонен изказ. Липсваше ми малко по-добро озвучаване на репликите и повече експресивна емоция. На моменти се просълзих, но като цяло лентата излъчваше хладнокръвие и простодушност. Все пак „Воевода” е по разказ на Николай Хайтов, който е извънредно въздействащ и вдъхновяващ автор. Скрити метафори също нямаше да са излишни, но няма как в един такъв проект, колкото и да е мащабен, да фигурират всякакви похвати, тъй като това гарантира структурен безпорядък и безвкусица.

Трябва да поздравим Зорница София и всички останали, взели участие в тази продукция, за внимателното и смелото едновременно проникване в дебрите на един времеви отрязък, оказал неподозирано влияние върху нашия бит и народопсихология. Този път си спестяваме клишетата, че България е над всичко. Това се подразбира. Обаче не спестяваме и частица от истината. Да, било е непосилно, затова и е приключило в един момент. Изразявам преклонение пред загиналите за свободата на България и техните жертви и лишения. Чувствам особено смирение. А такива филми само могат за кратко да ни пренесат в духа на онова древно и диво време на "смърт или свобода". Благодарен съм, че ме има днес, тук и сега, именно в България. Такива екранизации ни правят повече българи и подсилват убеждението ни, че сме славен народ с богато минало, култура и природни дадености, които трябва да почитаме и браним ревностно.

СБОГУВАНИЯ

Ако можех, щях да забраня сбогуванията.

Защо са вечна част от нашите пътувания?

Кому са нужни след срещи разделите?

Тишина след изстрелите на доверието.

Последен изстрел – доверие изгубено.

Ръцете стискаме. (Не)свършено минало.

Прощални думи, сухи благопожелания.

Не прибързваме ли с това начинание?

Дали е временно, или е необратимо?

Разделите понякога са непоправими.

Но нека си дадем търпение и време.

И да не са сбогуванията фатално бреме.

Ренета Христова: Този свят има нужда от повече утеха, че справедливост съществува

Неотдавна тя ми каза, че имам нюх към заглавията. Стъпката, която най-много ме затруднява. Да обединя и обобщя цяло интервю в рамките на нещо като хроника. Нейните разсъждения са богатство. Доказателството е и този път пред очите ни. В отговорите ѝ към моите въпроси срещаме изобилие от оригинални фрази, подтикващи към размисъл. Признавам - този път тя ме срази. Не знам дали се дължи на въпросите ми. Нито съм подходил стандартно журналистически, нито интервюто ни е по конкретна тема. Просто карах по усет. Така сме свободолюбивите хора. Затова и ни се получава... макар и да сме избрали несъмнено по-трудния път. Това интервю ме отрезви. Благодаря ти, Рени! За това, че не подмина личните ми въпроси. Не ги бях планирал такива. Просто инстинктивно стигнахме до недокосвани преди кътчета. Може би сме оголили душата си. И аз отново съм разкрил малко или много себе си във въпросите. Но не ме е страх. Нея също. Нямаме какво да губим, нямаме какво да крием и не дължим никому нищо. Само и единствено Истината. Вижте за трети път какво вълнува моята приятелка - РЕНЕТА ХРИСТОВА!!!

Ренета Христова: Този свят има нужда от повече утеха, че справедливост съществува.

С какви надежди посрещна 2017 и какво остави в 2016? Какво е по-различното този път?

- Има един израз „Ако надеждата умираше първа, хората щяха да си спестят много болка.“ Нямам надежди за тази година. Приемам с отворено сърце това, което е решила да ми поднесе. В старата година изпратих подобаващо Егото си, нуждата от каквото и да е. Смятам, че човек е толкова по-богат, колкото повече са нещата, от които може да се лиши. 

Израстване. Опиши ми визията си за това понятие.

- Ще ти го опиша с една любима фраза на латински – „Eram quod es, eris quod sum“ (Каквото си, вече бях. Каквото съм, ще бъдеш.) Израстването означава да не осъждаш нещата, които не разбираш. Житейските пътища са различни, но накрая мястото, на което пристигаме, е едно и също. Човекът, който израства, се отличава по това, че колкото по-висок става, толкова повече не си позволява да гледа останалите отгоре.

Как възприемаш роботизирането в пряк и преносен смисъл на човечеството? До какво предвиждаш да доведе то в бъдеще?

- Роботизирането ще улесни материалното ни съществуване и ще утежни поривите на душата.

Все такъв авантюрист и мечтател ли си? Колко често ти остава време за бягства от реалността и как изглежда твоят си свят?

- Авантюрист - да. Мечтател – не съм. Непрекъснато съм във връзка с реалността. Мечтите са за слабите духом хора, останалите творят реалността си с всички сили и таланти всеки ден.

Скоро бе рожденият ти ден. Каква равносметка си направи и как прекара?

- Най-великите празници са тези, които се случват вътре в нас. Така се случва, че всяка година празнувам с хората, които малко или много ще ме съпътстват през тази въпросна година. Човек се ражда и умира сам. Платих доста висока цена и се научих да не се пристрастявам към хората в живота си. Разбрах и нещо много важно – не бива да страдаш, ако някой те използва. Това може само да те радва. Това означава, че имаш нещо да дадеш, което другият няма.

Какви са наблюденията ти - продължава ли културата да се създава от некултурни хора?

- Не. Културата вече се прави от хора, спечелили масовото одобрение. Нали знаеш, на гениите обръщат внимание едва след смъртта им, преди това просто повечето хора нямат нужната мащабност за техните открития. А и никога не биха могли да си го признаят това. 

В последно време мнозина ми споделят, че не вярват в съдбата. Според теб редно ли е да се твърди, че няма съдба и че едва ли не сме всемогъщи и всеопределящи? С въпроса си не ти налагам мнение, а искам да разбера колко съдба и колко лични избори има в живота ти.

- Ще ти кажа, че когато човек вярва в нещо, то със сигурност е неговата истина. Вярвам в съдбата, защото аз нося отговорност до там, до където се простират моите граници, оттам нататък нямам власт над нищо. Ти можеш да решиш какво да причиниш на някого, но нямаш власт над неговата реакция. Този урок ми е най-големият подарък от Съдбата. 

Миналата година отново се премести в София. Окончателно ли е, от какво е продиктувано решението ти и как ти действа столицата сега?

- Може би за първи път ще призная, дори и пред себе си, че имам желание да живея в чужбина. Тясно ми е тук, мръсно, манталитетът е позорен и все още не осъзнавам какво означава "Държавата ни има хубава природа". Добре. А българите какви са по природа? Не създават ли хората мястото?

Миналото – враг или приятел?

- Ами зависи кой е срещу него – приятел или враг. 

Кои са най-опасните предразсъдъци на съвремието ни?

- На съвремието ни – не знам. Забелязвам обаче в последно време един много тежък предразсъдък, вкоренен в нашето поколение. Идеята за „престижната професия“. Все още не разбирам какво означава това... Не те ли прави всяка професия полезен за обществото? Да, сигурно е хубаво да застанем един ден пред родителите си и да оправдаем парите, които са дали за образованието ни. Сигурно е хубаво да се похвалим пред съседката, че сме адвокати, вместо продавачи в железария, само че реално нещата не се получават по този начин. Не и в България. Не разбирам как хора, които нямат образование и работят в някой бар или продават парцалки в мола, могат да получават повече пари от някой, който е учил и си е платил за тези велики „знания“, а накрая взима минималната работна заплата. И друго забелязвам – в една фирма този, който има най-малко отговорности, получава повече пари. Колкото повече задължения имаш, толкова по-нископлатен си. Това е ужасно тежко бреме, затова в тези редове искам да призова младите хора да пазят здравето си; да се стремят да вършат нещата, които им носят удоволствие; но и да не живеят само за да си плащат сметките. Защото по-късно ще им се налага да търсят от къде могат да си купят малко достойнство, а както знаем, има неща, които не можеш да си купиш с пари.

Черно-бяло ли трябва да възприемаме света, или трябва да сме на принципа, че няма само добро и само лошо?

- Да живеят убитите цветове (усмивка). За мен светът е цветен, много цветен. Все пак няма как да различиш, да разбереш кое е добро, ако преди това не си се запознал с лошото и не си ги сравнил. 

Според теб даваме ли си достатъчно време и търпение  да разбираме другостта в отсрещните, за да оцеляват взаимоотношенията ни, или всеки клони към интровертния си комфорт?

- О, разбира се, че си даваме достатъчно и от двете. Само че... колко е достатъчно за всеки отделен човек? Времето не чака, а търпението ни е своенравно копеле и си има болезнено ясни граници. В което няма лошо, между другото. Нека всеки действа според личните си усещания.

Има ли край моралният ексхибиционизъм?

- Да. Планирам убийството му. 

Кога за последно изпита свръхестествена емоция и в какво се изрази тя?

- Много скоро. Бях с един приятел, пихме френско вино и снимахме, ама от онези моменти, в които имаш усещането, че един час минава като секунда и започваш да се страхуваш, че няма да имаш достатъчно време да фотографираш това, което искаш - че няма да го уловиш. Така се чувствам, когато се занимавам по някакъв начин с изкуство или когато съм причината някой да се почувства ценен за тази планета.

С оглед на актуалните събития не живееш ли с усещането, че религиите действат противно на идеологията си и респективно секуларизмът е утопия?

- Може да прозвучи грубо, но аз не уважавам религията в същността ѝ. Религията за мен е робство, начин за създаване на изкуствен морал, за който се предполага, че някой друг (Бог, Аллах...?) ще ти го даде, защото ти го нямаш по начало в себе си. И ако си достатъчно доверчив и следваш правилата, о, да - със сигурност ще живееш в Рай и на Земята. Обществото няма нужда от мислещи хора. Това е тъжната истина.

Клишетата отегчават ли те?

- До смърт.

В едно наше предишно интервю отричаш платоничната любов, наричайки я „подлост, нищета”. Защо?

- По простата причина, че това не е любов. Това е извращаване на чисто човешките ни пориви за създаване на нещо по-голямо от нас. На тази „любов“ пожелавам никога да не оцелява дълго.

Изкушенията… Колко, какви?

- Живея в мир с тях. 

Кога смяташ да оставиш мастилена диря?

- Когато спра да ревнувам нещата, които пиша от мръсни погледи.

Нарисувай ни с думи твоя прототип в художествен образ и ни разкрий каква искаш да си за другите и каква – за себе си.

- Искам да съм нещо, към което хората могат да отправят най-тайните си желания. Този свят има нужда от повече утеха, че справедливост съществува. 

Януари

Януари започва с любопитна надежда.

Незабележимо животът се пренарежда.

Виелици снежни, ледът не се пропуква.

С чаша греяно вино денят ни замръква.

А лани бе вчера и брояхме наздравици.

Противоречията на зимните празници.

Първи януари ни събужда пречистени.

Ала в декември оставяме (полу)истини.

Имаме за покоряване новите хребети.

Нови, добре забравени стари трепети.

Все пак и годините са като любовите.

Всяка стара с новата ще преборите.