"Чернобилска молитва" - или защо Чернобил е катастрофата на руската менталност

Има книги, които ни хващат със смисъла си и ни задушават по един особен начин в хватката си. "Чернобилска молитва" е шедьовър. Прочетох я в турбулентен етап от живота си, в който не ми се четеше особено. Разпределях си я на глътки и порции. Пронизваща и неумолима, тя е като машина на времето, която те изстрелва в 1986 - годината, в която възниква инцидентът. Не става дума само за ядрена енергетика, радионуклиди и всичко в този дух. Говорим за една нова история. Защото пряко засегнатите от аварията - те определено не са имали избор да не се пренастроят. Но старата история не е погребана - тя е непредотвратима. Остава като отзвук и се обажда всеки път, когато видим някои от онези изоставени сгради и вещи, застинали във времето, но сякаш все още живи, пропити от черния прах и от страха... дали ще има утре и какво ще бъде то...

Авторът и носител на Нобеловата награда за литература за 2015 г. - беларуската писателка и журналистка Светлана Алексиевич, с изключителна пунктуалност предава болката на толкова много хора, които са потърпевши от експлозията. Повествованието започва с историческа справка, базирана на материали от беларуските интернет вестници в периода 2002-2005 г. Шестима са обвинените. Но не това е най-важното. Психолог, пожарникар, преподавател, ликвидатор, фелдшер, журналист, депутат, инженер са само част от представителите на различни професионални съсловия, чиито мисли тя предава под формата на монолози, изтръгнати от дълбините на душите им. Травмата не може да се прекърши с един замах. Всеки вижда трагедията през собствените си очи. Трагедия с много лица. Някои интерпретации са особено драматични. Звучат злокобно дори, но истината понякога е такава. Промяната, която настъпва, е неизбежна и всеки трябва да се адаптира спрямо нея, ако иска да пребъде. Уврежданията са част от нелицеприятната страна на аварията. Влошаване на здравословното състояние на мнозина, бягствата и преселничествата, предателствата... В подобна ситуация психиката е поставена на изпитание. Някои не издържат. Семейства се разпадат. Годините разстояние не могат да отмият подозренията и безсилието, които витаят все още и нагнетяват пространството там. Носталгията по миналото също е един ключовите опорни стълбове в публицистичното произведение. Но толкова ли съвършено е било това минало?

Определят Светлана Алексиевич като "археоложката на комунизма" и "моралната памет на сриналата се съветска империя". И има защо. Като нравствен антрополог тя проследява внимателно процесите, закодирани в явлението Чернобил. Разнищва всеки един елемент, за да сглоби общата картина. Сравненията с ГУЛАГ и Хирошима и други исторически препратки се срещат често из страниците и подсилват ефекта от преживяването при прочита. Въздействаща, представяща различни видове прочит на аварията, обективна по същността си - такава е "Чернобилска молитва".

Бих искал да завърша с мислите на историка Александър Ревалски, представени в творбата. Руският човек винаги иска да вярва в нещо, да намери упование, утеха. Взривът не е просто взрив на реактора, а на цялата предходна ценностна система и политическа идеология. Машината и човека раждат новото технологично колективно съзнание. Да, но човекът започна да презира машината, да я подценява. Дали  съдбата на Русия е да пътешества между две култури - между атома и лопатата? Технологичната дисциплина срещу природната хорска необузданост и примитивизъм - кой ще надделее? Явно все още не сме преодолели пещерния материализъм. Това не важи само за Русия. Случилото се на 26 април 1986 е урок за всички и не е просто промишлена катастрофа. "Чернобилска молитва" задава въпроси и отговори. Но оставя свободната воля отново у човека... Сами трябва да изберем дали да се поучим от историята. Малкият живот е беззащитен във велико време.

Михаела Филева в НДК - още една прекрасна заявка за бъдещето на българския концертен живот

Когато разбрах, че Михаела Филева ще направи концерт в зала 1 на НДК, се изкефих максимално главно поради две причини - първо, защото искрено ѝ симпатизирам. И второ - хей, хора, българската музика се възражда, концертната дейност у нас преживява своеобразен Ренесанс. Това е повече от добра новина!

Знаем кога е създаден Националният дворец на културата. В първите години, предполагам, е било истински подем заради самия характер на концертната култура тогава. И въобще на изкуството. Впоследствие, през 90-те години, бездуховността взима превес до известна степен. И съвсем не говоря за поп-фолка, който също слушам. Говоря за генералната, моралната, естетическата поквара. Винаги прокарвам една втръснала ми мантра - хубавата песен е хубава, добрият глас е добър, няма значение жанр и етикети. Както казва Михаела Филева - "Без етикети"! Който е широкоскроен - ще разбере. А и Михаела е човек, който подкрепя различни видове каузи, което още повече я издига в моите очи.

След дълги години на повече клубен, отколкото концертен живот, беше време всичките ни артист-изпълнители и музиканти да се усетят, че е ред дискурсът да се промени - т.е. самият прочит на музиката. Може би досега нуждата от низки страсти и в музиката е била просто тенденция, някаква извратена необходимост. Но в крайна сметка, даваме ли си сметка - какво храни душичките ни? Не халтурите, не компромисите, не профаните. Ударихме дъното и да, по силата на някакви физични закономерности - съвсем редно е да се оттласнем. Цикличност.

НО... да подчертая плътно - и сега има изпълнители, които са актуални, а не се престрашават за концерт. И определено проблемът им не са финансите и спонсорите - това е оправдание. Проблемът е, че години наред се правеха парчета за ширпотреба, за нощния живот. Парчета с фразички от ежедневието и социалните мрежи. Парчета, в които се напихме, напсувахме вече поне сто пъти... отмъстихме си и не знам още какво. Е хубаво, де - не е интересно вече. Това не е нещо, което ще остане в дългосрочен план.

За да направиш концерт, трябва да си сигурен в себе си. Не самонадеяно сигурен. А да знаеш, че имаш продукция, която ти позволява да събереш различен кръг хора. Залите току-така не се пълнят. Само с партенки, шоу и един-два хита - тц, не става. Доста по-комплексно е, отколкото изглежда. Михаела Филева притежава аурата и харизмата (ах, тази харизма) да прикове вниманието. Пее жестоко. Притежава суперразпознаваема бленда. Танцува също жестоко - забелязахме още по време на категоричното ѝ представяне в танцувално шоу. Тя е мултиплициран артист. И не на последно място - песните ѝ са разнообразни, с градация, с душа. Не просто "тупса-тупса" бийт и някакво текстче отгоре.

Михаела загряваше за големия концерт със страхотни предстявания в "София Лайв Клуб". Да, там атмосферата е друга, но също има отговорност.

На 18 април 2019 г. Михаела Филева ни показа, че е способна да прибави в актива си нещо толкова сериозно като първи самостоялен концерт. Концертите вече са престиж от друга гледна точка. Всеки уважаващ себе си творец е редно да държи на концертите, албумите, тиражите. Както и да се менят времената и колкото и приходи да генерира стриймингът, не трябва да заличаваме и другите, основните и непреходни според мен, признаци на успеха. Гледанията, шерванията, участията, хонорарите, форматите - всичко това е супер и част от играта. Но не всичко е в тях. Когато се обърнеш, трябва да имаш биография зад себе си и реални успехи. Това е фонд, история, гарант за теб като име. Защото има имена, които нямат милиони гледания всеки път, само че залите им са пълни. А повечет youtube и стрийминг терминатори май засега са само виртуални терминатори. Докато не надградят успехите си, името им няма да тежи.

Михаела изпя парчетата от "Нова страница". Изпълни всичко, което трябваше. Реакцията беше като самата нея - енергична. Дори на баладите, които са пропити с нежно чувство. Въздействието от тях върху нас бе неописуемо. Браво за на всички танцьори, музиканти, представители на техническия екип и хора, ангажирани с арт концепцията. Присъстваха и дуетните ѝ партньори. Абе, стана си шоу - ама от тези с вкус и финес.

Беше прилично, стилно и в същото време младежко, жизнено, свежарско. Без излишъци, без моменти на досада, без гафове. Стегнато и професионално. Съвременна сценография. Перфектен бас и саунд. Гледах и клипчетата покрай подготовката. Личи си тръпката и вълнението в Михаела на тях. Личи си благоговението. Тази зала, която, както тя каза - е посещавала по време на изявите на любимите си изпълнители, на 18-ти април ѝ принадлежеше. Тя ѝ се отдаде изцяло. И спечели уважението на всички присъстващи, което имаше и преди това. Но както казах - концертите са задължителни за всеки изпълнител, който иска да гради КАРИЕРА, а струва ми се - все още малко се неглижира смисълът на това понятие. И все пак - има напредък. Правят се все повече спектакли от такъв тип. Това не е завръщане към миналото. Концертите никога няма да бъдат отживелица. Просто е важна тяхната идея и реализация. Струва си всеки вложен лев. Очаквам още много творци да последват примера на Михаела Филева. Разбира се - тези, които са сигурни в репертоара и гласовите си възможности. Браво, Мише! Запази тази лъчезарност, амбиция, индивидуалност и неподправеност!

Достолепието на филмовата музика, претворено от Хилда Казасян

Концертът на Хилда Казасян в зала 1 на НДК бе едно от най-новите културни събития, на които присъствах. Отидох без никакви скрупули и конкретни очаквания. Очакванията натоварват, държат те в напрежение. Когато си абсолютно отърсен от всякакви възможни предварителни схеми в съзнанието си, тогава си прочистил сетивата си да оцениш по достойнство един спектакъл. Това си беше точно спектакъл. Не просто поредна изява. Тази изява имаше послание и бе лимитирана, луксозна и авангардна. А посланието е да поддържаме огъня от съкровищницата на българското изкуство, филмово и музикално.

Златният фонд на българската киноиндустрия е оставил дълбок сантимент и отпечатък у всички нас, които сме се докоснали до него под една или друга форма. Моето поколение, честно казано, не милее особено за тези филми, тъй като ние сме деца на демокрацията и сме "закърмени" със съвсем друг тип филми. За съжаление. Въпреки това аз лично в годините сам избрал да се потопя в атмосферата на редица от култовите заглавия като "Козият рог", "Време разделно", "Осъдени души", "С деца на море", "Оркестър без име", "Вчера", "Куче в чекмедже", "Детство мое", "Търси се съпруг за мама" и много, много други. Те ме пренасят в една друга епоха, сякаш за първи път оживявам в нея, а всъщност никога не съм имал възможност да бъда част от нея. Но въпреки това внушението от тези ленти е толкова правдиво и натурално, че действително ме въвлича в хронологичния си калейдоскоп. Музиката, заснемането, риториката, моралният дискурс. Всичко е толкова различно... и красиво... забавно, тъжно, а и адски истинско. Смятам, че е наш обществен дълг да съхраним кинопаметта си. Трябва да се гордеем с всички тези филми.

Хилда Казасян направи показно каква е една от стъпките това да се случи - чрез великолепния си концерт в зала 1 на НДК на 27 март. Тя изпълни посредством свои интерпретации едни от титаничните мелодии от български филми като "Детство мое", "Вървят ли двама", "Осъдени души", "Клетва". Аранжиментите бяха джазирани и изключително изискани. Хилда бе подходила с целия си пиетет към красотата на музиката спрямо тези композиции и ни представи един нов прочит на тях. Прояви се и като мултиплициран музикант. Беше вдъхновяващо, музикански разнообразно, изтънчен и богат бе инструментариумът. Разбира се, имаше още изненади и преходи. Всичко бе извънредно "легато", в абсолютен консонанс. Сценографията бе приятна. Поздравления и за музикантите и гостите: Христо Йоцов, Живко Петров, Теодосий Спасов, Васил Петров, Михаил Йосифов, Димитър Карамфилов и всички останали, ангажирани по проекта. Прозвучаха и удивителни филмови мелодии на Вили Казасян, с които Хилда се е снабдила от фонда на БНР и БНТ. На екрана се излъчваха кадри от съответните екранизации.

Вълшебство - с тази дума мога да определя концерта. Съвременен израз на любовта към българското филмово и музикално изкуство. Структурата, градацията на концерта бе формирана чудесно - без да натежава и да липсва нещо. Лекота се носеше в залата - фееричност от звучене, изпълнение, въздействие. Хилда внася хармония и със самото си озяряващо присъствие и красива усмивка. Още повече, че имаше рожден ден. Нека бъде жива и здрава!

Страхотна идея, реализирана блестящо. Знам, че ще има продължение. Пожелавам на Хилда Казасян да превърне този тип концерт в традиция. Този концерт ме извади от ранната пролетна летаргия, вдъхнови ме за предстоящото хубаво време и "погъделичка" онзи финес, който живее във всеки един българин с вкус към изкуството. Благодаря ти, Хилда!

"Зелената книга" - митологемите и победата на доброто

Вече и аз съм сред зрителите, насладили се на филма „Зелената книга“. За наградите му ще продължава да се говори, за българския принос в лицето на Димитър Маринов – също. Всичко това е толкова впечатляващо... Но най-забележителна е самата идея на продукцията, залегнала в сюжета. Нарочно бях се оставил да нямам никакви предразсъдъци – без значение какви, спрямо екранизацията. И бях поразен. Филм, който се гледа с лекота. Филм, в който няма нито един излишен елемент от сценария. Поне за мен. Препратка към миналото и "хвърлена ръкавица" към настоящето и бъдещето. Базиран на фундаменталните настроения и геополитико-общочовешки турбуленции. Това е „Зелената книга“. История за едно приятелство, устояло на редица колизионни превратности.

В първите кадри ми трябваше време да осъзная визуалната метаморфоза на Виго Мортенсен. Така изглеждащ, е напълно подходящ за ролята си. Но истинктивно направих асоциативен паралел с „Перфектно убийство“, който и до днес е един от любимите ми филми, наситен с толкова елегантен съспенс. Там Мортенсен изглежда доста по-различно и упорито съм го запомнил в съзнанието си така.

В „Зелената книга“ персонажът му е на тарикат (как не я обичам тази дума, но най-експресивна ми е), научил се с годините да лъже на дребно и да оцелява в едни малко по-примитивни „стрийт“ условия и среда, където се справя я с бой, я със сплашване. Убедителен е в ролята си – не съмнено. Въпреки че на пръв поглед изглежда ограничен, Тони Лип не бива да бъде подценяван – той все пак носи и достойни качества и умее да реагира във всякакви ситуации. Принципен е, има чувство за съпричастност. Първичната му същност обаче не може да бъде току-така притъпена и той продължава да си шмекерува по малко. Природа – какво да се прави. Точно тази му природа в рамките на лентата го прави така забавен и извежда хуморът на преден план. 

Хуморът сам по себе си е дрехата, в която е облечена сърцевината на филма – а именно драматизмът в живота на джаз пианиста д-р Дон Шърли. Безкрайно талантлив виртуоз, префинен, изкусен антрополог на човешката душа. Ала самотен. Освен това и афроамериканец, което през 60-те години на миналия век си е повече от провокация и поставя съществуването ти в капана на безброй рискове в ареала на американския Юг. Той наема Тони Лип – въпреки очевидната му недодоляност, да му бъде личен шофьор до различни дестинации, където да свири на състоятелни интелектуалци. Двамата се сблъскват с доста предубедени псевдоерудити, както и квартални завършени идиоти. Не се минава без пряка физическа намеса за туширане на конфликти.

Тони Лип, макар да е много привързан към семейството си, приема да остави близките си хора за два месеца, за да може да спечели пари от турнето на Шърли. Двамата се учат взаимно. Шърли го насърчава как да пише по-изтънчени и романтични писма на жена си, а Лип успява да го пречупи да не е чак толкова изискан всеки път и да се отпусне. Интересното в персонажа на Дон Шърли не е гениалността му като музикант. Той е изключително непримирим по отношение на властващите предразсъдъци спрямо чернокожите. Въпросът е принципен, нали? Освен това го хващат интимно с мъж. Всички тайни и табута между Лип и Шърли падат в интервала на това турне. Но те се приемат един друг. 

Особено тъжен момент е сцената в дъжда, когато Шърли излиза от колата и пита Лип какво представлява, след като не е нито типичният афроамериканец, нито се вписва напълно в света на белите, нито пък е типичният мъж в очите на масите. Ето как един човек с толкова много потенциал за изкуство, благосъстояние и представителност може да изпитва толкова много липси и да се чувства неразбран. 

В крайна сметка всичко е добре, когато свършва добре. Бъдни вечер. Всичко е пито платено. Шърли решава да не е сам и се присъединява към семейното събиране на Лип. Ако в началото е имало бариери, те вече са паднали. Лошото е забравено. Всяко човешко същество има нужда от топлота.

Филмът определено си заслужава. Не само заради спиращите дъха смешни моменти. Както казах – те за просто за цвят и облекло на генералното внушение. Запитах се и дали времената със сегрегацията са си отишли. И дали духът на Конгрес Хайтс се е култивирал. Наблюдаваме антагонизма в световен мащаб, нестихващото ехо от атентати спрямо една или друга религия и група хора. Изглежда, че прекомерните свободи и глобализация размиха границите, идентичностите и критериите за личните права. „Зелената книга“ е един съвременен филм с традиционните човешки страхове и предразсъдъци, от които мирният свят няма нужда. Защото за човек се съди по самия човек. Достойнството на отделната личност е над всичко. То е началото и края на цялостното разбиране за света като едно по-добро място на човечество със споделени разбирания за другостта.

Любо Киров и концертът вдъхновение

Да, точно така. Любо Киров всеки път ни променя. За трети пореден път той направи блестящ концерт в най-концертната ни зала. Приех този концерт като предвестник на пролетта. Днес всички сме други и вдъхновени за ново начало. 28.02.2019 е в историята. Но бе дълго чакан ден. Не просто денят на поредния нечий концерт... А денят на Любо Киров. И нашият ден, защото, както той се изрази снощи, ние бяхме поканени на гости. Дистанцията бе скъсена до степен, в която всеки присъстващ успя да добие усещането за уют. Дълго ще се помни тази вечер и този концерт... Защото наистина бе неповторимо.

Датата за концерта бе обявена сравнително рано и имах възможност да подготвям нагласата си за събитието. През това време не спирах да ходя и на други концерти. Но нещо сякаш липсваше. Слушах последния албум на Любо "Както преди" постоянно. Всъщност той се появи още през лятото. Радвам се за успеха, който постигна дискът. В други градове, където гостуваше Любо, успяха да се насладят на живо на новите песни отдавна. Аз чаках търпеливо реда си в София. Има нещо магично в този албум, от който любима песен ми остава баладата "Всички пътища водят към теб". Тя снощи се оказа един от гвоздеите в програмата. Продуктът "Както преди" е изключително музикантски и преживян, затова считам, че пътят му във времето ще бъде дълъг. Още повече в каква рядкост се превърна издаването на музикални албуми. Не знам защо. Аз оставам традиционалист в това отношение и ще продължа да купувам нови заглавия на физически носител.

Снощи Любо ни въведе в света на спектакъла си, започвайки програмата си с букет от песните в "Както преди". Нямаше парче, което да ни остави безразлични. Аранжиментите бяха превъзходни за вкуса ми. Самият Любо - изпълнен с виталност. Както винаги не се мина без шеги и закачки, които бяха абсолютно естествено продиктувани - определено му се получава. Така успява да поддържа духа на публиката. Танцуваше и се радваше като малко дете. Особено се изкефих на акцентите и движенията, които правеше в такт с музиката. Изпълненията - отново на живо, издържани, чувствени. В това отношение не ме изненада, в него не съм се съмнявал. Но ме изненада друго, заради което ще отправя искрена благодарност. Любо, благодаря ти, че и трите ти концерта в зала 1 на НДК са различни всеки път. Благодаря ти, че снощи се бе постарал да ни поднесеш нова и свежа концепция, върху която си личеше, че си работил старателно. Посещавайки и други концерти, без да назовавам конкретни имена, на набедени за "големи" изпълнители, понякога съм се разочаровал, тъй като някои от тях нито сменят репертоара, нито визията, нито сценографията и подхода към аудиторията в залата. Всеки път едни и същи. Това за мен не е концерт, а отбиване на номер и "потупване" по егото. Ок, концертите са престиж, но публиката не е даденост. Не е достатъчно просто да се появиш и по презумпция всичко живо да ти е в краката.

Затова, Любо, поздравления, човече! Уважавам големите артист-изпълнители, но още повече уважавам големите хора. Без грам суета и позьорщина. Толкова благородна и чиста душа имат малко творци. Човек, който умее и да се самоиронизира, е открит човек, без комплекси. Човек, надмогнал своето его. Благодарен човек. Фамозен, всеотдаен на тази футуристично етажирана сцена с уникални ефекти, концентриран върху всяка фраза и тон. Творец, за когото музиката е безпределна и е начин на живот. Начин да изразиш себе си всеки път. Да кажеш на хората онова, от което имат нужда, без да ги лъжеш с двойни образи. Без да яхваш някаква мейнстрийм вълна само защото е модерно. Модата е условно понятие. Стилът никога не излиза от мода - той е вечно на мода. А личен почерк най-трудно се изгражда и поддържа.

Няма да изброявам всичките песни, които бяха изпълнени. В други случаи съм коментирал и с музикантски термини, впускал съм се в подробности като слушател. Снощи просто се наслаждавах. Имаше редица емоционални моменти, а днес се сещам с умиление за тях. Който беше там, знае. Разбира се, всичко беше перфектно. Чухме и видяхме всичко, което трябва. Без излишъци и липси. Уникална градация. Не просто доволен, аз съм вдъхновен за пореден път. Този път исках да анализирам чисто човешки. Успехът на Любо Киров е постигнат постепенно и осъзнато. И знам, че ще има още много, много концерти, и все по-зрелищни. Не зрелищни в комерсиалния смисъл. А спектакли от висок ранг, които са урок за всички как трябва да звучи и изглежда съвременната българска музика на голямата сцена. И своеобразен урок по човеколюбие. 

Ренета Христова: Божественото е във всекиго от нас

Тя... е мой приятел. Това е достатъчно. Поредно интервю с нея, с нов прочит върху добре забравеното старо, изящното и проблематично актуалното. Отново изчерпателно, безкомпромисно, категорично. Отново тя, отново себе си. Тя е от мислещите, креативните. Личи си по всяка нейна реплика, снимка, във всеки неин поглед. От хората, с които разговорите са задълбочени, директни, честни. Може да не се видим дълго, но поддържаме една духовна близост, която никое време и разстояние няма да заличи. Знам защо го казвам. Просто сме на една честота. Вярвам, че тя има безпределен скрит потенциал, който трябва да заяви пред света. И силно се надявам в някое от следващите ни интервюта да си говорим открито за нови, безпрецедентни реални триумфи. Повече хора като нея ни трябват. РЕНЕТА ХРИСТОВА!

Честита Нова 2019 година! По традиция нека те попитам – какви планове си заложи за тази година, как я посрещна и каква 2018 г. изпрати?

- Надявам се 2019-та да е годината на действията. Защото само с намерения никой не пристига далеч. Няма значение какво намерение имаш, ако на практика стоиш на едно място. Изпратих година, през която се научих да гледам страховете си право в очите. Много израснах благодарение точно на тях.

За щастието има редица дефиниции. Сподели ни своята, но към настоящия момент от живота ти.

-  Щастие е, когато вечер заспиваш с чисто сърце. 

2018 г. беше година на търговски войни, политически и граждански стълкновения, икономическа волатилност. Защо обществата и човечеството вече нямат търпимост? Пренаселихме Земята ли, пренаситихме се от консуматорството си ли, или просто досегашните модели на управление вече се изчерпаха?

- Продължавам да вярвам в индивидуалната, лична отговорност. Добре е понякога погледите ни да са по посока на малките неща. Ти като човешко същество къде, как, с какво, на кого можеш да бъдеш полезен. Все държим някого извън себе си отговорен.

Нека пак поговорим малко и за журналистите, които трябва да са стожер на истината. Кога за последно се впечатли от реплика на журналист, от интервю, от репортаж? И как всъщност трябва да изглежда журналистът на съвремието ни – мултиплициран, прям, независим или раболепен, хлъзгав макрейкър?

- Журналистите в нашето време не са ли само посредник при предаване на нечия информация? Единици са тези, които могат да ме впечатлят. Възхищавам се на Ориана Фалачи. Хора като нея, които виждат отвъд и не се страхуват да информират света за видяното. Хора, които могат да се досетят каква всъщност е истината, какъв е крайният резултат. Повечето журналисти представят компетентното си мнение, но нямат силата да го защитят. За останалите, които изкривяват информацията заради собственото си его, или тези, които обслужват чужди интереси, не искам да говоря.

Какво смяташ за новогодишната реч на президента и според теб защо тя разпали толкова противоречиви дискусии? Не смяташ ли, че бе справедлив в изказаната оценка?

- Аз съм много учудена при сегашното управление в страната, как се появи фигурата на Румен Радев. Сигурно има нещо, което ми се губи. Не знам. Той е балансьор в обществената обстановка. Уважавам го и, честно казано, съм му много благодарна за тази реч. Имах нужда да чуя това, а вярвам, че не само аз се чувствам така.

Напусна ни големият Иван Ласкин. Преди него мнозина български артисти и въобще творци от това поколение и от предишните си отидоха от този свят, повечето – обругани, огорчени. Защо българинът допуска това? В интернет възникват безконечни спорове кой какво сам си е причинил, защо е починал, обсъждани биват семействата на въпросните вече покойници. Ще се научим ли ценим своите таланти, докато са живи, и ще ги оставим ли да почиват в мир? С теб не сме последна инстанция, нито регулатор за това, ала все пак те питам за твоето мнение.

- Моето мнение по този въпрос е много противоречиво. От една страна, ме е яд. Мисля си, както за Иван Ласкин, така и за Боян Петров (мир на душите им), че понякога хората искат на всяка цена да бъдат забелязани и запомнени. Това е много тежко явление, тъй като е опит за преминаване на чисто човешките граници. Има с какво, може да продължава да има с какво. Не е нужно да се самоубиваме, за да се почувстваме живи. Животът е подарък. От друга страна, не искам да съдя никого - нека всеки живее така, както реши.

Наскоро ми сподели, че трудно се попада на лоялни приятели. Да, не откриваме топлата вода, обаче аз имам един конкретен въпрос. Защо всички се оплакваме едни от други, всички сме потърпевши от нечия некоректност, а никой от нас не посочва никога себе си за виновен? Никой не казва: „Аз сгреших, аз нараних. Не бях прав“. Ако всички сме наренени, кой е ранилият?

- Много хубав въпрос. Но не съм съгласна с твърдението ти. Аз много често си мисля, че аз съм сгрешила; че аз не съм разбрала; че аз напълно съзнателно съм наранила. Само че не очаквай да ти го кажа. Сигурна съм, че при много хора е така. Промяната в поведението е най-доброто извинение. По-добре ли ще се чувстваш, ако аз ти се извиня, но после пак направя нещо нараняващо те? А и искам да ти кажа, че всъщност никой никога не ни наранява. Ние сами се нараняваме, възприемайки по този начин нещата. Цял живот съм имала избирателна пропускливост за хората около себе си. Мога и да толерирам това, което не одобрявам, но държа дистанция.

Как трябва да изглежда и звучи прошката?

- Много малко хора имат силата да разбират същността на прошката. Можеш да простиш, да разбереш мотивите за нечие поведение, но това не означава, че го приемаш или че го одобряваш. Прощаваш, най-вече, за да можеш да продължиш, за да е спокойна душата ти.

От години се злоупотребява с думата „класа“. Чувайки я ти, каква конотация ѝ придаваш?

- Класата е  високо окачествяване, което, отнесено към личността, придава премереност. Тя е стълб, на който можеш да се облегнеш сред обществото.  Класата не е маска - тя е едно тихо достойнство, което малко хора биха оценили.

Коя е последната книга, която те вдъхнови да преосмислиш поведението си?

- Както знаеш, аз съм пристрастена към четенето. Не искам да давам името на последната книга, която съм прочела, тъй като го приемам като някакъв вид предпочитание. Много книги си заслужават четенето. Вярвам, че докосването до този тип знание е голяма ценност. Често е и твърде лично изживяване.

Реалността намира отражение и в живота в социалните мрежи. Но не предозираме ли употребата им и не започнахме ли да страдаме от хронични интернет заболявания? Каква част от себе си трябва да разголим публично?

- Смешно ми става покрай всичките тези "за" и "против" социалните мрежи. Защото много зависи кой за какво ги използва. Много е важно да си филтрираш хората и информацията, която пристига до теб. Колкото до разголването... какъвто си в реалността, такъв си и там - няма как да се скриеш. Разбира се, има разминаване, но не голямо. Нямаш представа колко много съм разбирала за хората от профила им в социалните мрежи.

Как възприемаш незаконно забогателите, преялите с власт, капризните парвенюта и изобщо цялата тази плутокрация?

- Ами не ме интересуват. Това, което взимаш насила, все някога ще ти се отнеме. Дразнят ме само тези, които лъжат, че са болни, и се облагодетелстват с ТЕЛК-ови решения само за да получават финансиране за несъществуващото си заболяване. В смисъл - как можеш да лъжеш за здравето си, това ми е адски противно. Докато в същото време хора умират, защото им бавят трансплантации на жизненоважни органи. Нелепа история.

По мои наблюдения сме станали изключителни безбожници и лицемерно вярващи. Смяташ ли, че щяхме да живеем по-добре без религиите? В коя сила вярваш?

- Има твърдения, че религиите в голяма степен манипулират обществото, но искам да знаеш, че заради страха си от по-висша сила някои хора се замислят преди да направят нещо лошо. И това е, само защото не разбират същността на духовността. Тази сила - за награда и за наказание - е вътре в нас. Божественото е във всекиго от нас.

Защо приемаме масовите терористични атентати в последните години, организирани главно от радикални ислямисти и техни поръчители, като нещо закономерно и съвсем естествено? Не притъпихме ли съвсем сензорите си?

- Ами не е ли естествено? Наранените хора нараняват. Няма какво повече да се обяснява по този въпрос. Защитата често е отчаяние и агресия. За съжаление.

Правиш изключително естетични, поетични, символно изградени снимки. Посещаваш удивителни места. Кое местенце те е пленило най-магично? В България е, нали?

- Благодаря, но може и по-добре. Ха-ха. Ами аз малко бях пътувала в България и в един момент изпитах нужда да видя държавата, в която живея, от различни ъгли. Засега най-магичното място, което съм посещавала, е селцето Лещен. Там атмосферата е много одухотворена. Спокойствие и уют. Голяма свобода. Има още много, много чудни места, които ще бъдат посетени, живот и здраве.

Открила ли си своята мисия, или си от онези търсещи, неспокойни души?

- Открила съм я, да. Трудности има навсякъде, важното е това, с което се занимаваш, да има смисъл за теб. Трудностите идват, за да разбереш колко силно желаеш нещо.

В предишното интервю заяви, че искаш да оставиш мастилена диря. Все още съм в очакване да започне този процес... Защото го можеш! Та?

-  Всичко с времето си. 

Сподели с нас кои са твоите малки моменти на блаженство? Свързани ли са с любовта на живота ти, семейството ти, с допира до природата, сънищата, мечтите, самотата, чаша вино, музика, стих? Кое те изтръгва от обичайното ти състояние и те води към Нирвана? Или си строго прагматична?

- Обожавам моментите вечер след тежък ден в леглото, когато чета хубава книга. Или когато пътувам. Ценни са ми моментите, когато знам, че съм останала вярна на себе си и съм направила възможното, за да облекча поне малко живота на някого.

Имаме ли нужда от духовни водачи, или сме сами ментори на себе си винаги и за всичко?

- Be your own muse. :))) Вдъхновявай се от хората, но никога не се сравнявай. Ти си си ти! Много е хубаво!

Сега е моментът да бъдеш щедра на думи за мен, но в никакъв случай на апотеози. Разкажи нещо за мен под някаква по-еклектична форма, а не „ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен“. Можеш да бъдеш и безпощадна. Кажи ми, до къде искаш да стигна, какво искаш да науча от теб и научих ли те аз на нещо? Сгреших ли някъде? За какво сме си признателни, какво не сме си казали и за какво искаш да ни остане време?

- От теб се научих да не падам никога под нивото си. Много строго и честно в теб има една висота. За което мога да ти бъда много благодарна. Искам време за повече срещи на по чаша вино, повече топли разговори. Надявам се да се научиш да разпределяш правилно енергията си и да се съсредоточаваш върху ценните хора. Ти знаеш какво имам предвид.

БОЖЕСТВЕН ДАР

Аз свикнах да те няма. Научих се без теб да оцелявам.

Липсата ти не е драма. Изключено е да се самосъжалявам.

Оглеждам се за теб навън. Притихнал в очакване сакрално.

Понякога си сън и моля те да се превърнеш във реалност.

Усещам те всред цялата Вселена. Дълбока, властна и безкрайна.

За тебе пазя своята апологема – чувствена, загадъчна, омайна.

Май един за друг не сме дорасли, но знам, че ще се срещнем.

Ти не си фикция опасна, а дар за мен, закономерен и божествен.