"Лебедово езеро" - класическият израз на надживяващата времето любов

Спектакълът "Лебедово езеро" изпълни с футуристичност и финес атмосферата в зала 1 на НДК на 13 декември. Съвсем предколедно знаменитото балетно произведение оживя пред очите на хиляди зрители. По израженията и реакциите на присъстващите се долови една всеобща приповдигнатост и задоволство от начина, по който се пресъздаде "Лебедово езеро" на наша сцена. Специалното участие на солисти от "Болшой театър" допринесе за класата от най-висок ранг, прецизирането на всеки детайл и насладата за сетивата. В трупата фигурират единствено представители на реномирани балетни театри от Москва и Санкт Петербург. Солистите - прима балерината на "Болшой театър" - Мария Александрова, и премиер балетистът - Владислав Лантратов, са главните отговорници за красотата на спектакъла.

Историята на "Лебедово езеро" датира от далечната 1877 година. Ценителите на творбата на импозантния Чайковски и на балетното изкуство държат на традициите, на съхраняване на сюжетната линия и генералната идея на хореографията. Класическата нотка запазва духа на автентичното. Промените са свързани с осъвременяване относно визуалната презентация във вида на 3Д декори. Мултимедията на видеостените бе в абсолютен консонанс със съдържанието. Замъкът, езерото и дърветата се преобразяват съобразно динамиката в настроенията и настъпващите обрати. Завръзката, кулминацията и равръзката - както винаги безкрайно емоционално напрегнати, ангажиращи зрителя с драматургията си. Изкусните 37 на брой танцьори бяха на изключително високо ниво, доколкото моят скромен естетски ценз в случая ми позволява да преценя. Гъвкавостта струеше от всяко тяхно движение. Освен това бяха в категоричен синхрон.

Несъмнено по-младите, които тепърва се запознават с класиката, са привлечени и от визуалните нюанси, които им помагат по-лесно да възприемат творбата. Зала 1 на НДК събра пъстроцветна по характера си публика, обединена от идеята да се потопи в блаженството на класическо-съвременен балет.

Четирите действия на либретото рисуват една картинна история за любов, сълзи, магия, бал, замък, лебеди. Основните 7 персонажи биват изиграни със сърце. Идеята е да се вникне в душевността на всеки един от тях, а това умеят само професионалисти с висока култура в изкуството, което експонират.

След 1950 оригиналната постановка с трагичен финал влюбените Одета и Зигфрид да пренесат любовта си в жертва и да умрат заедно в езерото, противопоставяйки се на злото, е заменена от щастлива развръзка за тях самите. Това смекчава концепцията и я съчетава с надежда. През годините са представяни още доста вариации за разчупване на цялостната визия на постановката, ала тя остава все така героична, епохална и наситена с грациозност и еклектика. Класика, която надживява времето и претворява алегорията за величината на верността на любовта и борбата за нея. Един свят от фантазия, химера,  добро и зло, консервативността и личната човешка свобода под формата на право на избор. Както и да се видоизменят от актуалните ефекти, хорските чувства са същите, което имплементира в "Лебедово езеро" изконните идеали, вековните нагласи и малките съдбовни революции. Малките революции на големите хора, които са големи дори и в титаничната си любовна изповед, както и в трагизма си.

Допълвам публикацията си от декември с нов прочит на спектакъла, на който присъствах още веденъж - като този път това се случи в Античния театър в Пловдив. Няма да бъда обстоятелствен, защото сюжетът е добре познат. Съставът отново покори върха на изкуството и задоволи културната ми жажда. С не по-малък трепет наблюдавах как се развиваше действието на фона на енигматичния Античен театър, позициониран в сърцето на моя град. Този път пак имаше мултимедия, но предвид спецификата на мястото бе по-различна. А събитието - все така характерно. Всички участници разлистваха пласт по пласт от цялостния си образ, за да вникнем в красотата на "Лебедово езеро". Пластичността и синхронът както винаги в категоричен баланс с останалите компоненти. Лекота се носеше, феерия. Това е изкуство, която трябва да усетиш с душата си, независимо от ценза си. Това и сюблимен израз на грацията, любовта и доброто в един по-съвършен свят, където вълшебствата оживяват. А сега ви представям няколко фотоса от Античния театър:

ЕДИН ЖИВОТ

Един живот не стига да кажеш думите, които искаш.

Един живот достатъчен ли е съвършен да го съзиждаш?

Един живот броим си неволите, завоите, успехите.

В един живот носим и на просяк, и на крале доспехите.

Един живот простихме ли на всички, на които трябва?

Един живот зарадвахме ли всеки, който ни зарадва?

Един живот отблагодарихме ли се на авторитетите?

Един живот изпълнихме ли на прадедите ни заветите?

Един живот разбрахме ли, че парите средство са, не цел?

Един живот разделихме ли кой колко дал, кой колко взел?

Един живот опитахме ли се да обичаме свойте врагове?

Един живот можахме ли да платим всички свои грехове?

Един живот бяхме ли добри, без да търсим отплата?

Един живот устояхме ли на превратностите на съдбата?

Един живот човешки е малко от рая, а и малко от ада.

Един живот да изживееш е най-драгоценната награда.

"Списъкът с приоритети" - пълнокръвният живот и абсолютизмът на силата

Тази година попадам на необикновени книги, в които се разказват действителни случаи на онкоболни. Лични съдби на забележителни личности, които още останат в човешката история със силата на своя стоицизъм. Хора, чиито човешки истории биват увековечени заради надмощието, което демонстрират над болестта. Хора, които завършват животите си достойно и вдъхновяват мнозина по пътя си да бъдат също толкова жертвоготовни. Защото какъв друг избор имаш - най-лесно е да се предадеш, да намериш извинение, да се подчиниш на страха. Именно страхът е в основата на множество заболявания. Веднъж случило се едно заболяване, зависи от разновидността му, ти нямаш безграничната власт да го контролираш. Автоматично ставаш зависим. Но можеш сам да направиш така, че това заболяване да не те смачка. Фатализмът е безкрайно нездравословен в подобни житейски експедиции. Ето затова аз се възхищавам от характери, които катализират лошите влияния в гориво за живот. Така те успяват все пак да изживеят своя живот пълноценно, дори и в края на дните си... Нека се замислим, че все пак не са малко онези, които живеят разточително, неблагодарно и никога не разбират какъв подарък е животът. А да, мили хора - ако има някакъв истински подарък, то това е животът.

Дейвид Менаше. Преподавател по английска литература в изключително престижна гимназия в Маями - Coral Reef Senior High. В продължение на шест години той усилено се бори с мозъчен тумор, който бавно и сигурно осуетява някои от плановете му. По метода на отхвърлянето авторът на книгата започва да преосмисля приоритетите си. Вече е отдал доста време и жар, посвещавайки се на своите ученици. Чисто хуманно той успява да бъде умел балансьор. Преподава им нужните знания, ала ги кара да ги усвоят посредством интерактивни способи. Интерактивни не толкова технологично, колкото на базата на интересни хрумки, провокиращи гъвкавост в мисленето на учениците. С примери и от своя път той кара всеки един свой ученик да вярва в себе си, да се посвети на личната си кауза и да бъде справедлив. Не им взима страха. Не ги назидава. Не ги порицава. Не скъсява и прекалено дистанцията с тях. Вменява им респект и диалогичност, но в социален аспект не се разграничава от тях. Напротив - той е един от тях и точно това ги кара да му вярват. За един преподавател е важната мярката. Тънка е тази граница. Винаги можеш да загубиш контрол и да изпуснеш нишката. Има опасност да отегчиш тези, които са ти ученици. Има опасност да изземеш родителските функции, както и друг вид риск - да ги оставиш на произвола и да ти се качат на главата. Нищо от това не се случва. Дейвид запомня повечето свои ученици и техните индивидуални драми и успехи и ги пази дълбоко в сърцето си. Те се учат взаимно. Той също черпи опит от тях. Нещо повече - те му осигуряват постамента, върху който той да стъпи, за да им даде правилните съвети, без да губи учителската риторика. Педагогическият му подход е релевантен на представата за качествено съвременно образование. Защото не всичко е суха теория, тестови проверки и страхова невроза от изпити. Менаше ги кара да учат с разбиране и да се справят сами. Толкова, че тези негови уроци се оказват инструментариумът, с който тези деца израстват и построяват своята траектория.

Когато разбира, че има рак и че животът му подлежи на промяна, той реагира и хладнокръвно, и не съвсем. Съвсем нормално е човек първоначално да отхвърля тази мисъл, да се надява да е неприятно недоразумение. Когато диагнозата се потвърджава, започва истинската битка. Битка буквално на живот и смърт. Първите признаци са налице. Усещаш странен дискомфорт и странични общи неразположения, които се пренасят по цялото тяло и от време на време сигнализират рязко. Губиш концентрация, като се стараеш да стъпиш върху този демон, който те мори. Болестта е като триглава ламя. Химиотерапията и цялата отрова, чиято идея е да удължи агонията ти, в един момент даже пренебрегваш. Защото осъзнаваш, че ти остава малко и искаш да му се насладиш с пълни, а на притъпени сетива. Засилваш оборотите, сякаш сега започваш да живееш. Да, харесва ти. Живееш напук на рака, напук на лекари, напук на комплекси и предубеждения. Надмогваш егото и страха си.

Така Дейвид Менаше стартира пътешествие из Америка. Той решава да уведоми всички свои бивши ученици, с които поддържа контакт, за намеренията си да обиколи нови места и да види спиращи дъха гледки. Стотици откликват. Приютяват го в различни градове, развеждат го, наваксват пропуснатото през годините и му дават кураж. Дейвид е вече в колебливо състояние. Зрението му е значително нарушено. Постоянно пада и си нанася сам неволни травми. Но не му пука, грубо казано. Тъй като след семейството, което е неговата неизменна опора, учениците са неговият жизнен показател и акумулатор. Такъв дори в един момент спира да бъде неговата спътница в живота - Паула, с която е градил връзката си с желанието тя да прерасне в общо семейство с деца. В един миг, някъде по време на неговото странстване, тя охладнява и се отдалечава от него. Не става ясно дали болестта му я провокира, но може да се каже, че след дълго премисляне той успява да изтръгне от нея потвърждение на нежеланието ѝ да продължи пътя си с него. Много е лесно да се откажеш от някого, когато заболява, нали? Менаше дори не е на кръстопът. По-добре отвсякога той знае какви са вече неговите приоритети на фокус. Приоритетите, които в преподавателската му дейност стават патент и толкова популярни сред учениците. Вече и като студенти те продължават да живеят, уповавайки се на своя списък от тях. На тези общи срещи изплуват спомени от миналото, приятни и не чак толкова приятни, ала все пак умилителни и мъдри случки. След всяка среща Менаше се уверява, че именно на учителската длъжност е трябвало да се посвети. Той е учител по душа. Българка - Лидия Динкова, негова ученичка и журналист, участва в процеса по популялизиране на дейността, влиянието и съзидателността му във въпросната гимназия. За героя Дейвид Менаше вече се чува и говори навсякъде. Той е излязъл от обсега на локален герой. Той се превръща в легенда и вдъхновител. Казвам това, въпреки че никога не съм обичал да канонизирам някого с помпозни титли. Но самият факт, колко хора този човек е приобщил към каузата си, е красноречив.

Има много ерудирани учители. Всеки притежава свой чар и подход. Мъдростта обаче, придружена от харизма, която заразява и лекува, са направили Дейвид Менаше от обикновен преподавател във визионер и предводител на редица млади образовани лидери. Неговата методика тепърва ще става актуална, понеже само хора като него могат да докоснат бъдещите ученици и да ги посветят във вярата, успеха и знанието. Когато умееш да изразяваш себе си и си напълно искрен в това начинание, намирайки правилния път към всекиго, ти събуждаш най-ценния дефицит на нашето време - доверието, което най-трудно се печели и най-лесно се руши. Хората са обезверени, мнителни и объркани. Трябва някой, който да ги поведе - за каквото и да става дума. Особено ако воюваш с болест и не се предадеш без бой пред нея - тогава мобилизираш всички да забравят дребните си несгоди и да генерират енергията си само в полезни за себе си дела. Да, Дейвид Менаше вдъхнови и мен. В края на всяка календарна година точно такива книги и послания са най-полезни! Това е повече от равносметка. Благодаря!

А ВАШИТЕ ПРИОРИТЕТИ КОИ СА? :)

ЗИМНА ВЕЧЕР

Зимна вечер. Заспивам тихо, завит във одеяло от блян футуристичен.

Нощта съблече ме така, че да остана насаме със съня си фееричен.

Булевардът си отдъхва. Кварталните локали блещукат ефимерно.

Гласовете наоколо заглъхват. Пренасям се в друг свят лековерен.

Сънувам свойта преходност и вечност. Сега недей, не ме събуждай!

Реалността ми е далечна, ала обятията ти ще са ми още нужни.

Затова остани тук! В съня си се страхувам и имам навик да се губя.

А всеки допир, поглед, звук ми подарявай винаги, когато се събудя.

ЗНАМ - НАЙ-ДОБРОТО ОТ ЛЮБО КИРОВ. ИЛИ КОГАТО МУЗИКАТА Е ДУША, КАРТИНИ И ПОЕЗИЯ.

10.11.2017 за пореден път затвърди, че стилът на Любо Киров е класическо-съвременен израз на най-красивото, което може да се претвори в музиката. Когато музиката ти говори, ти се потапяш в един свят, който съвсем не е измислен. Музиката е изкуството, което е обединява и други изкуства в себе си. И дава резултат, когато е споделена безусловно. Така е в случая на Любо. Вече повече от 15 години той е сред обичаните имена на българската сцена. Снощи отново не изневери на себе си и представи ниво, което владеят само най-изкусните творци.

Ако в скромния ми анализ се натъкнете на нотки на патетичност, то знайте, че Любо е заслужил това ликуване, което зарази мнозина на живо. Мисля, че зала 1 на НДК е неговата зала. Разбира се, не изключвам възможността да напълни и Арена Армеец скоро и ЗНАМ, че това ще се случи. Просто по мое усещане зала 1 кореспондира със звуковата стилистика, която Любо и музикантите му предлагат. В тази зала има дух, има приемственост и автентичност в същото време. Тя си е точно концертна. Това не означава, че имам нищо против спортните зали - те пък носят друга емоция, също приятна.

Миналата година с първия си голям солов спектакъл, пак в зала 1 на НДК, Любо опипа почвата. Той се увери, че е имало защо да опита - ефектът бе поразяващ. Самият аз не знаех какво точно да очаквам - не бях посещавал негова изява, и то от толкова мащабен размер за рамките на България. Не само, че не съжалявам, че отидох - аз се презаредих за месеци напред. Върнах се назад, преоткрих песните му и ЗНАЕХ, че тази година ще посетя и втория му голям концерт в любимата зала. Искам да вметна само, че благодаря сърдечно на Любо, че миналата година сподели публикацията в блога ми за концерта му. Не само това - лично ми отговори на съобщението и реагира светкавично. Рядко съм получавал подобно отношение от известни изпълнители. Обикновено се големеят, придават си излишни важности и спазват една дистанция "звезда-публика". А трябва да се радват, че имат интелигентни почитатели, които им отдават почит. Аз не мисля, че говорим за звезди и за почитатели всъщност. Просто призванията са различни. Ние всички сме равни. Затова Любо ни дава онова, което ние му даваме. Съвсем не се счита за нещо повече. 

Когато аз реша да посетя културно-масово мероприятие, винаги след това пиша за него в блога си. Вече не ми е толкова важно и интересно колко хора ще го прочетат, колко ще го споделят. Просто искам да запечатам някъде впечатленията си, а и добре знам, че когато не пишеш комерсиално, не би трогнал масите - просто не си лесносмилаем, което пък е комплимент. Ценителите са си от друго тесто. Точно по тази причина невинаги вярвам на милионите гледания в интернет, които освен всичко друго могат и да се манипулират, а и не всички хора са от сутрин до вечер в социалните мрежи и сайтовете за сподeляне. Музиката напоследък се превърна в един бит пазар и търг и вече успехите се измерват в някакви си цифри гледания, в стриймове, в тегления, в хонорари. За мен не количеството, а качеството и посланията са атестат един изпълнител къде се намира, както и концертната дейност. Малко изпълнители в България имат смелостта да залагат на свои спектакли, на вход, с билети и да събират разнородна публика без проблем.

За щастие, Любо също не е комерсиален в онзи примитивен аспект на думата, но той вече има една немалка като численост и вярност аудитория. Неговите последователите си приличат с него самия като душевност. Експресивни, възпитани, с елегантно чувство за хумор, талантливи, артистични. Както заглавието на една негова песен - "РАЗЛИЧЕН". Именно това да си себе си и да се отличаваш от стадния принцип те прави вече успял в попрището ти. Може да ти коства повече труд да утъпкаш пътечката си, да я поправиш през тръни и камъни - несъмнено е така, но постигнеш ли целта си да развълнуваш по-голям кръг хора, значи има някаква магия в теб.

Това обаче, което ме радва, е, че Любо се стреми да се развива. Всеки път да представя нещо ново на спектаклите си, като същевременно не бяга от амплоато си. Той танцуваше, разнообрази и програмата си и отново беше контактен с присъстващите. Нова порция приятелски закачки разчупиха обстановката. Когато усети, че всички са напълно във вихъра си, подаваше на публиката и тя му отвърна подобаващо. Накрая дори направи дълбок поклон.

След "Имам само теб", която ми е любима, Любо се разчувства. Това беше толкова искрено, че нямаше как да не му повярваме... Че музиката е животът му. Той изпълни парчетата от албума "Знам". Той наскоро бе обявен за златен по продажби. Едни от първите и добре познатите "Има ли цветя", "Ще те намеря", "Alright", "Различен" все още са предпочитани от слушателите и придават танцувалност. "Искам", "Мога" допълниха възприятията за музикантско от най-висок ранг с нежните и леко джазови аранжименти. Впрочем - поздравления за музикантите Ивайло Звездомиров, Ангел Дюлгеров, Калин Вельов и  Живко Петров. Акустика, звукоизвличане, импровизации, светлинно шоу, мултимедия - всичко бе в абсолютен синхрон. Кантото - редуване на стакато и легато, създаде чувство за майсторска динамика. Момчетата наистина са репетирали качествено, а и Любо вече има дългогодишен опит. Тази година турнето му обхвана и други градове. Дори се радвам, че подарих билети на майка ми и баща ми за концерта в Летния театър в Пловдив, за да се насладят. Те бяха впечатлени от това, че той посрещаше гостите си от входа, благодарейки им лично и снимайки се. 

Творчеството му не е за ширпотребата. Неговата музика не са купени семпли, върху които е наслаган бийт и някакъв измислен отсвир, който да е актуален сезон-два. Любо твори с мисъл тя да остане във времето, да лекува хората, да ги вдига и да им напомня, че сме живи, когато чувстваме със сърце. Цяла вечер благодареше ту на нас, ту на колегите си музиканти. Имаше и един особено сантиментален момент, в който той си припомни как преди 16 г. са му казвали, че българската музика вече няма да пълни зали. 16 години по-късно той все още го прави и се бори за това стойностната авторска песен да се издига в култ.

Финалът на концерта бе поставен от парчетата "Заедно", "Знам", "На края на света", както и "Freedom" и "Purple rain", с които Любо отново засвидетелства уважение към големите имена в световната музика и направи поклон. Специалните му гости - Графа, Орлин Павлов и Сантра, предизвикаха положителни реакции в публиката. Липсваха и Мария Илиева и Тони, които пък се появиха миналата година.

Концертите на Любо са богатство, защото са добре оформени като концепция, градация на репертоар и всеки път дават заявка за величествено изживяване. Всяка нота и акорд те издигат в небесата и безмерното пространство. И ти показват, че си човек. Че музиката е живот и дихание. Не са нужни етюди и излишни ефекти. Добрият музикант излиза, пее на живо и спойката му с публиката никога не се губи. Затова тя си тръгва доволна, изпълнена и чака следващия път, в който отново да усети тръпката на това прекрасно изкуство. Любо, благодарим за поредната доза невероятно изживяване! Благодарим ти за това, че си толкова сърцат, с фина музикална и човешка култура и стоиш така убедително на голямата сцена. Продължавай да го правиш - смисълът е винаги налице. До следващия път!

"Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" ни учи как да ценим всеки миг с близките си.

 

Една кратка, емоционална и съдържателна история за зюмбюли, кориандър, балон, космос, лодка и площад. Една пейка на един площад и една дълга разходка. Площад, който е олицетворение на паметта - топос на живота и света. Микровселена. И едно сбогуване...

Това е първото произведение на Фредрик Бакман, което чета. Запленен съм. Казват, че други са най-силните му произведения. Когато прочета и тях, ще мога да споделя своето становище, дали това е така, но засега смело мога да заявя, че "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" е магически словесен израз за привързаността между близки хора и силата, която остава да ги свързва вовеки. Вече все по-рядко плача на произведения. Често си ги визуализирам, осмислям ги бавно при прочит. Не ги изследвам машинално. След "Аз още броя дните" и "И дъхът стана въздух" тази творба на Бакман беше заглавието, което отключи сълзите ми. Напоследък забелязвам, че несъзнателно инстинктивно посягам към книги, които сякаш ТРЯБВА да прочета точно сега. Те идват, за да ми кажат нещо. Понякога вярата ми, че всичко е неслучайно, се превръща в параноична, но за Бога - някои книги наистина докосват моя свят, кореспондират с моя живот и не мога да ги избегна. Книгите не са просто книги. Филмите не са просто филми. Музиката не е просто музика. Всички елементи на изкуството произлизат от нашата емпирика. Затова звучат и изглеждат с душа. Някои повече, други - по-малко...

Не обичам категоричните измислици в творчеството, категоричното плагиатстване или категоричните комерси. Трябва да има някакво послание за човечеството. В случая посланието на "Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" е едно от най-ценните за мен. И аз съм изгубил дядо си, при това на крехка възраст. Тогава все още откривах света. Не че сега не го анализирам със същата страст. Тогава обаче розовите облаци от памук, слънчогледите и приказните герои все още ми пречеха да отместя булото на вълшебствата от съзнанието си. Сега прозирам истината в някои от думите на покойния ми дядо. Другият все още за щастие е жив.

Дядо болезнено приличаше на образа на дядото в произведението на Бакман. Това в първия момент ме стресира. Първоначалните абстрактни картини също ме объркаха, въпреки че да призная - бързо усетих какъв ще е развоят. Начинът, по който той се разгръщаше, се оказа изключително фин и интересен за мен. Иносказателността помага на читателя в случаи като този, когато си склонен да се разстроиш, а и майсторството е да успееш да облечеш директното в мека обвивка и да му придадеш символика. Творбата изобилства от нежни и мъдри метафори, представени сякаш кинематографично. Долавя се дори лек хумор.

В последните дни от живота си един дядо се сбогува със своя внук и със сина си. Повече внимание се обръща на внука, което утвърждава приемственост, каквато фигурира и в самия край на книгата. Впечатление ми направи  една правдива сентенция в една от страниците: "Ето защо имаме възможността да глезим внука си. По този начин молим децата си за прошка.". Като млад дядото е нямал време за сина си, само че е успял да компенсира това време с повече внимание за внука си Ноа. С него пристъпват към обиколка в миналото си и най-вече това на дядо, когато той се запознава с жена си - бабата на Ноа, която е починала. Нейното присъствие се усеща. Как може да ти липсва някой, който все още е тук? Това е лайтмотивът и опорният въпрос в творбата, която буди сетивата ни от делнично-ежедневната летаргичност.

Дядото е математик. Той дори чисто душевно не разбира света без математика. Твърди, че тя му помага да се ориентира във времето и пространството. Макар че не вярва в Бог за разлика от любимата си. Не вярва в живота след смъртта. Ала Ноа - по подобие на баба си, изповядва тези ценности. Това не му пречи да обича и математиката. Бабата на Ноа не вярва в случайностите и знае, че не математиката е събрала нея с дядо му. Той цял живот е изследвал вероятностите, а за него тя остава най-невероятният подарък. И ето как двама души се намират и разбират, като успяват да напаснат своите слабости и предимства.

Дядото на Ноа все още е тук и е жив. Деменцията не му позволява винаги да се сеща за миналото си. Той сякаш усеща приближаващият се край. Затова въвлича Ноа в калейдоскопа на живота си. Прекарва го през любими моменти, които се редуват паралелно - минало с настояще. Точно когато сънуваш и изведнъж се будиш от съня и трябва да навлезеш обратно в реалността. За дядото всяка сутрин, след всеки пореден сън пътят към дома става все по-дълъг. Все по-трудно му е да си спомни епизодите от своя филм. В някои ситуации дори числата не помагат. Ала дядото не се бои и не е фаталист. "Провалът е, когато не опиташ още веднъж". На това ни учи тази книга. Винаги, винаги да намираме пътя към себе си, близките и дома.

"Смъртта е бавен барабан". Отмерва ударите бавно и отчетливо. Ако някога си имал, то сега нямаш време за губене. Знаеш и че нямаш толкова време, за да наваксаш пропуските толкова качествено, колкото ти се иска. Трябва да действаш. Неслучайно в края на дните си човек омеква, прощава, съзерцава. Не е истина какво прави с нас животът и как ни кара да му се прекланяме. 

И моят дядо ми липсва. Знам, че е тук някъде. Моля се само да усещам присъствието му по-осезаемо и по-често в миговете, когато ми е нужно. Не да се справи вместо мен. Не да възкръсне. Знам, че това е невъзможно. Сънувал съм го как се преражда. Но не мога да се боря с житейската необратимост. Знам, че някога там в пространството ще се намерим. Както обичам да твърдя - не живеем в изолирана субстанция. С някои хора се преоткриваме в друго време, на друго ниво. Може би по-чисти, осъзнали грешките си. Смъртта на дядо се случи лавинообразно, след известно боледуване. Нямах време да си взема с него довиждане, както Ноа успява да изпрати дядо си в безкрая. Но аз винаги вътрешно съм усещал какво се случва, защото за зла участ или не - Господ ме е дарил с една прекомерна за годините ми зрялост и винаги съм разсъждавал една идея по-мъдро от своите връстници. Което ми носи доза тъга и самота в дадени моменти. И все пак не съжалявам. Защото знам какво съм имал. А това останало богатство, което имам в лицето на другите ми близки хора, ще се постарая да задържа и да оценя. Хората сме орисани в голяма част от времето да сме улисани, да гоним всекидневните задачи. Отстрани накрая на живота това изглежда толкова нелепо... Трудим се и се вживяваме като някакви мравки, които могат да бъдат смазани всеки момент. Искам да живея смирено и да уловя всеки един миг точно тогава, когато той се случва, защото само секунда след него - вече е късно. Няма нищо извратено в това да обичаш живота с всичките му недостатъци спрямо нас като хора. Ако осъзнаем физическата си преходност и греховност и не се взимаме насериозно, а само обичаме и ни обичат, ще осмислим съществуването си на земята и ще я направим рай. Ние нямаме власт над никого и нищо и нищо не ни принадлежи. Можем само да участваме в направата си на спомени и да сме благодарни за това, което сме имали и имаме.

"МОРАЛ" на Тадеуш Доленга - Мостович - за вечните хорски устои, дилеми и грехове

Откакто свят светува, съществува един необратим естествен кръговрат, в който просто се сменят героите. Изглежда ни като филм и може би е, но това е най-реалният такъв, който някога човечеството е гледало. Впрочем този филм няма начало и край. И е толкова непредвидим, че вероятно всеки епизод е "сам за себе си". А в същото време е и толкова предсказуем филм, чийто сценарий единствено ние - хората, можем да напишем със средствата на собствените си емоции и разум. Аз считам, че точно в емоциите и разума на хората се съдържа постаментът на живота такъв, какъвто е. Нито повече, нито по-малко солен, горчив, кисел и сладък. Един от основните признаци за качеството на живота е човешкият морал. Той е разтегливо понятие, в контекста на което всеки индивид влага свое възприятие дори на подсъзнателно равнище. Не бихме имали право да го детерминираме като нещо еднотипно. Със сигурност има висок и нисък праг на морала, но имайки предвид, че ценностните критерии на отделните субекти се различават, респективно се различават и отделните разбирания за него. Всеки от нас прави прелюдия от едно свое действие към друго на база на своя личен опит в комбинация с генетичните си заложби, т.е. с природата си. Онова, което ние носим заедно с онова, което сме си вменили или ни е вменено за правилно, честно, справедливо, добро - това представляваме ние и нашият морал. И никой няма право да се сърди на другия или обратно. Трябва да има всякакви хора. Важното е да сме такива, каквито сме, без да изповядваме устои различни от нашите. Фалшивият морал със сигурност е най-злият и пошъл съветник.

Издателска къща *ХЕРМЕС* е издавала забележителни световни класически произведения, които са надживели и времето, когато са се появили. Обяснението за това е, че в тях се съдържат фундаментални истини, разказани по такъв начин, че някои фактори остават непроменливи. Хорските чувства, вълнения, грешки, прошки толкова си приличат с онези преди векове... Господ ни е създал така. Борбени, ала и уязвими. Подвластни на своите вътрешни подбуди, ала и на вековните нагласи. Днес неолиберализмът прокламира свобода във всяко отношение, обаче тази свобода е толкова явна, че по ирония на съдбата всичко е видимо и така се застрашават основни човешки права и свободи. Следователно въпросната свобода сама по себе си е едно противоречие. Докато някога по-лесно е могло да засекретиш информация, да потулиш факти, да замаскираш поведение. Липсата на масмедиите и средствата за масова комуникация са успявали да обвият в тайнственост всекиго. Хората са били по-загадъчни и именно това ги е подстрекавало да си позволяват известни своеволия. Нищо, че в общественото пространство и особено в комунистическите нации се е пропагандирал авторитарен модел на управление и порядъчен морал. Задкулисието обаче е  друг свят, и по-специално в развитите държави и буржоазните прослойки. Изглежда, правдоподобно е твърдението, че онзи, който парадира с висок морал, той е носител на съвсем друг. Или може би си мисли, че притежава висши ценности дори когато дискредитира някого умишлено с цел лично облагодетелстване. Знаете все пак - има основни житейски правила, както и добродетели, които са изконни и свидетелстват за достолепие. За това става дума и в творбата "Морал" на Тадеуш Доленга - Мостович.

Действително някои произведения трябва да се прочетат. На техните послания се базират цели елементи от историята и самосъзнанието ни като човечеството. Те прокарват онова, което остава традиционно в природата и психиката в един бързоразвиващ се свят. Онова, което винаги ще ни събира и разделя. Онова, което ще ни държи на земята. И онзи сладък гъдел, който ще ни кара да обичаме да живеем, макар и понякога да ни подхлъзват дребните страсти.

В романа "Морал" заглавието свидетелства за авторитета на един почтен човек - професор Вилчур. Той оглавява кардиологична болница във Варшава. Известно време преди това претърпява загуба на паметта. След като се е борил с последиците от нея, когато едва ли не е бил дори в изгнание и е практикувал като знахар, познавайки и недоимъка, то той отново се завръща там, където по стечение на обстоятелствата оставя част от сърцето си. Въпросната кардиологична клиника вече се управлява от доктор Добранецки, ученик на професор Вилчур. Подтикван от користните намерения на жена си, доктор Добранецки изготвя план по дискредитирането и отстраняването на професор Вилчур от ръководния пост. С "помощта" на някои свои колеги той почти успява да убеди застрахователя, в чиито ръце е преминала клиниката, че професор Вилчур става все по-негоден за длъжността, която изпълнява. Създава се дори анонимна подписка и това принуждава Вилчур доброволно да абдикира, воден от общите настроения по въпроса. Безкрайно огорчен, той събира всички свои материали, както и достойнството си, и заминава в провинцията на Полша - в градчето Радолишки. Там той се посвещава изцяло в лечение на селяните. Живее сред тях, споделя тревогите и щастието им. Пристигайки там, те го посрещат с искрени почести, каквито той заради завист никога не получава във Варшава. Сред отрудените и обикновени хора и техните стопанства той чувства топлота и се явява като водач и омиротворител. Те са му безкрайно благодарни. Дори безвъзмездно изгражда малка клиника, намира и подръчни средства и пособия за лечение. Там го последва едно енигматично момиче - доктор Луця Канска от кардиологичната болница във Варшава, която е влюбена в него. Ала това се оказва една различна любов. Тя - безкрайно млада и разумна, вътрешно в себе си знае, че иска съпруг с реномето на Вилчур. Тя търси сигурност, мъжество и някой, от когото да черпи знания. Оказва се обаче, че се влюбва в идеализиран образ. Професор Вилчур наистина е жертвоготовен и възпитан човек с впечатляваща лична история, само че Луця пренебрегва физическата страна на нещата. Игнорира онази част от влюбването, която граничи със страстта, визуалното привличане, равнопоставеността в годините. Дълго време тя отхвърля друг мъж - доктор Колски. Той не спира да се интересува от нея, докато тя живее в Радолишки и помага на професора. Впоследствие и той пристига там и те се преоткриват. Откриват много повече сходства в приоритетите и темперамента си, отколкото Луця би могла да постигне с професор Вилчур в дългосрочен план. Той се опитва да я предпази от грешките на младостта. Въпреки това тя в началото се съпротивлява и не желае да напусне него и Радолишки, на които е дала ценен ресурс и душата си. В края на тази изповед тя все пак разбира, че нейното бъдеще е на различно място от това, което тя си е представяла, колкото и да търси начини да лекува раните на професора в пряк и преносен смисъл.

Творбата завършва и със сложна и впечатляващо успешна операция от страна на професор Вилчур в помощ на най-големия му враг - доктор Добранецки. Той отстранява тумор в мозъка му. Именно така отново демонстрира великодушието си. Великодушието на човек, който умее да прощава и да надмогва егоцентризма и обидата си. Въпреки сторените злини от неговия ученик, чиято съпруга е пресъздадена с образ на властна и меркантилна дама. Жена, която не обича съпруга си, а търси от него финансово обезпечаване. Робуваща на измислено богатство, което не е нейна заслуга. Дори тя пада на колене на професор Вилчур. Разбира се, водена от друг подтик, не от здравето на мъжа си. Ала все пак и нейният персонаж ни учи на нещо, както и този на доктор Добранецки. Хората могат да продадат себе си в името на това да получат власт. Могат да си служат с всякакви средства и да омаскаряват. Макар че това никога не остава безнаказано и именно подобни хора накрая опират до благоволението на онези, от които са се учили и възхищавали. Въпреки това професор Вилчур не счита подобни деяния от своя страна за изключителна заслуга, а за дълг, даден му от Господ. Дълг, който изпълнява в името на доброто. И може би все пак отново остава малко неразбран. Не получава толкова, колкото дава. Вероятно това е неговото житейско изпитание. Толкова способен, благороден и същевременно така самотен... Има и още герои в творбата, но те са с второстепенни роли. Те поддържат цвета и хумора. Лирическият герой е един. Той оглавява поантата на "Морал". Струва си да се замислим как обгрижваме авторитети си. Личните, чуждите, общите... Не става дума само за хипократови клетви и доблестта на лекарската професия, а за цялостния композиционен образ. В стоицизма и в мъжката дума.

Тази книга разшири мирогледа ми до една степен, в която аз започвам да приемам и онези с различен морал от моя. Нали и тях трябва да ги има, за да осъзная още повече какъв имам нужда да бъда? Всеки се води от различни цели и всеки сам плаща цената им, без значение дали е подготвен за това. Различни сме. Никой не е нито само добър, нито само лош. Просто сме повече от едното или повече от другото, ала преди всичко такива, каквито намираме за необходимо да бъдем. Защото за останалите сме онова, което провокираме в тях. Да, тази банална фраза. Нали в клишетата фигурира най-болезнената истина... Така е и с тази класическа книга, която обръща поглед към опозициите на определено поведение. Всеки има право да бъде това, което всъщност бива, стига да не накърни нечий авторитет. Дори законите са с различен прочит. Излезеш ли от рамките на общочовешкото обаче - а то се усеща с душата, моралът ти става противоречив дори за теб самия. Защото не забравяй - има Страшен съд някога и някъде. Обикновено една по-висша сила се намесва. На нас, хората, невинаги ни е дадено да отмъщаваме. И слава Богу. Със сигурност чистотата на морала е в едно нещо - да не отвръщаш на лошото с лошо. Всеки е прав за себе си, а кой повече не ние ще разпоредим. Остави обратите да се развият от самосебе си. Ако наказваш, "накажи" по-скоро с твоето добро или с усмивка. Това не е оневиняване, нито присъда. Това е мъдрост.

ЖИВОТЕ

Животе, ти не успя копеле от мен да сътвориш.

Не можа съзнанието и сетивата ми да притъпиш.

Не знам – да бъда горд ли, горчиво ли да съжалявам.

Защо не се научих истините да си премълчавам...

Вятърните мелници – перестройка дуалистична.

Борбата ми с тях – порив към правда утопична.

Животе, не ти се сърдя, не съдя, и враг не съм ти.

Ала ми писна да ме пресоваш милиони пъти.

Пресовай там онези с непростимите пороци.

На тях вменявай суровите си, паметни уроци.

Прощавам ти дори щом напук ме уязвиш.

Но спекули с благородството ми не си прави.

Познавам и меда, и жилото ти, а ти познаваш ли мен?

Любов и добро ще са моето кредо до последния ден.

МАМА

Справедливото, фино и безобидно "мрън-мрън" в новите римувани парадигми на Недялко Йорданов

Българският поет и драматург Недялко Йорданов съчетава в себе си способността различни поколения да са му последователи. Те са впечатлени преди всичко от личността МУ на естет, визионер и оратор. Творец, който си служи с думите така, както художникът красиво рисува с приспособленията си. И създава история. Много е важно в днешно време да не загубиш искрицата да формираш индивидуален подход. По утъпкани пътеки лесно се върви. За да проправиш свой коловоз в лабиринта от бурени, угаснали кръстовища и разнебитени настилки, наистина трябва да си майстор и да извайваш красота и от руините. Както знаем, музата е основен двигател за представителите на изкуството. Поетите са особено чувствителни. Те са като сеизмограф на духовността. И имаме нужда от тях повече отвсякога. Те са онези корективи, които филтрират публичното пространство и уравновесяват везните, когато сквернословията натежат. Те облагородяват почвата, подхранваща културния живот.

Новата стихосбирка на Недялко Йорданов се чете леко, на един дъх. На дъх, който е изстрадан обаче. Всички хора с опит ще разпознаят фрагменти от живота си в определени стихотворения в тази компилация. На 77 години перото на Недялко Йорданов е още по-гъвкаво и осъзнато в стилизацията си. Опитът на изживяното оставя следи и ни прави по-съвършени. Макар и по-предпазливи и угрижени дори в словата си. Надживял грешките на младостта, той ги е култивирал в нова порция жажда за живот и дори другарува с делничното без досада. Да, колкото и да е странно. "Мрън-мрън" не е просто старческо мрънкане. Това е разбираема умора от битовото, от непочтеното, от неизбежното дори. Важното е обаче да възтържествува оптимизмът, както в края на всяко  произведение в рамките на цялостната творба. 

Недялко Йорданов е развълнуван от няколко водещи теми в живота си. Остаряването, доброто, близките си хора и родината. Сюжетите са ефирни, искрени и преливащи от реални послания. Един 77-годишен мъж разказва не просто истории от живота си. Той документално и импозантно изобразява картините на нашето съвремие, делимо и неделимо от миналото. Той не тъгува за миналото. Просто е свързан с него и въпреки, че капчиците живителност му се струват по-малко на брой от преди, той живее още по-сърцато. Тъжно е, когато осъзнаваш, че силите те напускат, а все още имаш такива. И желаеш страстно да ги раздадеш без остатък, да повториш любими моменти, да усетиш по-осезаемо новите такива... За да демонстрираш на себе си, че... мамка му - още те бива, още те има... и има защо! Един поет с пъстра и богата душа, долавяща всички земни сили. Запечатва ги в своите стихове като доказателство за мощта на Негово величество - живота. Който ни сграбчва в мрежите си и ни поставя в клопки, издига ни в небесата и изпълва вените ни пълнокръвно. Да живееш означава и да се бориш, и да се наслаждаваш, и да падаш даже. Всички тези мигове са неразривни - единият е причина, другият следствие, но без тях е немислимо. Немислимо е да не се преклониш пред силата, която те създава, ръководи и изпепелява. Всеки според заслугите и уроците, които трябва да вземе.

Прави впечатление, че стилът на стихотворенията е повествователен, драматургично напрегнат, хармонично притихнал на места и болезнено модернистичен на други. Недялко Недялков в никакъв случай не е потънал в безвремието на българския мъж след 60-годишна възраст. Той работи, твори, наблюдава. Използвал е изразни средства и чуждици, близки до младите. Няма как - дори връзката му с част от семейството е базирана на тях. И вижда, че те са необходимо зло, но ако знаеш как правилно да ги разпределяш в ежедневието си, ще ти остане време и за емоционалната част от него. Сега той повече се любува - на онова, което съдбата му е дала и което той сам е постигнал в силните си години. И е пример защо именно сега да не са силните. Те нима сега за него животът не започва? Той не спира да вярва в доброто, в изконните семейни устои, обича чистосърдечно родината си и рода си. Цялата метафоричност, мъдрост и асоциативност, която блика от римите, създава усещането за ритъм, за плътност на живота, за хомогенност на съставните му части. И на това, че всичко има обяснение и че всичко се преживява, както се пее в една песен на Лили Иванова. Там е и най-голямата ирония на съдбата. Първата и последната строфа, както първият и последен дъх, винаги са в тясна враимовръзка. Отдаването на почит към героите, жената и въобще авторитети е забележително и показва към какво трябва да се стремим и ние, по-младите, за да се съхраним в свят и във времето, когато ценности лесно се поругават, а белезите на стойностните идентичности се изтриват с лека ръка. 

Няма стихотворение, което да не е силно и да не е като една микровселена. Не мога да отлича едно. Дори заглавията са оригинални и говорят сами по себе си. Трябва да прочетете тази книга. Всеки българин има нужда от нещо такова. Дали за разтуха, дали за осмисляне на приоритетите, дали за нещо друго... Имаме нужда да си помрънкаме - човещинка си е, но не бездуховно и не безучастно. А с тона на онази назидателност или самокритичност, която ще разруши кризите и ще преобърне живота ни, за да го насити с ползотворни частни и обществени начинания.

ДУШАТА МИ

Душата ми, обрулена и извисена, пътува своя вечен път в безкрая.

Понася ме във вихъра си упоена и кара ме с косите ѝ да си играя.

Душата ми издига ме и приземява, и шантажира си ме безобидно лесно.

Обича онзи гъдел да ми причинява – да се вълнувам искрено и често.

Душата ми е усойна стряха и урва едновременно, монета с две лица.

Същността ѝ – старомодна и съвременна, търси хора с отворени сърца.

Душата ми – покой и бунт красив, изпълва дълбочинно всяка клетка.

Душата ми – блян правдив, е смела като рицар и фина като кокетка.

Душата ми жадува справедливост. Възражда се, щом се овъзмезди.

Не другарува с немарливост. Живее в мен любов и благо за да твори.

Душата ми не ненавижда. Призвана е да води порива към светлината.

Душата ми единствено съзижда. Родена в провидението на добротата.