Достолепието на филмовата музика, претворено от Хилда Казасян

Концертът на Хилда Казасян в зала 1 на НДК бе едно от най-новите културни събития, на които присъствах. Отидох без никакви скрупули и конкретни очаквания. Очакванията натоварват, държат те в напрежение. Когато си абсолютно отърсен от всякакви възможни предварителни схеми в съзнанието си, тогава си прочистил сетивата си да оцениш по достойнство един спектакъл. Това си беше точно спектакъл. Не просто поредна изява. Тази изява имаше послание и бе лимитирана, луксозна и авангардна. А посланието е да поддържаме огъня от съкровищницата на българското изкуство, филмово и музикално.

Златният фонд на българската киноиндустрия е оставил дълбок сантимент и отпечатък у всички нас, които сме се докоснали до него под една или друга форма. Моето поколение, честно казано, не милее особено за тези филми, тъй като ние сме деца на демокрацията и сме "закърмени" със съвсем друг тип филми. За съжаление. Въпреки това аз лично в годините сам избрал да се потопя в атмосферата на редица от култовите заглавия като "Козият рог", "Време разделно", "Осъдени души", "С деца на море", "Оркестър без име", "Вчера", "Куче в чекмедже", "Детство мое", "Търси се съпруг за мама" и много, много други. Те ме пренасят в една друга епоха, сякаш за първи път оживявам в нея, а всъщност никога не съм имал възможност да бъда част от нея. Но въпреки това внушението от тези ленти е толкова правдиво и натурално, че действително ме въвлича в хронологичния си калейдоскоп. Музиката, заснемането, риториката, моралният дискурс. Всичко е толкова различно... и красиво... забавно, тъжно, а и адски истинско. Смятам, че е наш обществен дълг да съхраним кинопаметта си. Трябва да се гордеем с всички тези филми.

Хилда Казасян направи показно каква е една от стъпките това да се случи - чрез великолепния си концерт в зала 1 на НДК на 27 март. Тя изпълни посредством свои интерпретации едни от титаничните мелодии от български филми като "Детство мое", "Вървят ли двама", "Осъдени души", "Клетва". Аранжиментите бяха джазирани и изключително изискани. Хилда бе подходила с целия си пиетет към красотата на музиката спрямо тези композиции и ни представи един нов прочит на тях. Прояви се и като мултиплициран музикант. Беше вдъхновяващо, музикански разнообразно, изтънчен и богат бе инструментариумът. Разбира се, имаше още изненади и преходи. Всичко бе извънредно "легато", в абсолютен консонанс. Сценографията бе приятна. Поздравления и за музикантите и гостите: Христо Йоцов, Живко Петров, Теодосий Спасов, Васил Петров, Михаил Йосифов, Димитър Карамфилов и всички останали, ангажирани по проекта. Прозвучаха и удивителни филмови мелодии на Вили Казасян, с които Хилда се е снабдила от фонда на БНР и БНТ. На екрана се излъчваха кадри от съответните екранизации.

Вълшебство - с тази дума мога да определя концерта. Съвременен израз на любовта към българското филмово и музикално изкуство. Структурата, градацията на концерта бе формирана чудесно - без да натежава и да липсва нещо. Лекота се носеше в залата - фееричност от звучене, изпълнение, въздействие. Хилда внася хармония и със самото си озяряващо присъствие и красива усмивка. Още повече, че имаше рожден ден. Нека бъде жива и здрава!

Страхотна идея, реализирана блестящо. Знам, че ще има продължение. Пожелавам на Хилда Казасян да превърне този тип концерт в традиция. Този концерт ме извади от ранната пролетна летаргия, вдъхнови ме за предстоящото хубаво време и "погъделичка" онзи финес, който живее във всеки един българин с вкус към изкуството. Благодаря ти, Хилда!

"Зелената книга" - митологемите и победата на доброто

Вече и аз съм сред зрителите, насладили се на филма „Зелената книга“. За наградите му ще продължава да се говори, за българския принос в лицето на Димитър Маринов – също. Всичко това е толкова впечатляващо... Но най-забележителна е самата идея на продукцията, залегнала в сюжета. Нарочно бях се оставил да нямам никакви предразсъдъци – без значение какви, спрямо екранизацията. И бях поразен. Филм, който се гледа с лекота. Филм, в който няма нито един излишен елемент от сценария. Поне за мен. Препратка към миналото и "хвърлена ръкавица" към настоящето и бъдещето. Базиран на фундаменталните настроения и геополитико-общочовешки турбуленции. Това е „Зелената книга“. История за едно приятелство, устояло на редица колизионни превратности.

В първите кадри ми трябваше време да осъзная визуалната метаморфоза на Виго Мортенсен. Така изглеждащ, е напълно подходящ за ролята си. Но истинктивно направих асоциативен паралел с „Перфектно убийство“, който и до днес е един от любимите ми филми, наситен с толкова елегантен съспенс. Там Мортенсен изглежда доста по-различно и упорито съм го запомнил в съзнанието си така.

В „Зелената книга“ персонажът му е на тарикат (как не я обичам тази дума, но най-експресивна ми е), научил се с годините да лъже на дребно и да оцелява в едни малко по-примитивни „стрийт“ условия и среда, където се справя я с бой, я със сплашване. Убедителен е в ролята си – не съмнено. Въпреки че на пръв поглед изглежда ограничен, Тони Лип не бива да бъде подценяван – той все пак носи и достойни качества и умее да реагира във всякакви ситуации. Принципен е, има чувство за съпричастност. Първичната му същност обаче не може да бъде току-така притъпена и той продължава да си шмекерува по малко. Природа – какво да се прави. Точно тази му природа в рамките на лентата го прави така забавен и извежда хуморът на преден план. 

Хуморът сам по себе си е дрехата, в която е облечена сърцевината на филма – а именно драматизмът в живота на джаз пианиста д-р Дон Шърли. Безкрайно талантлив виртуоз, префинен, изкусен антрополог на човешката душа. Ала самотен. Освен това и афроамериканец, което през 60-те години на миналия век си е повече от провокация и поставя съществуването ти в капана на безброй рискове в ареала на американския Юг. Той наема Тони Лип – въпреки очевидната му недодоляност, да му бъде личен шофьор до различни дестинации, където да свири на състоятелни интелектуалци. Двамата се сблъскват с доста предубедени псевдоерудити, както и квартални завършени идиоти. Не се минава без пряка физическа намеса за туширане на конфликти.

Тони Лип, макар да е много привързан към семейството си, приема да остави близките си хора за два месеца, за да може да спечели пари от турнето на Шърли. Двамата се учат взаимно. Шърли го насърчава как да пише по-изтънчени и романтични писма на жена си, а Лип успява да го пречупи да не е чак толкова изискан всеки път и да се отпусне. Интересното в персонажа на Дон Шърли не е гениалността му като музикант. Той е изключително непримирим по отношение на властващите предразсъдъци спрямо чернокожите. Въпросът е принципен, нали? Освен това го хващат интимно с мъж. Всички тайни и табута между Лип и Шърли падат в интервала на това турне. Но те се приемат един друг. 

Особено тъжен момент е сцената в дъжда, когато Шърли излиза от колата и пита Лип какво представлява, след като не е нито типичният афроамериканец, нито се вписва напълно в света на белите, нито пък е типичният мъж в очите на масите. Ето как един човек с толкова много потенциал за изкуство, благосъстояние и представителност може да изпитва толкова много липси и да се чувства неразбран. 

В крайна сметка всичко е добре, когато свършва добре. Бъдни вечер. Всичко е пито платено. Шърли решава да не е сам и се присъединява към семейното събиране на Лип. Ако в началото е имало бариери, те вече са паднали. Лошото е забравено. Всяко човешко същество има нужда от топлота.

Филмът определено си заслужава. Не само заради спиращите дъха смешни моменти. Както казах – те за просто за цвят и облекло на генералното внушение. Запитах се и дали времената със сегрегацията са си отишли. И дали духът на Конгрес Хайтс се е култивирал. Наблюдаваме антагонизма в световен мащаб, нестихващото ехо от атентати спрямо една или друга религия и група хора. Изглежда, че прекомерните свободи и глобализация размиха границите, идентичностите и критериите за личните права. „Зелената книга“ е един съвременен филм с традиционните човешки страхове и предразсъдъци, от които мирният свят няма нужда. Защото за човек се съди по самия човек. Достойнството на отделната личност е над всичко. То е началото и края на цялостното разбиране за света като едно по-добро място на човечество със споделени разбирания за другостта.

Любо Киров и концертът вдъхновение

Да, точно така. Любо Киров всеки път ни променя. За трети пореден път той направи блестящ концерт в най-концертната ни зала. Приех този концерт като предвестник на пролетта. Днес всички сме други и вдъхновени за ново начало. 28.02.2019 е в историята. Но бе дълго чакан ден. Не просто денят на поредния нечий концерт... А денят на Любо Киров. И нашият ден, защото, както той се изрази снощи, ние бяхме поканени на гости. Дистанцията бе скъсена до степен, в която всеки присъстващ успя да добие усещането за уют. Дълго ще се помни тази вечер и този концерт... Защото наистина бе неповторимо.

Датата за концерта бе обявена сравнително рано и имах възможност да подготвям нагласата си за събитието. През това време не спирах да ходя и на други концерти. Но нещо сякаш липсваше. Слушах последния албум на Любо "Както преди" постоянно. Всъщност той се появи още през лятото. Радвам се за успеха, който постигна дискът. В други градове, където гостуваше Любо, успяха да се насладят на живо на новите песни отдавна. Аз чаках търпеливо реда си в София. Има нещо магично в този албум, от който любима песен ми остава баладата "Всички пътища водят към теб". Тя снощи се оказа един от гвоздеите в програмата. Продуктът "Както преди" е изключително музикантски и преживян, затова считам, че пътят му във времето ще бъде дълъг. Още повече в каква рядкост се превърна издаването на музикални албуми. Не знам защо. Аз оставам традиционалист в това отношение и ще продължа да купувам нови заглавия на физически носител.

Снощи Любо ни въведе в света на спектакъла си, започвайки програмата си с букет от песните в "Както преди". Нямаше парче, което да ни остави безразлични. Аранжиментите бяха превъзходни за вкуса ми. Самият Любо - изпълнен с виталност. Както винаги не се мина без шеги и закачки, които бяха абсолютно естествено продиктувани - определено му се получава. Така успява да поддържа духа на публиката. Танцуваше и се радваше като малко дете. Особено се изкефих на акцентите и движенията, които правеше в такт с музиката. Изпълненията - отново на живо, издържани, чувствени. В това отношение не ме изненада, в него не съм се съмнявал. Но ме изненада друго, заради което ще отправя искрена благодарност. Любо, благодаря ти, че и трите ти концерта в зала 1 на НДК са различни всеки път. Благодаря ти, че снощи се бе постарал да ни поднесеш нова и свежа концепция, върху която си личеше, че си работил старателно. Посещавайки и други концерти, без да назовавам конкретни имена, на набедени за "големи" изпълнители, понякога съм се разочаровал, тъй като някои от тях нито сменят репертоара, нито визията, нито сценографията и подхода към аудиторията в залата. Всеки път едни и същи. Това за мен не е концерт, а отбиване на номер и "потупване" по егото. Ок, концертите са престиж, но публиката не е даденост. Не е достатъчно просто да се появиш и по презумпция всичко живо да ти е в краката.

Затова, Любо, поздравления, човече! Уважавам големите артист-изпълнители, но още повече уважавам големите хора. Без грам суета и позьорщина. Толкова благородна и чиста душа имат малко творци. Човек, който умее и да се самоиронизира, е открит човек, без комплекси. Човек, надмогнал своето его. Благодарен човек. Фамозен, всеотдаен на тази футуристично етажирана сцена с уникални ефекти, концентриран върху всяка фраза и тон. Творец, за когото музиката е безпределна и е начин на живот. Начин да изразиш себе си всеки път. Да кажеш на хората онова, от което имат нужда, без да ги лъжеш с двойни образи. Без да яхваш някаква мейнстрийм вълна само защото е модерно. Модата е условно понятие. Стилът никога не излиза от мода - той е вечно на мода. А личен почерк най-трудно се изгражда и поддържа.

Няма да изброявам всичките песни, които бяха изпълнени. В други случаи съм коментирал и с музикантски термини, впускал съм се в подробности като слушател. Снощи просто се наслаждавах. Имаше редица емоционални моменти, а днес се сещам с умиление за тях. Който беше там, знае. Разбира се, всичко беше перфектно. Чухме и видяхме всичко, което трябва. Без излишъци и липси. Уникална градация. Не просто доволен, аз съм вдъхновен за пореден път. Този път исках да анализирам чисто човешки. Успехът на Любо Киров е постигнат постепенно и осъзнато. И знам, че ще има още много, много концерти, и все по-зрелищни. Не зрелищни в комерсиалния смисъл. А спектакли от висок ранг, които са урок за всички как трябва да звучи и изглежда съвременната българска музика на голямата сцена. И своеобразен урок по човеколюбие.