Война и мир

 Няма да анализирам романа на Толстой, нито ще създавам ода за Русия. Може би всеки сам ще си отговори защо съм избрал това заглавие. Не е случайно, че пиша и поствам тази статия в блога си в Деня на християнското семейство.

  Интеграция или сепаратизъм ни предстоят? Това сега е въпросът. На прага на 2016-та правим равносметка за 2015-та. Но не умилени от наближаващите празници. Макар че навсякъде е украсено прекрасно, май на мнозина не им е до Коледа. Случиха се събития, които шокираха човечеството. Събития, чиито огньове опожариха мира. Огньове, подклаждани с години. За да ескалират сега в брутален пожар. Този пожар няма име. Но има цвят, много цвят. Понякога кървав. Опитите за потушаване не измиват срама. Да си служиш с насилие в 21-ви век е най-малкото признак на необразованост. Мислех, че сме стигнали до етап на самоосъзнаване, в който сме загърбили миналото. Но има умове, които не спят. През цялото време са се подготвяли за отмъщението си, а други са ги подстрекавали в пъклените планове. Разчистване на стари сметки и териториални апетити в бъдеще внасят смут в картината на съвременното ни статукво. Вместо да сме по-хармонизирани от всеки друг век, ние започваме нови властови делби. След Париж и Брюксел бе под заплаха. Казват, че "Ислямска държава" подготвя нови стратегически набези и обсада след Нова година. В Близкия изток от години има натрупване на ведомствени неразбории. Вътрешните конфликти обаче сега не са в обсега на вниманието. Не става дума за споровете между Израел и Палестина. Нито за сваления руски самолет и мътните причини около трагедията. Конфликтът не тръгва и от случая с "Шарли Ебдо" и казуса с карикатурите срещу исляма. Ислямистите са много радикални, експанзивни и всички, които не са с тях, са против тях. Не толерират неверници и друго вероизповедание. Безкрайно са предани на своето, но това е сляпа вяра. Не се знае как биват възпитавани от ранна детска възраст и какво им се пропагандира във вероученията. Този екстремизъм прераства в антагонизъм и джихадизъм и взима невинни жертви, защото когато опрем до оръжието, мисълта отстъпва назад и дава воля на спусъка. А кой ги снабдява с оръжия всъщност? Кой ги спонсорира? Дали приходите са само от петрол, данъци и въздушни удари? След безогледните мародерства в Париж трябва да ни е ясно едно. Не говорим само за геополитически интереси. Снимките във фейсбук в знак на съпричастност нито ще върнат жертвите, нито ще спомогнат за намиране на изход от междуособиците.

 Военната организация под наслов "Ислямска държава" ще става още по-престъпно организирана и мощна. Подкрепленията, които тя получава, й дават ентусиазъм да развива движението си с все по-груби средства. Безхаберието на Запада по отношение на двегодишната сирийска гражданска война даде картбланш на ИД за свободни и безпричинни посегателства. Интересно защо обаче някои от тях са насочени срещу журналисти, доброволци, филантропи, хуманитарни дейци. 2003 е годината, в която разклонение на "Ал Кайда" води до формирането на ИД в Ирак заради щурмуването на американците, свалили от власт Саддам Хюсеин и части от местната власт в лицето на определени сунити. Това отключва вълна от недоволство и съпротивление, което обединява съмишленици и последователи на политиката на Хюсеин да предприемат действия по създаването на движението "Ал Кайда в Ирак", впоследствие преименувано на "Ислямска държава в Ирак и Сирия". Ирак, Сирия, Ливан и Палестина днес са ръководените и завладените от сподвижниците на организацията ареали, върху които се изгражда своеобразен халифат. Сирийската провинция Рака е огнището, отправната точка на джихадистите. Техният топос. Турция и Ливан ги снабдяват с оръжия. В отговор военните действия могат да бъдат парирани с други такива, но това ще направи играта безконечна и разгромителна. Защото доктрината оцелява и дори да бъде посечена технологично с въздушни атаки и насилствени методи, ще продължи да тлее чисто ментално. Конфликтът е нещо повече от ниво мюсюлмани срещу шиити и фундаментализъм. Конвергенцията е неизбежна. Стига да не обезличи народопсихологиите и да не размие границите. Всъщност какво са границите? Някакъв вид бариери, ограничения. Съвременната цивилизация се нуждае от и от демократична, и от социална нотка на равноправие. Не на ететизация, нито на приватизация. Нека има рестрикции, но да не бъдат въвеждани като крайна мярка, за да не се подсилва агресията. Пасивната и вербална агресия бързо прераства като онази по филмите. Превантивните мерки би следвало да се изразяват в защита на човешкото право и в прецизиране на правата и задълженията на гражданите на ЕС. Повече неправителствени организации, подкрепящи действия по сътрудничество между държавите. Изчезване на терористичните групировки и на всякакви закодирани и явни знаци по подстрекаване към екстремизъм. Това е пътят. Има начини. Постига се трудно, защото към всекиго трябва подбран подход. Преди всичко сме хора с индивидуалност и лични потребности, след това се идентифицираме с обществото, където спадаме.

 Другата контратеория е, че САЩ създават и подкрепят тайно ИД като поръчители. Защото американците имат апетити към Европа, искат да отслабят силата й и да я премоделират така, както са се намесили в Ирак, и не само. От друга страна, виждаме закани за разруха от страна на ислямистите и към САЩ,  Турция и Германия. Явно стрелят напосоки и не признават съюзници - или пък всичко е сценарий, съшит с бели конци, за заблуда на врага. Не се знае кой каква роля изпълнява в този екшън филм с толкова лобни места. Абстрахирайки се от англосаконските, американските и заверите на ЦРУ, можем да знаем само, че всичко има причина и следствие, като причините имат солидна предистория, а не са внезапен емоционален акт без резон. Питам се обаче, къде е ролята на ООН и на международните конвенции и спогодби, гарантиращи мира и сигурността? Или и там има лобистки интереси? А какво да кажем за Ангела Меркел? Германският канцлер, който си правеше фамилиарни селфита с бежанците? Потокът на мюсюлманите не бе овладян. Тя постъпи повече от дипломатично и отвори границите си за общото добруване, но всъщност на тези граници трябваше да има повече ред. Тя не предвиди корените на злото и суровата алиенация, която са претърпели въпросните номадоподобни. Не го казвам с цел обида, а в битов аспект. На база на конкретни изисквания трябваше само определени бежанци да постъпват, а не неконтролирано да се изсипват в една нехомогенна диаспора. Може би понеже Меркел дълго време бе обвинявана в нерешителност, тя си позволи все пак известна дързост, която обаче й костваше разклатен рейтинг и конфликт между християтдемократи и христиансоциалисти в Германия. Макар и нарочена за упражняване на "морален империализъм", тя не се огъна. Тя възприе избора си като хуманен акт на мултикулурно съжителство и справяне с кризисната дипломация. Работи фрагментарно и парче по парче сглобява пъзела. Благодарение на научната си грамотност, емпатията и морала си тя взе решение, което противоречията не успяха да позволят да редуцира коренно доверието в личността й. Защото мнозина не са съгласни с избора, но те продължават да имат вяра в нейната особа. Ако всички бяха постъпили като Унгария в този момент, това щеше да доведе до нови изблици. И все пак - по-регламентирано задгранично допускане е платформата, върху която да се работи. Въпросните бежанци е необходимо да се регистрират, легитимират, да декларират определено ниво, позволяващо им да преминат в дадена страна. Тези хора може би са малко объркани. Сред тях има и безобидни. Те не знаят къде е домът им, кои са, кому принадлежат, какво им предстои… Кой е застрахован от това? Трябва да си даваме шанс и време. Съдникът е само един и сме подвластни на него. Наречете го Бог, съдба, природа, Веселена – или всичко това заедно. Ако едната везна натежи прекалено, значи е дошло време за уравновесяване на теглилките. Съществува баланс. Когато е най-тъмно, предстои светлината. Когато ни разтърси катаклизъм, настъпват мирът и покоят. Светът не е черно-бял. Но с епохите и вековете се натрупват въпросителни.

 И да заключим - дали ще има, или няма да има война... времето предстои да покаже. Дали Русия ще е победителят, дали Европа ще опустее, дали химическите оръжия ще ни залеят... Предвижданията на Ванга звучат зловещо, но всичко е в наши ръце. Човечеството е на прага на нов етап от развитието си и бъдещето ще даде отовор в каква посока сме тръгнали. Само едно зная - войната и тероризмът не са предимство на силните, одухотворените и чистите. Понякога ни е потребен катарзис, но нека той не е във вид на война, а по мирен път. Колкото и ценностите ни да са далечни и неприемливи за тези от Арабския свят, ние не им мислим злото. Бог е един, с различни имена. Идеологиите са различни. Всеки избира в какво да вярва и как да защити вярата си. Религията е религия, когато е в сърцето и е без корист. Светът ще стане едно по-добро място, когато проумеем, че покаянието и смирението ще ни спасят. Иначе ще отговаряме пред Страшния съд някой ден и на онзи, комуто служим.

За National Geographic

Вече много печатни брандове заливат пазара. Във времена на конвергенция, стагнация, монополизираност са малко заглавията, които оцеляват. Още повече, че печатът бива третиран с все по-мощна сила като отживелица. Глобалната мрежа се е виртуализирала и хората отбягват хипертекстуалността на печата, а търсят по определени параметри, които ги улесняват конкретна откъслечна информация. Общо-взето, българският читател/реципиент е станал до известна степен подпомогнат от масмедиите и от Негово величество Интернет, който сам по себе си е среда от медии. Да, има програми и приложения за удобен прочит през телефони и други средства за масовата комуникация и осведоменост, но все пак нищо не може да замести хартиеното четиво. То е класика. Всички известни печатни продукти имат свой интернет портал, където качват и архивират публикациите си. Ще възникват все по-интерактивни методи и проводници на повествование на информационно-публицистичните потоци. Просто всичко ще оживее във виртуалността и ще обслужваме духовните си потребности дистанционно. Което понякога нарушава целостта на възприятията при прочит. И все пак, някои издания остават вечни и незаменими. Защото са бутикови, луксозни, лимитирани, първоизточници, богато илюстрирани и са наложили авторитет, актуализиране, релевантност. Години наред вестникарските репове биват украсени от кориците на едно от най-култовите списания в човешката история и тази на журналистиката в частност – National Geographic, които от 1888 г. са развили своята дейност и телевизионни, в интернет и чрез различни свои приложения, мултимедия, абонаменти и електронни магазини. Тематичното богатство – География, История и всички останали застъпени науки и сфери, дава възможност за широк обхват на аудитория с разностранни интереси. Дава се възможност на читателите да бъдат и автори чрез написването на собствени пътеписи и участването в своеобразни конкурси. Археология, Биология, Геология, Екология, Космонавтика, Култура, Медицина, Общество, Палеонтология, Физика, технологии са другите тематични ресори и области на знания, които биват засегнати в нови и нови трудове, поместени в списанието. Винаги ще имаме нужда от Науката. Списание, които възпитава вкусове, традиции, ценности. Списание, което държи ниво, имайки свой облик. И което просто доусъвършенства дейността си, без да я комерсиализира или подчинява на безроботно обслужване на нечии политически холдинги и тръстове. Научно-популярен проект с умерени принципи и несъдържащо арена за пропаганда. Нека не забравяме и ролята на NGS – Националното географско дружество, които с приходите си само финансира научни изследвания. Което е по-скоро мултикултурно, защото обединява народи, бит и нрав. Прави усвояването на знания по-хедонистично и ангажира мисълта на човечеството с всички злободневни и естественоизпитателни въпроси. Посвещава в концепцията си и децата и създава един времеви мост за пренос на общообразователни предмети и обекти на разследване. Над 60 милиона читатели, 440 милиона домакинства зрители на 38 езика в 171 държави.

Будители

Непосредствено след местните избори, в Деня на народните будители, се замислих кой съм и къде отивам. Все пак човек не е самостойна единица и изпитва някаква принадлежност, която понякога подлага на равносметка. На равносметка. Не на съмнение. Надявам се.

Кой ни пробужда в наши дни? Техниките на пробуждане са от съвсем друг калибър и в различна посока от налаганата в миналото от наши знаменити предшественици. Героизмът и легендарността се постигат с вековете. Мъжеството е в подвига. Славата е в заслугите към обществото. Истинските диктатори в недеспотичното тълкуване на думата са народните предводители, налагащи хуманна субординация. Без да изпадам в излишъци на редудантност, ще заявя открито, че днес отбелязването на Деня на народните будители за мен е по-важно от всеки друг период някога. Не да почитаме чужди празници, преобразявайки се на герои от фантастика или хорор стори. Корелацията между будността днес и преди не е в полза на съвремието. Понастоящем сме будни основно за колизионни лагерувания и брътвежи. Поздравявам обаче някои представители на неправителствени организации и синдикати, които защитават нечии важни фактори на развитие, но нямаме нужда от много вождове, а от един, който да поведе всички, независимо от статуса, професионалната ориентация и прочее второстепенни показатели на гражданите. Ние в случая не празнуваме някакъв си празник. Не сме се събрали да пируваме. Днес триумфираме единствено в тържеството на собствената си несъстоятелност като държава. Провеждането на последните избори го доказа. Нафтанализирани сме в разбиранията си. Популистки кампании, помпозни и високопарни риторики, плурализъм, дуалистични сблъсъци, необмислена организация и концепция в изборния ден, изтерзани комисии. Защо аз вече не гласувам? Не защото нямам гражданска позиция или становище. Имам мнение по всеки въпрос – аз съм осъзнат млад човек с бъдеще. Парадоксът е, че имаме налице плурализъм, а де факто изборът ни е отнет. Това е иронията. Ние нямаме избор. Гласувайки на принципа „избери по-малкото зло”, правим генерален компромис със себе си. По-добре ли е да отида да си направя труда и гаврата да напиша върху бюлетината „невалидна/недействителна”, или някоя друга простотийка, за да създам излишна работа на комисията? Моля ви се, бил съм в комисия и тези прояви най-много вбесяват. Силно се надявах този път да има стряскащо ниско избирателна активност или някакъв вид наказателен вот – той може да се изрази и в липсата на такъв. Ала накрая какво се оказва – старата песен на нов глас. Което потвърждава всеобщата теория, все още минаваща за обществена тайна, че всякакъв вид избори в България са предрешени, купени и т.н. И все повече наблюдавам некомпетентни комисии, объркани гласоподаватели, пишман политици, нарушени дни за размисъл, прикрити нарушения. Считах, че след нелепите и все още неизяснени разкрития около случая в Костинброд сме се отърсили от партенките и преиграните сценарии. Винаги ти се втълпява колко ще промениш статуквото, като гласуваш. Как в твоя глас е разковничето на развръзката. И какъв неудачник и предател си, ако не упражниш правото си на глас. Знам си правата и задълженията като пълноправен гражданин на България и сам избрах да не удостоя с гласа си никого. Защото отдавна гласовете потъват някъде в нищото. А резултатите са спорни и замазани. Важни са парите под масата, предизборната скара-бира и всички онези слезли от автобусите с въпросителна, чий го го крепят пред парламента. Разглеждайки и отделните кандидатури тази година, стигнах до заключението, че който не е поискал, той не се е кандидатирал. Кой инициира тези кандидатури, кой ги плаща? Ще ни се отговори. Някога, но не сега, както се пее в една хубава българска на един обичан дует. Дотогава – маргинализми и злоупотреби с пари от еврофондове, проекти, програми. Кметове с криминално минало. Кметове, работещи донякъде само за регионалната политика и благоустройството, но не и в полза на социалната политика и ощетените групи. Кметове с недекларирани доходи. И псевдонационалисти, които слушат побърканите си съветници и щурмуват висши учебни заведения, лавки и дискотеки, и не се смириха дори в момент, когато им се родиха деца, а и когато държавата е в най-разклатената си поза. Тази, любимата на политиците. Сетете се сами коя. Преяждането с власт вреди на Вас и на другите около Вас, драги ми! А тези другите, те пак Ви избраха. Предайте ги пак – няма да е за първи път. Но все някога ще стане фатално. Тогава позата може да се смени с друга, в по неудобна за вас роля. Не забравяйте – баницата все някога свършва. Поклон пред истинските ни народни будители – онези книжовници, просветители и радетели за Освобождението и националната идентичност, които продължават да нямат достойни заместници засега! Поликата не е морална перверзия и ареал за класически епоси, а отговорност и призвание. Вярвам, че сред немалка част от младите български съвременници има поне няколко достойни водачи, които ще напишат нова история заедно с помощта и позволението на целокупния български народ, който може и заслужава да се бори за по-доброто си бъдеще! И не – това последното не е ирония към речите на нашите управници. А искрено пожелание! Когато и държавниците ни си го пожелаят без мисъл за тщеславие и заработят в името на общото благо, чудото може би ще се случи. Мечтите са безплатни. И пожелателни.

Енигма

Енигма

Посрещах хиляди любови, навлизах в забранени светове.

Разпалвах пламенни огньове, разчупвах твърди ледове.

Дълбаех дъното от кал, летях в копринените небеса.

Изпитвах чувствата на гняв и жал и къпех се във чудеса.

Никой не може да я разгадае. Никой не може да я спре.

Всеки копнее да я опознае. И жестокият не ще ѝ се опре.

Любовта е красива енигма. Любовта е във всеки човек.

Тя е в суровия свят парадигма. Ще надживее всеки век.

Приютявах незнайни съдби, заспивах в притихнала страст.

Воювах в житейските ѝ борби и губех всякаква власт.

Повтарях груби грешки, все търсейки нечий пристан.

Хей, хора – на тази земя човешка само Любовта искам.

СТЕФИМИР ГРОЗДЕВ

ГОСТИ

Гости

Загадъчно е небето всяка нощ, изпълнено със множество звезди.

Тъй както излъчва ни морето мощ. Така и кратки са човешките съдби.

Попитаха ме, какво ми липсва днес. Каквото липсва всеки ден.

Да ми кажат „Добре дошъл, влез!” хората, които животът отне от мен.

Минаха и ще минат години, но времето не, не лекува.

И част от мен с тях си замина, а това не се преболедува.

Защо ни напускат, когато най-много са ни нужни?

Спомените лудо препускат и ни оставят все по-тъжни.

В какво се прераждат душите, изкупуват ли стари грехове?

За нас сега и тук остават сълзите, сърцата ни – зазидани от ледове.

Ние сме прашинки във Вселената и частици от безвремието.

Останки тлеят в земята черната, а живите сме гости на съвремието.

СТЕФИМИР ГРОЗДЕВ

Осакатени

ОСАКАТЕНИ

Хей, приятелю, привет – мина време, още ли боли във теб?

Аз изплаках реки и замръзнах. Като празна бутилка пресъхнах.

И отново съм обезверен. Нещо повече – осакатен.

Сякаш липсва част от мен. Атрофирам с всеки следващ ден.

Усещаш ли, приятелю – не сме които бяхме. А как безгрижно някога живяхме...

Жестоки палачи душите ни взимаха. Сърцата ни все повече се свиваха.

Нямаме вече пристан да приютяваме. Чуждите грешки стига прощавахме.

Изкупителни жертви родени не сме. Имаме ли себе си – продължаваме.

Как да ги научим да обичат? Ако призвани са любовта да отричат.

Те са в нашия живот само уроци. И за щастие не ни заразиха с пороци.

Научихме, че мъдрият е търпелив. А лошият остава рецидив.

СТЕФИМИР ГРОЗДЕВ

Глория в НДК - тържество на музиката и палитра от емоции

Снощи, 30.09.2015, обичаната от малки и големи Глория доказа за пореден път коя е. Зала 1 на НДК се препълни за четвъртия самостоятелен концерт на най-знаковата фигура в родния поп-фолк. Всъщност този концерт бе спектакъл от най-висок музикален ранг и тържество на музиката. Дани Милев бенд бяха създаделите на страхотните аранжименти върху едни от най-големите хитове на Глория, които имахме честта на чуем на живо. Любимката на няколко поколения българи затвърди статута си на законодател на стойностната авторска музика. Музиката не се диференцира на жанрове. Няма граници и названия. Когато една песен докосва широк кръг меломани и е натоварена с красиво съдържание и послание, няма как да не остане във времето. 5 години изминаха от последния солов концерт на Глория в зала 1 на НДК. Има магия в тази зала, подхожда й. Точно защото Глория е концертен тип изпълнител, без значение дали сцената ще е позиционирана в зала или на стадион. Този път събитието бе по повод 20 години на голямата сцена, които Глория отбеляза миналата година, а преди това е работила известно време и като вариететен изпълнител и като една от солистките на оркестър „Извор”. Това показва, че Глория е извоювала мястото си. Певица с богата школовка, преминала през всички етапи на еволюирането си. Не е взета от скамейката, не е нечие протеже, не е случаен пришълец в шоубизнеса, нито е медиен продукт. 

Много е важно народът да те избере. В онези години бе така. Нямаше масмедии. Нямаше виртуално пространство. По съвсем естествен начин Глория разви кариерата си, включвайки и трудностите, които неизбежно са част от играта и каляват характера. Ако бе негодна за този бранш, много отдавна нямаше да е в редиците му. И сам воинът е воин. И без това обществото ни е малко неблагодарно, фрустрирано и предубедено. И след 20 години се намира кой да прави опити да я срине - значи още вълнува силно, но не се научиха тези хора, че няма да им се случи комфортът да я запокитят. Кауза пердута. Освен всичко друго съдбата наистина е на страната на Глория, както каза и самата тя снощи. Защо? Защото призваните са малцина. Те идват на тази земя с шанс, даден от Бог. Да развият таланта си. Да го подарят на хората. Това е тяхната мисия. Глория снощи защити този шанс за сетен път. Какво бе по-различното в този концерт?  Първо, качествена подготовка, а преди това - стегната рекламна стратегия, без агресивност. А на самата дата - близо 3 часа жестоки лайв изпълнения с едни от най-добрите универсални български музиканти. Те съумяха да запазят автентичността на звученето на репертоара й и същевременно да придадат на тази автентичност по-съвременна  и сюблимна опаковка. Шлагери като „За тебе, майко”, „Носталгия” и „Оставете ме на мира” чухме в едни по-разчупени версии, съхранявайки шлагерността. Глория пееше безупречно интонационно. Въпреки вълнението си беше овладяна и умело правеше преход от песен в песен. Долавяше се стабилна градация и подредба в творчеството. Дискографията й е бетон. Беше се постарала да обхване всички години, албуми, периоди. Възроди много любими песни от миналото. Не пропусна и актуалните като „Изсвирете нещо ударно”, която подлуди залата. Отдаде дължимото и на авторите. Винаги е била лоялна към екипа си. Някои знаменитости се държат така, сякаш авторите са им длъжни и са под тях в процеса по създаването на композиции, но Глория отново прояви колегиалност, както и към специалните си гости – имена като Тони Дачева, Николай Славеев и Азис, чието присъствие привнесе колорит в концерта. Много музикантска бе фолклорната част, както и ъндърграунд сетът. А баладите... Баладите като „Ако те няма” снощи придобиха нов живот. 

Баладите – драматично-лирични, динамичните песни – ударни, народните – много по нашенски. Разкошни акапели, соло-та и импровизации. Никаква позпозност, напудрена авангардност, излишни приказки. И въпреки всичко в концерта имаше футуристичност, ефект на изненада и тръпка... Красива сцена, синхронизиран и раздвижен балет, адекватна мултимедия, достатъчна продължителност, уместни акценти, хармонични беквокали. Както се казва на езика на музиката - "легато". Без маанета, излишни ефекти, дразнещи светлини, технически гафове, както и без пируети и фанфари, иманентни на цирковото изкуство. Величествено излъчване на жена с опит и мъдрост, осъзнала позициите си, и същевременно една развълнувана певица, която цени аудиторията си. Алтруистична майка, която боготвори дъщеря си Симона, която вчера бе рожденичка. И човек, който пя от душа и с лекота. И безумно вярно. Тя е учебник по пеене. Чудесен пърформанс, в който Глория експериментираше със стиловете. Не липсваше балканското, а някои моменти звучаха и рок,  и джазово, и еклектика между етно и поп. Глория го направи за себе си и за всички присъстващи. Тя отдавна се състезава само със самата себе си, и то не по онзи безскрупулен начин. Тя просто държи ниво и лавира във времето. И по-точно балансира, защото елементарното лавиране е присъщо на конформисти, а тя отдавна заяви, че не изневерява на себе си и стила си, както и да се променят теченията. Дисциплина, последователност и човешко отношение от нейна страна. Бурни ръкопляскания и бисове, пълна зала, разнородна и културна публика на крака, усмихната, плачеща, един куп букети, прегръдки. Консанс на любовта и музиката. Доста известни личности уважиха събитието и двойния празник на Глория. А днес... Днес е 1-ви октомври – Международен ден на музиката. Да пожелаем на Глория още много години хитове и още много концерти, както и задгранични успехи! Защото тя вече е минала на едно друго ниво, което спокойно й позволява солидна концертна дейност въпреки стагнацията и оределите меценати в държавата.

Благодарим! Поклон!