"Schlick" - die Geschichten von zwei ähnlichen Frauen und ihren Familien in verschidenen Zeiträumen

Was is eigentlich das Leben? Das muss jeder Mensch für sich selbst wissen, wirklich gut wissen. In den verschiedenen Zeiträumen hat jeder von uns auch verschiedene Bedürfnisse und Prioritäten. Das Leben gibt uns eine praktische Erfahrung, was nämlich im Zusammenhang mit einer Weisheit steht. Dann treffen wir leichter die neuen Entscheidungen.  Ein Leben is wie einen Spiegel. Wir strahlen unsere Vergangenheit mit Sicherheit aus. Woher stammen wir? Ist das nicht wichtig? Unsere Herkunft, unser Gen ist der Rahmen. Aber warum? Wir müssen eine Zugehörigkeit haben, um wir eine Zuversicht zu finden und sie aufzubewahren. Der Stammbaum bringt uns aussergewöhnliche Kräfte. Deshalb will jeder Mensch mit seiner Familie verbinden. Ich bin sehr zufrieden was ich im Buch mit dem Titel „Schlick“ gelesen habe. Dieses schriftliche Kunstwerk zeigt, wie die heutige Situation sich mit den Familienbeziehungen verändert. Est gibt natürlich Vor- und Nachteile das zu beweisen.

Betrachtet man die Entwicklung der letzten Jahre, so kann man feststellen, dass das Modell „Vater-Mutter-Kind“ ein Paradigma ist. Warum funktioniren die meisten Beziehungen in der heutigen Welt  manchmal so problematisch? Es gibt immer Vorurteile, die stören. Zuerst sollte jeder von uns die persönliche Veranwortung erfahren und tragen, nicht wahr? „Meiner Meinung nach“ ist schon nicht der beste Gedanke, wenn wir beispielsweise ein Kind haben.

Bemerkenswert sind alle Botschaften im Buch. Die Autorin Ada Dorian stellt eine interessante Figuren dar. Jede Person besizt ein unglaubliches und einmaliges Schicksaal. Die Hauptheldinen sind zwei Frauen, die 100 Jahre trennen. Svea ist eine junge Dame, die sich nicht bereit zu Veränderungen fühlt. Ihre Schwester Annika ist ganz anders als sie. Sie hat früher Familien geschafft und dabei eine gute Grundlage gegründet. Svea bleibt als ein Lieblingskind, weil sie nich zu Hause ist. Sie hat Christian und Linus, aber sie lebt lange Zeit eigenwillig, mit Einbdindungen. Sie hat keine Idee, was sie mit ihrem Alltag zu tun. Svea nimmt alles als Gegebenheit an und das ist ein Fehler, statt sie Rücksicht auf ihre Verpflichtungen zu nehmen. In einem alten Haus, wo sie mit Christian wohnen muss, verstehe sie die Antworten auf viele gaspannte Fragen. Sie hat erfahren, dass Helene Pothoff die Ururgrossmutter von Christian ist. Diese Dame hat ein aufregendes Leben. Sie verliert ihren Mann im Ersten Weltkrieg. Und ausserdem lebt sie mit vielen Geheimnissen, um unvershert zu bleiben, was in diesem Stadium nicht leicht ist. Sie muss schnell Entscheidungen treffen – mit allen Auswirkungen, sich für ihre Tochter sorgen, Deserteure zu verstecken und immer brav zu sein. Die beiden Heldinen – Svea und Helene, haben viele Gemeinsamkeiten, obwohl sie in verschiedenen Zeiträumen leben.

Die beiden Geschichten sind chronologish nicht parallel, aber die Autorin erzählt sie gleichlaufen. Das ist gutes Verfahren. Inhaltlich gibt es viele künstlerische Griffe. Der Sprachstil ist dynamisch, gessätigt und belehrend.

Svea muss wissen... warum gibt es eine Fälschung mit dem Familienfoto von Helene... warum schreibt sie an einen anderen Mann... was ist für sie ihre Tochter Sophie, sowie Linus für Svea... Was is passiert im ersten Weltkrieg... Es enstehen abwechslungsreiche Fragen. Svea beginnt mit ihrer Familie zu sprechen. Sie zeigt ihnen auch ihren Sohn. Ihre letzte Sünde heisst Mark. Die Gespräche mit Edith zeichnet ihr die neue, bessere Richtung. Alle Leute machen auch Fehler. Es ist unvermeidlich. Damit wir erfahren, was wollten wir leisten. Wir sind erreichbar, wenn wir ein Ziel haben. Besonders wertvoll ist das Ziel, falls wir die Beziehung „Vater-Mutter-Kind” fest machen. Svea zieht aus ihren eigenen Erinnerungen und Erlebnissen ihre Lehre. Den neue Anfang beginnt  sie bewusster wieder mit Crhistian und Linus, mehr dankbar. Und wir?

"Сделката на живота ти" - неизбежните жертви, пропуснатите ползи и осъзнатостта на човешкия дълг

Ако трябва да се жертваш, за кого би го сторил? „Всеки ден, навсякъде, ние поемаме по един или друг път. Забавляваме се, стоим си у дома, влюбваме се и заспиваме едни до други. Откриваме, че имаме нужда от човек, по когото да си изгубим ума, за да осъзнаем какво представлява времето.“. А дали наистина живеем така, че да оценим истински важните за нас хора и моменти? Достатъчно признателни ли сме? Борим ли се, за да опазим целостта на света си? „Сделката на живота ти“ е нещо повече от уговорка. В крайна сметка ние не можем да поемем по няколко пътя едновременно. Избираме даден и понасяме последствията от избора си – добри и лоши. Никога не знаеш какво губиш и какво печелиш. Но не можеш да върнеш времето... Пропуснатите ползи? Тях винаги ще ги има... За да ни напомнят, че сме ефимерни. По-ценното е каква следа ще оставим сега и какво означаваме за близките си хора... Какво можем да дадем на мига, което утре няма да можем...

Фредерик Бакман отново ни презентира завладяваща новела, наситена с прочувствени интимни послания. „Сделката на живота ни“ подобно на „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ ни внушава колко е крехък човешкият живот и колко наивно живеем понякога. Всеки от нас стига до момент, в който разсмива Господ с плановете си. И това обикновено се случва, когато превишим чисто човешките си права. Винаги има една приземяваща сила, която те шамаросва звучно и те захвърля в някой ъгъл като наказано дете, давайки ти задача да преосмислиш поведението си. Нямаш много време да мислиш... Какво ще направиш?

„Сделката на живота ти“ не е бизнес сделка. Това заглавие е сякаш хвърлена ръкавица към единия от двамата главни герои – мъж на средна възраст и петгодишно момиченце. И двамата са заболели от рак и се намират в болница. Животът понякога наистина е безпощаден. И индивидуалният, и този общият. Понеже ние всичките сме и с отделни съдби, и част от един и същ кръговрат. Каква е разликата обаче? Всеки има приоритети. Мъжът е успешен бизнесмен. Може би прекалено успял. Това го е направило малко или много циничен, безскрупулен, себичен. Дори към собственото си дете. Той обича сина си вероятно, ала му липсва подход. И когато започва да се случва фаталното и необратимото, мъжът си дава сметка. Връща лентата назад, потапя се в спомените от любимия си град, анализира ранното детство на сина си... и разбира, че твърде често се е губил някъде, отсъствал е. Бил е зает да печели пари, за да осигури комфорт и на себе си, и на семейството си. Но май повече на себе си. Тъй като синът му притежава друг тип емоционалност, приоритетите му се различават и идеалите на баща му са му чужди. Противно на очакванията на своя родител той дори работи в обикновен бар, но е щастлив, макар да му липсва баща му. Някои липси никога няма да бъдат запълнени...

5-годишното момиченце има за приятел плюшена играчка заек, който стои върху боядисан от нея стол в червено. Успява да даде урок на възрастните, какво е стоицизъм и как се преминава през болестта по детски – с много въпроси и енергия. Когато си дете, още живееш в имагинерен свят и докрай вярваш във вълшебствата и непоквареността на света. Любопитен си, откровен, с наивно чувство за хумор. Затова децата са толкова непоколебими. Те успяват да надмогнат егото, което все още не са формирали... Те не се борят за материалните придобивки, заради които възрастните водят войни, нито пък ги интересуват власт, конкуренция, популизъм. Те не делят нищо. Е, случва се да се привързват се силно към играчките си, на които вдъхват живот. Но ни дават урок, как да живеем философски. Не сме ли жалки отстрани?

Може би в това момиченце мъжът вижда какво е пропуснал в първите години от израстването на сина си. Живот за живот или смърт за смърт. Когато жертваш себе си, трябва да знаеш, че миналото ти се изтрива. Поне така казва Смъртта, която е одухотворена в тази книга и е представена като човек в болницата, който отнема или разрешава право на живот.

„Местата, откъдето идваме никога не ни молят за прошка, никога не признават, че са сгрешили за нас.“. Каквото си взел – взел. Времето не се връща назад, защото си сетил, че си закъснял да пренаредиш някой от елементите на огромния житейски пъзел. Местата имат значението, което приживе им придаваш. Те обаче оставят и след теб. Ех, а ако можеха да разказват...

„На следващата сутрин все още седях буден на пода в коридора. Чух момичето и майката да играят нова игра. Майката попита “кого искаш да поканиш на следващия си рожден ден?”, въпреки че нямаше да има такъв. Момичето се включи в играта и изброи имената на всички, които обичаше. Когато си на пет, списъкът е дълъг. И онази сутрин аз бях в него.“. Още един урок за време. Тук не става дума да бързаш. А да се насладиш на всеки миг. За да не стане, че когато пораснеш, ще държиш сметка на миналото си защо не ти е дало тази или онази възможност, която всъщност ТИ сам си пропуснал. И няма нужда да се оправдаеш, че си гонил други цели... Ти избираш. А, и да не забравяме – качеството е по-важно от количеството.

Перото на Фредерик Бакман е поучително. Кара те да не живееш по някаква рутинна инерция. Държи те в кондиция. Опитва се понякога на пръв поглед метафорично заобиколно, но всъщност хипер директно да те изстреля в орбитата на истината. Отрезвява те като катарзис, без да те шокира и травмира. За кратко те милва като пролетен полъх и в следващия миг ти казва: „Хей, задник – стегни се! Осъзнай къде си и какво имаш!“. Въпреки че нищо не ни принадлежи. И дори когато амбициозен родител или друг някой ти каже: „Претърпях неуспех с теб. Опитах да те направя корав. Ти стана добър.“, знай, че си на прав път. И родителите грешат в преценката. Да си добър е най-благородната движеща мощ на нашето съвремие. Страдаме от дефицит на добро и е време да го възстановим, защото Вселената няма да ни прости, ако попречим на баланса в нея.

"Лебедово езеро" - класическият израз на надживяващата времето любов

Спектакълът "Лебедово езеро" изпълни с футуристичност и финес атмосферата в зала 1 на НДК на 13 декември. Съвсем предколедно знаменитото балетно произведение оживя пред очите на хиляди зрители. По израженията и реакциите на присъстващите се долови една всеобща приповдигнатост и задоволство от начина, по който се пресъздаде "Лебедово езеро" на наша сцена. Специалното участие на солисти от "Болшой театър" допринесе за класата от най-висок ранг, прецизирането на всеки детайл и насладата за сетивата. В трупата фигурират единствено представители на реномирани балетни театри от Москва и Санкт Петербург. Солистите - прима балерината на "Болшой театър" - Мария Александрова, и премиер балетистът - Владислав Лантратов, са главните отговорници за красотата на спектакъла.

Историята на "Лебедово езеро" датира от далечната 1877 година. Ценителите на творбата на импозантния Чайковски и на балетното изкуство държат на традициите, на съхраняване на сюжетната линия и генералната идея на хореографията. Класическата нотка запазва духа на автентичното. Промените са свързани с осъвременяване относно визуалната презентация във вида на 3Д декори. Мултимедията на видеостените бе в абсолютен консонанс със съдържанието. Замъкът, езерото и дърветата се преобразяват съобразно динамиката в настроенията и настъпващите обрати. Завръзката, кулминацията и равръзката - както винаги безкрайно емоционално напрегнати, ангажиращи зрителя с драматургията си. Изкусните 37 на брой танцьори бяха на изключително високо ниво, доколкото моят скромен естетски ценз в случая ми позволява да преценя. Гъвкавостта струеше от всяко тяхно движение. Освен това бяха в категоричен синхрон.

Несъмнено по-младите, които тепърва се запознават с класиката, са привлечени и от визуалните нюанси, които им помагат по-лесно да възприемат творбата. Зала 1 на НДК събра пъстроцветна по характера си публика, обединена от идеята да се потопи в блаженството на класическо-съвременен балет.

Четирите действия на либретото рисуват една картинна история за любов, сълзи, магия, бал, замък, лебеди. Основните 7 персонажи биват изиграни със сърце. Идеята е да се вникне в душевността на всеки един от тях, а това умеят само професионалисти с висока култура в изкуството, което експонират.

След 1950 оригиналната постановка с трагичен финал влюбените Одета и Зигфрид да пренесат любовта си в жертва и да умрат заедно в езерото, противопоставяйки се на злото, е заменена от щастлива развръзка за тях самите. Това смекчава концепцията и я съчетава с надежда. През годините са представяни още доста вариации за разчупване на цялостната визия на постановката, ала тя остава все така героична, епохална и наситена с грациозност и еклектика. Класика, която надживява времето и претворява алегорията за величината на верността на любовта и борбата за нея. Един свят от фантазия, химера,  добро и зло, консервативността и личната човешка свобода под формата на право на избор. Както и да се видоизменят от актуалните ефекти, хорските чувства са същите, което имплементира в "Лебедово езеро" изконните идеали, вековните нагласи и малките съдбовни революции. Малките революции на големите хора, които са големи дори и в титаничната си любовна изповед, както и в трагизма си.

Допълвам публикацията си от декември с нов прочит на спектакъла, на който присъствах още веденъж - като този път това се случи в Античния театър в Пловдив. Няма да бъда обстоятелствен, защото сюжетът е добре познат. Съставът отново покори върха на изкуството и задоволи културната ми жажда. С не по-малък трепет наблюдавах как се развиваше действието на фона на енигматичния Античен театър, позициониран в сърцето на моя град. Този път пак имаше мултимедия, но предвид спецификата на мястото бе по-различна. А събитието - все така характерно. Всички участници разлистваха пласт по пласт от цялостния си образ, за да вникнем в красотата на "Лебедово езеро". Пластичността и синхронът както винаги в категоричен баланс с останалите компоненти. Лекота се носеше, феерия. Това е изкуство, която трябва да усетиш с душата си, независимо от ценза си. Това и сюблимен израз на грацията, любовта и доброто в един по-съвършен свят, където вълшебствата оживяват. А сега ви представям няколко фотоса от Античния театър:

ЕДИН ЖИВОТ

Един живот не стига да кажеш думите, които искаш.

Един живот достатъчен ли е съвършен да го съзиждаш?

Един живот броим си неволите, завоите, успехите.

В един живот носим и на просяк, и на крале доспехите.

Един живот простихме ли на всички, на които трябва?

Един живот зарадвахме ли всеки, който ни зарадва?

Един живот отблагодарихме ли се на авторитетите?

Един живот изпълнихме ли на прадедите ни заветите?

Един живот разбрахме ли, че парите средство са, не цел?

Един живот разделихме ли кой колко дал, кой колко взел?

Един живот опитахме ли се да обичаме свойте врагове?

Един живот можахме ли да платим всички свои грехове?

Един живот бяхме ли добри, без да търсим отплата?

Един живот устояхме ли на превратностите на съдбата?

Един живот човешки е малко от рая, а и малко от ада.

Един живот да изживееш е най-драгоценната награда.

"Списъкът с приоритети" - пълнокръвният живот и абсолютизмът на силата

Тази година попадам на необикновени книги, в които се разказват действителни случаи на онкоболни. Лични съдби на забележителни личности, които още останат в човешката история със силата на своя стоицизъм. Хора, чиито човешки истории биват увековечени заради надмощието, което демонстрират над болестта. Хора, които завършват животите си достойно и вдъхновяват мнозина по пътя си да бъдат също толкова жертвоготовни. Защото какъв друг избор имаш - най-лесно е да се предадеш, да намериш извинение, да се подчиниш на страха. Именно страхът е в основата на множество заболявания. Веднъж случило се едно заболяване, зависи от разновидността му, ти нямаш безграничната власт да го контролираш. Автоматично ставаш зависим. Но можеш сам да направиш така, че това заболяване да не те смачка. Фатализмът е безкрайно нездравословен в подобни житейски експедиции. Ето затова аз се възхищавам от характери, които катализират лошите влияния в гориво за живот. Така те успяват все пак да изживеят своя живот пълноценно, дори и в края на дните си... Нека се замислим, че все пак не са малко онези, които живеят разточително, неблагодарно и никога не разбират какъв подарък е животът. А да, мили хора - ако има някакъв истински подарък, то това е животът.

Дейвид Менаше. Преподавател по английска литература в изключително престижна гимназия в Маями - Coral Reef Senior High. В продължение на шест години той усилено се бори с мозъчен тумор, който бавно и сигурно осуетява някои от плановете му. По метода на отхвърлянето авторът на книгата започва да преосмисля приоритетите си. Вече е отдал доста време и жар, посвещавайки се на своите ученици. Чисто хуманно той успява да бъде умел балансьор. Преподава им нужните знания, ала ги кара да ги усвоят посредством интерактивни способи. Интерактивни не толкова технологично, колкото на базата на интересни хрумки, провокиращи гъвкавост в мисленето на учениците. С примери и от своя път той кара всеки един свой ученик да вярва в себе си, да се посвети на личната си кауза и да бъде справедлив. Не им взима страха. Не ги назидава. Не ги порицава. Не скъсява и прекалено дистанцията с тях. Вменява им респект и диалогичност, но в социален аспект не се разграничава от тях. Напротив - той е един от тях и точно това ги кара да му вярват. За един преподавател е важната мярката. Тънка е тази граница. Винаги можеш да загубиш контрол и да изпуснеш нишката. Има опасност да отегчиш тези, които са ти ученици. Има опасност да изземеш родителските функции, както и друг вид риск - да ги оставиш на произвола и да ти се качат на главата. Нищо от това не се случва. Дейвид запомня повечето свои ученици и техните индивидуални драми и успехи и ги пази дълбоко в сърцето си. Те се учат взаимно. Той също черпи опит от тях. Нещо повече - те му осигуряват постамента, върху който той да стъпи, за да им даде правилните съвети, без да губи учителската риторика. Педагогическият му подход е релевантен на представата за качествено съвременно образование. Защото не всичко е суха теория, тестови проверки и страхова невроза от изпити. Менаше ги кара да учат с разбиране и да се справят сами. Толкова, че тези негови уроци се оказват инструментариумът, с който тези деца израстват и построяват своята траектория.

Когато разбира, че има рак и че животът му подлежи на промяна, той реагира и хладнокръвно, и не съвсем. Съвсем нормално е човек първоначално да отхвърля тази мисъл, да се надява да е неприятно недоразумение. Когато диагнозата се потвърджава, започва истинската битка. Битка буквално на живот и смърт. Първите признаци са налице. Усещаш странен дискомфорт и странични общи неразположения, които се пренасят по цялото тяло и от време на време сигнализират рязко. Губиш концентрация, като се стараеш да стъпиш върху този демон, който те мори. Болестта е като триглава ламя. Химиотерапията и цялата отрова, чиято идея е да удължи агонията ти, в един момент даже пренебрегваш. Защото осъзнаваш, че ти остава малко и искаш да му се насладиш с пълни, а на притъпени сетива. Засилваш оборотите, сякаш сега започваш да живееш. Да, харесва ти. Живееш напук на рака, напук на лекари, напук на комплекси и предубеждения. Надмогваш егото и страха си.

Така Дейвид Менаше стартира пътешествие из Америка. Той решава да уведоми всички свои бивши ученици, с които поддържа контакт, за намеренията си да обиколи нови места и да види спиращи дъха гледки. Стотици откликват. Приютяват го в различни градове, развеждат го, наваксват пропуснатото през годините и му дават кураж. Дейвид е вече в колебливо състояние. Зрението му е значително нарушено. Постоянно пада и си нанася сам неволни травми. Но не му пука, грубо казано. Тъй като след семейството, което е неговата неизменна опора, учениците са неговият жизнен показател и акумулатор. Такъв дори в един момент спира да бъде неговата спътница в живота - Паула, с която е градил връзката си с желанието тя да прерасне в общо семейство с деца. В един миг, някъде по време на неговото странстване, тя охладнява и се отдалечава от него. Не става ясно дали болестта му я провокира, но може да се каже, че след дълго премисляне той успява да изтръгне от нея потвърждение на нежеланието ѝ да продължи пътя си с него. Много е лесно да се откажеш от някого, когато заболява, нали? Менаше дори не е на кръстопът. По-добре отвсякога той знае какви са вече неговите приоритети на фокус. Приоритетите, които в преподавателската му дейност стават патент и толкова популярни сред учениците. Вече и като студенти те продължават да живеят, уповавайки се на своя списък от тях. На тези общи срещи изплуват спомени от миналото, приятни и не чак толкова приятни, ала все пак умилителни и мъдри случки. След всяка среща Менаше се уверява, че именно на учителската длъжност е трябвало да се посвети. Той е учител по душа. Българка - Лидия Динкова, негова ученичка и журналист, участва в процеса по популялизиране на дейността, влиянието и съзидателността му във въпросната гимназия. За героя Дейвид Менаше вече се чува и говори навсякъде. Той е излязъл от обсега на локален герой. Той се превръща в легенда и вдъхновител. Казвам това, въпреки че никога не съм обичал да канонизирам някого с помпозни титли. Но самият факт, колко хора този човек е приобщил към каузата си, е красноречив.

Има много ерудирани учители. Всеки притежава свой чар и подход. Мъдростта обаче, придружена от харизма, която заразява и лекува, са направили Дейвид Менаше от обикновен преподавател във визионер и предводител на редица млади образовани лидери. Неговата методика тепърва ще става актуална, понеже само хора като него могат да докоснат бъдещите ученици и да ги посветят във вярата, успеха и знанието. Когато умееш да изразяваш себе си и си напълно искрен в това начинание, намирайки правилния път към всекиго, ти събуждаш най-ценния дефицит на нашето време - доверието, което най-трудно се печели и най-лесно се руши. Хората са обезверени, мнителни и объркани. Трябва някой, който да ги поведе - за каквото и да става дума. Особено ако воюваш с болест и не се предадеш без бой пред нея - тогава мобилизираш всички да забравят дребните си несгоди и да генерират енергията си само в полезни за себе си дела. Да, Дейвид Менаше вдъхнови и мен. В края на всяка календарна година точно такива книги и послания са най-полезни! Това е повече от равносметка. Благодаря!

А ВАШИТЕ ПРИОРИТЕТИ КОИ СА? :)

ЗИМНА ВЕЧЕР

Зимна вечер. Заспивам тихо, завит във одеяло от блян футуристичен.

Нощта съблече ме така, че да остана насаме със съня си фееричен.

Булевардът си отдъхва. Кварталните локали блещукат ефимерно.

Гласовете наоколо заглъхват. Пренасям се в друг свят лековерен.

Сънувам свойта преходност и вечност. Сега недей, не ме събуждай!

Реалността ми е далечна, ала обятията ти ще са ми още нужни.

Затова остани тук! В съня си се страхувам и имам навик да се губя.

А всеки допир, поглед, звук ми подарявай винаги, когато се събудя.

ЗНАМ - НАЙ-ДОБРОТО ОТ ЛЮБО КИРОВ. ИЛИ КОГАТО МУЗИКАТА Е ДУША, КАРТИНИ И ПОЕЗИЯ.

10.11.2017 за пореден път затвърди, че стилът на Любо Киров е класическо-съвременен израз на най-красивото, което може да се претвори в музиката. Когато музиката ти говори, ти се потапяш в един свят, който съвсем не е измислен. Музиката е изкуството, което е обединява и други изкуства в себе си. И дава резултат, когато е споделена безусловно. Така е в случая на Любо. Вече повече от 15 години той е сред обичаните имена на българската сцена. Снощи отново не изневери на себе си и представи ниво, което владеят само най-изкусните творци.

Ако в скромния ми анализ се натъкнете на нотки на патетичност, то знайте, че Любо е заслужил това ликуване, което зарази мнозина на живо. Мисля, че зала 1 на НДК е неговата зала. Разбира се, не изключвам възможността да напълни и Арена Армеец скоро и ЗНАМ, че това ще се случи. Просто по мое усещане зала 1 кореспондира със звуковата стилистика, която Любо и музикантите му предлагат. В тази зала има дух, има приемственост и автентичност в същото време. Тя си е точно концертна. Това не означава, че имам нищо против спортните зали - те пък носят друга емоция, също приятна.

Миналата година с първия си голям солов спектакъл, пак в зала 1 на НДК, Любо опипа почвата. Той се увери, че е имало защо да опита - ефектът бе поразяващ. Самият аз не знаех какво точно да очаквам - не бях посещавал негова изява, и то от толкова мащабен размер за рамките на България. Не само, че не съжалявам, че отидох - аз се презаредих за месеци напред. Върнах се назад, преоткрих песните му и ЗНАЕХ, че тази година ще посетя и втория му голям концерт в любимата зала. Искам да вметна само, че благодаря сърдечно на Любо, че миналата година сподели публикацията в блога ми за концерта му. Не само това - лично ми отговори на съобщението и реагира светкавично. Рядко съм получавал подобно отношение от известни изпълнители. Обикновено се големеят, придават си излишни важности и спазват една дистанция "звезда-публика". А трябва да се радват, че имат интелигентни почитатели, които им отдават почит. Аз не мисля, че говорим за звезди и за почитатели всъщност. Просто призванията са различни. Ние всички сме равни. Затова Любо ни дава онова, което ние му даваме. Съвсем не се счита за нещо повече. 

Когато аз реша да посетя културно-масово мероприятие, винаги след това пиша за него в блога си. Вече не ми е толкова важно и интересно колко хора ще го прочетат, колко ще го споделят. Просто искам да запечатам някъде впечатленията си, а и добре знам, че когато не пишеш комерсиално, не би трогнал масите - просто не си лесносмилаем, което пък е комплимент. Ценителите са си от друго тесто. Точно по тази причина невинаги вярвам на милионите гледания в интернет, които освен всичко друго могат и да се манипулират, а и не всички хора са от сутрин до вечер в социалните мрежи и сайтовете за сподeляне. Музиката напоследък се превърна в един бит пазар и търг и вече успехите се измерват в някакви си цифри гледания, в стриймове, в тегления, в хонорари. За мен не количеството, а качеството и посланията са атестат един изпълнител къде се намира, както и концертната дейност. Малко изпълнители в България имат смелостта да залагат на свои спектакли, на вход, с билети и да събират разнородна публика без проблем.

За щастие, Любо също не е комерсиален в онзи примитивен аспект на думата, но той вече има една немалка като численост и вярност аудитория. Неговите последователите си приличат с него самия като душевност. Експресивни, възпитани, с елегантно чувство за хумор, талантливи, артистични. Както заглавието на една негова песен - "РАЗЛИЧЕН". Именно това да си себе си и да се отличаваш от стадния принцип те прави вече успял в попрището ти. Може да ти коства повече труд да утъпкаш пътечката си, да я поправиш през тръни и камъни - несъмнено е така, но постигнеш ли целта си да развълнуваш по-голям кръг хора, значи има някаква магия в теб.

Това обаче, което ме радва, е, че Любо се стреми да се развива. Всеки път да представя нещо ново на спектаклите си, като същевременно не бяга от амплоато си. Той танцуваше, разнообрази и програмата си и отново беше контактен с присъстващите. Нова порция приятелски закачки разчупиха обстановката. Когато усети, че всички са напълно във вихъра си, подаваше на публиката и тя му отвърна подобаващо. Накрая дори направи дълбок поклон.

След "Имам само теб", която ми е любима, Любо се разчувства. Това беше толкова искрено, че нямаше как да не му повярваме... Че музиката е животът му. Той изпълни парчетата от албума "Знам". Той наскоро бе обявен за златен по продажби. Едни от първите и добре познатите "Има ли цветя", "Ще те намеря", "Alright", "Различен" все още са предпочитани от слушателите и придават танцувалност. "Искам", "Мога" допълниха възприятията за музикантско от най-висок ранг с нежните и леко джазови аранжименти. Впрочем - поздравления за музикантите Ивайло Звездомиров, Ангел Дюлгеров, Калин Вельов и  Живко Петров. Акустика, звукоизвличане, импровизации, светлинно шоу, мултимедия - всичко бе в абсолютен синхрон. Кантото - редуване на стакато и легато, създаде чувство за майсторска динамика. Момчетата наистина са репетирали качествено, а и Любо вече има дългогодишен опит. Тази година турнето му обхвана и други градове. Дори се радвам, че подарих билети на майка ми и баща ми за концерта в Летния театър в Пловдив, за да се насладят. Те бяха впечатлени от това, че той посрещаше гостите си от входа, благодарейки им лично и снимайки се. 

Творчеството му не е за ширпотребата. Неговата музика не са купени семпли, върху които е наслаган бийт и някакъв измислен отсвир, който да е актуален сезон-два. Любо твори с мисъл тя да остане във времето, да лекува хората, да ги вдига и да им напомня, че сме живи, когато чувстваме със сърце. Цяла вечер благодареше ту на нас, ту на колегите си музиканти. Имаше и един особено сантиментален момент, в който той си припомни как преди 16 г. са му казвали, че българската музика вече няма да пълни зали. 16 години по-късно той все още го прави и се бори за това стойностната авторска песен да се издига в култ.

Финалът на концерта бе поставен от парчетата "Заедно", "Знам", "На края на света", както и "Freedom" и "Purple rain", с които Любо отново засвидетелства уважение към големите имена в световната музика и направи поклон. Специалните му гости - Графа, Орлин Павлов и Сантра, предизвикаха положителни реакции в публиката. Липсваха и Мария Илиева и Тони, които пък се появиха миналата година.

Концертите на Любо са богатство, защото са добре оформени като концепция, градация на репертоар и всеки път дават заявка за величествено изживяване. Всяка нота и акорд те издигат в небесата и безмерното пространство. И ти показват, че си човек. Че музиката е живот и дихание. Не са нужни етюди и излишни ефекти. Добрият музикант излиза, пее на живо и спойката му с публиката никога не се губи. Затова тя си тръгва доволна, изпълнена и чака следващия път, в който отново да усети тръпката на това прекрасно изкуство. Любо, благодарим за поредната доза невероятно изживяване! Благодарим ти за това, че си толкова сърцат, с фина музикална и човешка култура и стоиш така убедително на голямата сцена. Продължавай да го правиш - смисълът е винаги налице. До следващия път!