2020 - годината, която ще запомним

 

2020 – година на житейски изпитания, които закалиха човечеството до неузнаваемост. Ние никога няма да бъдем същите. Капитализмът ни беше направил коравосърдечни, безпардонни, безспирни в бясното преследване на материални цели... Глобализацията се оказа криворазбрана. Ето такива години са ориентир за душевността ни. Там, накъдето се бяхме насочили, щяхме да бъдем изпепелени. Стремежите на едно консуматорско общество няма как да са безгранични. Ние, хората, се вкарваме в някакви рамки и си мислим, че от нас зависи всичко, но не е така. Знаете мисълта „Човек предполага, Господ разполага“, в която мнозина, междувпрочем, не вярват. Всеки избира в какво и дали да вярва. Аз вярвам в това, че Вселената може да се „самоактуализира“, да се ъпдейтне до една нова своя, по-модернистична и хуманна версия.

Не зная дали новата версия включва само роботизация, зелена енергия и инвестиции, криптовалути или тоталното изчезване на парите като платежно средство... Та именно парите ни докараха до тук. Мислехме си, че паричното изражение на щастието ни прави щастливи отвътре, но когато бръкнахме надълбоко, се натъкнахме на морални нечистотии и нравствена деградация. Те също си имат предел. Низките страсти, информационното и визуално „раздуване“ в социалните мрежи, изкривяването на истината, посегателствата срещу природата... Всичко това нямаше как да остане безнаказано.

Всички ще запомним 2020 г. Водещата тема бе коронавирусът. Имах честта да работя в авторитетна медия като Bloomberg TV Bulgaria, в чийто сайт почти цяла година следях и пишех за развитието около пандемията и финансовите измерения на коронакризата. Не ми беше лесно, тъй като следях процесите изкъсо и не просто ги констатирах, а ги преживявах. За мен ролята на журналистика е да бъде граждански будител, да внимава какви послания поднася и изобщо да поднася смислени послания, а не сквернословия. Нужна ни е журналистика в търсене на истината и решения на проблемите, не удобна журналистика. Далеч съм от всякакви теории на конспирацията за възникването на коронавируса – дали е било в лаборатория в Ухан, или е изкуствено разработен от една шепа магнати с цел да редуцират броя на човечеството и да завземат още по-апетитни парчета от „баницата“, не мога да кажа. Нещо, на което не съм бил свидетел и за което няма преки доказателства, не мога да коментирам. Може би ще разберем някой ден... Но това, което видях, е, че много държави не знаеха как да се справят с пандемията, което може би е нормално. Вирусът бе използван за разпределяне на средства по линия на всякакви програми. В Европа най-коментираната от тях бе фондът за възстановяване от кризата под формата на грантове и заеми.

Държавите, които подцениха вируса, се провалиха – коя по-рано, коя по-късно. САЩ е един „блестящ“ пример в това отношение. Доналд Тръмп стана известен с нихилизма си по отношение на защитните мерки. Но на изборите може би това му навреди – резултатът бе налице. Хората се умориха от шоу- и бизнесмени, които искат да управляват с цената на всичко. Ще дойде време, в което профаните в политиката ще бъдат отсети и елиминирани от властовия елит. Произволите, сътворени от Тръмп, му се върнаха като бумеранг и той плати цената за това. Швеция също подцени вируса, Жаир Болсонаро също неглижира здравния проблем. Словосъчетанието „малък грип“ стана популярно, но по-късно и той обърна дискурса. Тежко се справяха с вируса страните в Африка, Близкия изток, Индия и Латинска Америка. Тръмп се провали и по повод сблъсъците с афроамериканци. Показателно бе убийството на Джордж Флойд.

В България насаждането на извънредност формира един форсмажорен психилогически нюанс, който изкуши властта да разгърне наличния си инструментариум и да се закичи с лаврови венци. Тя яхна вълната на популизма и зад фасадата на юридически помпозната риторика и заявката за извънреден алтруизъм накара всички да се изгубят в превода и разсея вниманието им от други наболели казуси. Разпределяне на концесии, обществени поръчки, стопанска непоносимост. 

След всичко, което стана тази година, се замислих – колко удара може да понесе една една уж правова държава? Какви цели си залага тя по презумпция? Установяване на граждански права и свободи, върховенство на закона, спазване на конституцията, справедливо правосъдие и безупречна съдебна диалектика. Колко показателя от тези покриваме? Стана ясно, че не отговаряме на някои от Маастрихтските критерии, но пък влязохме в ERM II и банковия съюз, което е отлично постижение за репутацията на България, заради което тя ще бъде наблюдавана много внимателно оттук нататък.

Протестите това лятно са паметни. Те се отличават с особена характеристика. Не са като тези през 2013, 1997 или 1991. Идейните им внушения са други. Много млади образовани хора, завърнали се от чужбина българи, показаха, че имат отношение и искат рокади сред управляващите. А техният глас следва да се чуе – те наистина подпомагат двигателя на икономиката ни.

Президентската институция не спря да си „разчиства сметките“ с прокуратурата, НСО и ГЕРБ. И обратно. Когато интересите им съвпадаха, бяха заедно... когато не – вече ставаха врагове. Това са прозрачни постановки, които вече сме гледали – още от времето на Тройната коалиция, когато стартира нова форма на съглашение на политическата класа с банковия и други сектори. От тогава насам все по-често лъсват корупционни практики, скандални чатове, недвусмислено потдърждаване на злоупотреби на евросредства. После се потулват, заглъхват. Цялата тази история заприлича на дребнобуржоазна политически скотомия. Над нея прелетя някой и друг дрон и съвсем олекнахме пред света. Но аз вярвам, че България ще „изчисти“ дилетантите и ще се заяви пред света. Ние имаме прекрасни таланти – математици, инженери, изкуствоведи. Въпрос на адекватен маркетинг е да станем разпознаваеми, и то със своите достойнства – природни, научни и интелектуални. България е уникална страна за привличане на нови инвеститори. Не заради евтината работна ръка и данъчния рай. А понеже разполага с добра инфраструктура и за стартъпи, и за компании с традиции, които да развият своето knowhow на местна почва по един аваргарден начин.

Не е време за журналистически сервилност. Добре би било да спрем парада на безалтернативността и да си създадем нова реалност с повече континуитет.

В световен план станахме свидетели на поредните атентати и природни катаклизми – земетресения, пожари, наводнения. Това допълнително стресира всеки един отделен индивид. Някои от световните лидери бетонираха позиции за по-дълго време – като Владимир Путин, а Реджеп Ердоган стана още по-радикален в позициите си по отношение на геополитически проекти и религиозните възгледи. Случаят със „Света София“ и нейното превръщане в джамия е наскърбяващ за християнския свят и дори спрямо намеренията на Кемал Ататюрк за една светска Турция, но... това е положението.

Великобритания и Европейският съюз установиха исторически сделка във връзка с Brexit. Отношенията България-Северна Македония, която влезе в НАТО, по линия на евроинтеграцията на втората ескалираха. Ябълката на раздора вероятно е изпълнението на Договора за добросъседство. В дипломатически план България се провали, а отделно ЕС и Европа като цяло трудно постига eфективност в уякчаване на дипломатическите си връзки и по-твърда позиция по важни въпроси. 

Определени мигрантски и хуманитарни кризи се задълбочиха. Имаше напредък в преговорите между Афганистан и талибаните. Обединените арабски емирства и Бахрейн подписаха споразумения за оздравяване на отношенията с Израел. Търговската война, както и някои енергийни проекти все още са в standby позиция, но пък се реализираха смели технологични постижения. Да, бяха отменени редица културни и спортни мероприятия. Смятам, че сега ще оценим липсата им, а след време те ще са със съвършено нова концепция и постановка. Може би за добро.

Мащабът на икономическите криза и рецесия е неизмерим. Трилиони евро и долари бяха мобилизирани в подкрепа на бизнеса и засегнатите от пандемията. Златото като актив убежище ескалира до над 2000 долара за тройунция. Волатилността на пазарите постоянно променяше инвеститорския интерес и бизнес климата. Но пазарите все пак не се огънаха съвсем и посрещнаха кризата по-подготвени след последния голям финансов спад за света през 2008 г. Мнозина преориентираха бизнес моделите си към нови направления. И спечелиха. Други изгубиха безвъзвратно. Но аз вярвам, че финансовият свят ще се стабилизира.

Вярвам, че хората ще запазят сила на духа и ще са устойчиви на промените. Вече се случиха някои доста сериозни, които ни трансформираха. Ала ние все още си оставаме просто човеци. Човешкият фактор остава значим. Точно заради това не бива да злоупотребяваме с властта си – тя не ни е дадена, за да сме узурпатори. Може би блюстители на установения от нас ред – да, но не и световни покровители. Правилата не са това, което бяха.

Смислените, силните, смелите – те ще сглобят парчетата от пъзела, който ни е даден. Консуматорите, злосторниците и егоистите ще бъдат наказани. Това е естественият кръговрат.  В година, изпълнена с неизвестни в уравнението, алгоритъмът за решаването на житейските задачи е любов и само любов. Любовта ще надмогне страха. Нямаме нужда от фалшиви герои, яхнали вълната на бездарието и демагогията. Светът се нуждае от чисти и сърцати хора. И ще си ги получи. Жалко за хората, които изгубихме тази година. Но се случват и добри неща, има и добри хора.

Пожелавам ви здраве през новата година, а тя самата да ни донесе основата за една положителна промяна, която да започне с нея. Защото промяната никога не се случва мигновено. Тя е процес, който, ако сме единни, ще постигнем по-бързо, отколкото ако продължим да живеем по стария начин.

"Братоубийците" - смразяващата история за покварата на вярата

 

През лятото на тази шеметна година направих снимката за публикацията за бъдещето си, а към момента вече настоящо ревю на поредната прочетена от мен книга. Произведението носи красноречивото заглавие „Братоубийците“ на Никос Казандзакис. Купих си я преди доста време в комплект от една промоция на издателство Ciela. Не помня каква мисъл ме е подтикнала към това, но знам, че няма случаен избор.

Книгата си чакаше времето. Доста вода изтече, докато дойде нейният ред. Започнах я плахо през лятото и нещо все ме отказваше. Като че ли си бях втълпил, че е тежка за "смилане", а пък аз всъщност, от друга страна, обичам „тежките“ заглавия. Драматургията на сюжета им бързо ме покорява и ме държи в едно приятно напрежение. И почти винаги в тях се съдържа някаква поука. Героите в такива творби, подобно на прототипите си от реалния живот, помъдряват именно заради трудностите, които ги връхлитат. Както обичам да казвам – успехите не са барометър за пределите на човешката психика толкова, колкото са трудностите. Всъщност и успехите са показател – предозирането им главозамайва мнозина и те политат, което е вредно. Но премеждията като част от естествения житейски кръговрат са най-яркият източник на сила за нас. През болката човек се извисява и крилата му укрепват за по-красив полет.

Имам интерес към книги, базирани на тематика от историята. В случая творбата засяга Гражданската война в Гърция през 1946-1949 г. За мен началото на „Братоубийците“ е по-скоро тромаво, опознавателно, дескриптивно, разбъркано. Всъщност кой съм аз да коментирам Казандзакис като структура... но просто на мен така ми подейства. Казвах си на няколко пъти: „Дано действието вече се разгърне по същество...“. Е, дойде този момент. В един миг „поех“ книгата... или тя мен – и потънах в нея. Тя е за читатели с мъдра сетивност, "консумира" се на глътки, осмисля се бавно. Намирам за неслучаен периодът, в който я чета. Една всепомитаща година, която човечеството ще запомни. Година на кардинални нравствени метаформози.

 „Братоубийците“ разказва за борбата на червени срещу черни. За родствениците, които застават един срещу друг, водени от различни идеи за бъдещето на Гърция. Партизаните, които ловко и кръвожадно се спускат от планинските върхове, за да превземат подножието и да проливат кръв със своите сънародници. В едно време, когато войните вече започват да са отживелица. Всъщност нищо не е отживелища, просто сега войните носят друг полъх и печат, конструкцията им е различна, но генезисът е един и същ – жаждата за мъст, за надмощие. Превъзходството, което всеки един се опита да наложи, погубва човешката доброта. На показ излизат най-първичните и грозни инстинкти на индивида. А един свещеник, наречен поп Янарос, има мисията да проповядва чистата християнска вяра и ценности. Неговата задача е да възпре насилието и да въдвори хармония сред стадо обезумали антагонисти. Те в един момент дори спират да мислят за и без това измислената си кауза, а воюват „на сляпо“, на принципа „всеки срещу всекиго“ или „който не е с нас, е срещу нас“, „да накажем противника“. Насилието се превръща в сладострастна перверзия, в един хладнокръвен нагон, в порив на низките страсти. Подобни усещания изпитах, четейки „Аз още броя дните“, само че там държавата и времето са други.

Християнството е миролюбива религия. Казвам го не защото искам да пропагандирам това, че го изповядвам. За мен религиите и всички видове доктрини и идеологии са вид измислица. Вярата е над тях. Вярата трябва да е обременена с товара на човешкия дуализъм. Вярата е отвъд разума, отвъд противоречивия морал, отвъд нормите и рамките. Тя почива на душевния простор и чистота. Тя надживява времето и догмите. Но човекът е ненаситно и суетно същество, което ламти за власт. Тя вади от него всички демони, настройва брат срещу брата. От вените на Гърция бликва братоубийствена кръв... която шурти неудържимо...

Лицемерни калугери, богохулство, злоупотреба с вяра, плачът на Богородица, спекулата с честния пояс, колизионните настроения на воюващите антихристи... Всичко това поражда смесени чувства у читателя. Той минава през състояния на отвращение, отрицание, смирение, страхопочитание, покаяние...

Тези вълнения изпитва и поп Янарос. Той търси помощта на Бог, който се вселява в него, но трябва да довърши мисията си сам. В някои ситуации дори осъжда Бог за това, че го оставя единствен в тази битка. Поп Янарос върви надлъж и нашир и се опитва да вразумява населението, да го вади от калта. Приютява в сърцето си хиляди тегоби.

Най-сюблимният момент, апогеят на творбата, е когато трябва да възкреси Христос в село Кастелос. Той трепетно очаква този момент и се надява справедливостта да възтържествува. Възлага на сина си, капитан Дракос, молбата да опитоми гнева си и да спре с агресията. Но бива предаден и дори убит. Той сам поисква да бъде заличен. Сам плаща цената за това, защото приема, че е подвел мнозина. Понякога човек наистина трябва да преглътне егото си и да позволи на поражението да го приземи. Може би неговата мисия е било невъзможна за изпълнение. Но с всички сили той се опитва да върне мира сред жителите на Кастелос. Яростта, страхът, покварата обаче надделяват. Краят на произведението не е щастлив. И има защо... Но е ударен, пронизващ.

Както споменах в началото на ревюто си, през препятствията ние се каляваме и усъвършенстваме. Но някои от тях ние сами ги създаваме, само и само да има разделение по някакъв параграф. „Целта оправдава средствата“ и „Разделяй и владей“ е било често срещано кредо. Нищо не се е променило. Просто форматът на насилието е видеоизменен. Може би е нормално в човешката душа да има и тъмна страна. Но трябва да има и хора с призвание, подобно на това на поп Янарос. Той посвещава живота си да е омиротворител. Често неразбран, отхвърлян, осмиван – въпреки това той продължава. На финала на живота си приема своето поражение достойно. А мнозина дори и с последни сили не признават: „Господи, провалих се, прости ми“. Всеки избира в какво и дали да вярва. Над, в и окола нас обаче витае една сила, която е всемогъща. И трябва да го разберем. Християнството наистина е миролюбиво – но, струва ми се, не това християнство, което познаваме и прилагаме днес. Трябва да се научим да бъдем добри, честни, смели първо със себе си, първо като хора. Днес, когато границите на вярата се размиват все по-осезаемо, сме длъжни да понесем вините си за миналото и ако искаме да окрилени от любов, следва да подходим с чисто и отворено сърце към другостта, да почитаме земята и рода си, да увековечим традициите си и облика си и да надграждаме и модернизираме вярата си, без да губим човешкото си начало. Аз вярвам, че с настъпване на епохата на Водолея всеки ще се обърне към себе си, ще загърбим материалните различия, ще стопим ценностните пропасти, ще простим на себе си и останалите. За продължим напред по-одухотворени.

 

 

"От любов" - биографията, пропита с мъдрост

 

Намираме се в края на една турбулентна година, в която човечеството се преобрази неузнаваемо. Може би никога няма да сме същите. Може би се подготвяме за нова реалност или вече сме в нея. Въпросът е... дали тази нова реалност ще ни направи по-добри хора? Аз мога да говоря за себе си, но сега важен не съм аз, а впечатленията ми от една удивителна биографична книга, която прочетох с ентусиазъм. Неслучайно "От любов" се появява на книжния пазар у нас в този период. Тя съдържа в себе си житейската история на един обичан от редица поколения изпълнител - Веселин Маринов. Според мен той е от певците, които са останали преди всичко добри хора. Не го познавам лично, но от споделения опит на страниците на биографията му разбирам, че е от онзи изчезващ вид личности. Състрадателни, сензитивни, раними, романтични. Всъщност не смятам, че този тип хора ще изчезнем толкова лесно. Да, включвам и себе си в това число. От следващите редове ще разберете защо.

Видях "От любов" на книжарските витрини съвсем наскоро и си казах, че след като изляза от карантина, обезателно трябва да си я купя. Разбира се, можех да го направя онлайн, но специално аз предпочитам да купувам книги на място, във физическите магазини. Чувството е съвсем друго, а аз искам да го изпитвам пак и пак. Преди много време работех в книжарница. След този период се занимавам със съвсем други неща и честно казано, не следя толкова щателно потока от нови заглавия. Просто разчитам на това, че ако едно заглавие трябва да стигне до мен, това определено ще се случи. Така стана с биографията на Веселин Маринов.

Почитател съм на музиката и личността на изпълнителя отдавна. Преди години присъствах на негов коледен концерт в Пловдив в кино "Гео Милев". Бях си купил билет за правостоящ, защото седящите бяха свършили. Потопих се в магията на творчеството му и изпитах невъобразима емоция. Той се раздава безрезервно, не пести усилия. Разполага с уникална енергия. Аз харесвам артист изпълнители, които не ги мързи и не отбиват номера. При него не изпитваш усещането, че върши тази работа по задължение.

Знаех, че в книгата ще открия доста информация относно професионалния му път, но нямах търпение да науча повече за преживяванията му като дете и юноша. Биографията е изключително добре структурирана. Има градация, логическа последователност между отделните събития, момент на изненада. Не изпитах досада, докато четях. До самия си край книгата те държи в хватката си и не те пуска. Веселин Маринов е човек с изключително богата езикова и обща култура. Държа на тези умения в хората. Разказите му се наситени, дескриптивни, обаятелни. На няколко пъти преживях определени редове, сякаш са се случили или се случват на мен. По принция на зодия Водолей с асцедент Риби това не ни е чуждо - да се поставим на мястото на другия и да възприемем неговото щастие и страхове като свои.

Биографията ме впечатли с добрата си редакция, достъпен литературен език и хомогенната си конструкция.

 

Г-н Маринов е преминал и върви по пътя на честния и искрен човек - често неразбран, силно уважаван, от друга страна... и разбира се, много успешен. Пълните зали са атестат за това. И до днес той е от малкото храбреци, които не само се издържат от музика, но и реинвестират в нея. През него минава всеки процес, всеки компонент. Отговорен е за звученето, сцената, екипа си.

Историите в казармата, оповестени в творбата, са респектиращи и смразяващи същевременно. Донякъде съжалявам, че нашето поколение и следващите не сме имали възможността да се докоснем до нея в периода на съзряването си, дори и по по-съвременен начин. Не че това те прави повече мъж, но те учи на ред, достойнство, дисциплина. Сега подобни признаци у връстниците си аз не виждам, а от по-малките - съвсем.

Белязаната от именития изпълнител творческа траектория е забележителна. Та той е бил безумно упорит! Вярвал е в успеха си, преследвал го е, анализирал го е, не е потъвал в звездомания. С малки стъпки, в началото дори плахи, впоследствие стремителни. Не е от онези, които са били готови да прегазят всичко по пътя си, за да изпъкнат. Търпял е, изчакал е момента за слава. Разбира се, имал е доста призове и отличия и държи на тях. Това не е въпрос само на мъжко его, а на уважение към собствения труд. Все пак по онова време наградите не са били нагласени за разлика от днес, когато който каквото не е поискал, това не е получил. Сигурно и тогава е имало лансирани имена, но Веселин сам е достигнал своя апогей, който за мен лично започва през 1995. Ще обясня защо.

Интересна е кариерата му през 80-те години, постъпването му в Консерваторията. Там се налива постаментът на последващите триумфи. През 90-те години той вече е на върха на славата си в малка България. Спомням си, че като малък в детската градина всички учителки имаха касетката "Горчиво вино". Беше им любимец. И все още е обожаван от жените. Това е напълно нормално, тъй като те по природа биват привлечени от галантни мъже. Но те вникват и в песните му и това не е от сервилност. И не само те. Публиката му е разнородна и е свързана чрез един съзидателен континуитет, неподвластен на модните течения у нас. Впрочем каква е модата и трябва ли на някого да му пука за нея? Няма правила. Лидерът сам си създава такива и не се огъва пред конюнктурата.

Изпитах лека тъга, преминавайки през темите за репресиите над изкуствоведите, най-общо казано, с настъпването на демокрацията. Хаосът в държавата. Първите частни компании, агенции. Изкривеният патернализъм и монополизъм. Политическата номенклатура, от която г-н Маринов се чувства огорчен. И с право, но това е друга тема.

Честолюбивият човек има принципи. Той ги отстоява дори в смутни времена. Аз смятам, че Веселин Маринов създава чудеса от храброст. Допадат ми нотките на сантименталност в книгата. Те я правят жива. На няколко пъти той употребява думата "прозаичен", сякаш определяйки се като пълен антипод на нейното съдържание. Той наистина е човек на литературата, на музиката, на чувствата. Не е скучен сухар.

Държи на семейството си. Личи си, че боготвори дъщеря си. Надявам се наистина да е случил на жена и това да си проличи във времето. Също така му честитя това, че вече е дядо. Едно прекрасно събитие за него, което 2020 г. ще запечата.

Страшно много харесвам песните на Веселин Маринов, особено коледните му албуми. Имам си ги и ги слушам с охота. Когато дойде зимно време и съм отегчен от брътвежи, от политическо каканижене и от мними приятелства, аз бягам в своя свят, където е красиво и чисто. Както е в зимните текстове на Веселин Маринов. Там искри една любов към живота, уюта, дома, празника, близките, безкористната интимност. А песните за родината, летците, моряците, войниците - към тях изпитвам страхопочитание. Прекланям се пред авторитетите и устоите, които този човек е възпял. 

В следващите редове бих искал да се обърна към Веселин Маринов и да му кажа - всичко има смисъл! След като има млади хора като мен, които дават пари за музика. Няма значение, че не са Ви пуснали по еди-кое си радио. Може да е лично отношение, може и да е липсата на такова. Има ли значение? Днес никой нито може, нито има право да заглушава гласа на таланта. Той сам ще си проправи път във времето, дори и напук, дори и с цената на неистови усилия. 

Може да трещи, да гърми, светът да се изврати колкото си иска - всичко е временно. Когато се уморят от буфосинхронади и морален упадък, хората пак ще се обърнат към естетиката. Те ще намерят упование в красотата на шлагера. Хубавата българска песен ще надживее пандемията. Добрият човек - още повече. Идва времето на силните хора. Няма място за алиенация. В бъдеще може около нас да има летящи обекти и субекти, паралелни реалности и вселени и т.н. Но човешкият фактор ще остане. Ние можем да се мислим за всемогъщи, обаче не сме. Всичко е констелация от много фактори. Милосърдието, живият допир и контакт, синкретизмът - тяхното време не просто е отминало, а идва с нова сила. Този свят има нужда от любов и ако не я получи, ще си я набави сам.

Благодаря Ви, г-н Маринов, за тази книга. Огледах се в нея и видях, че не съм сам. Има рицари, има кавалери, има дами, има класа. Има, има, има. Вярвайте, защото и ние Ви вярваме! "От любов" е биографията, пропита с любов, хуманност, поуките от трудностите и мъдростта на времето. Благодаря за тази книга. Тя вдъхновява и има смисъл да бъде прочетена.

 

 

Снимки: личен архив и https://veselinmarinov.com/%D0%B3%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F.

Ако си отида

Ако си отида, ще ме обичаш ли повече, отколкото вчера?

В душата ти тогава за мен праг ще успея ли да намеря?

Ако си отида, ще ме потърсиш ли в мислите си нощем?

Ще шептиш ли наум, че ти липсвам още и още, и още?

Ако си отида, има ли шанс правилно да ме опознаеш?

В мен да вникнеш, да ме опитомиш, да ме разгадаеш...

Ако си отида, ще надникнеш ли зад завесата на мълчанието?

Ще намериш ли време да сбъднеш всичките си обещания?

Ако си отида, ще броиш ли звездите в Космоса пръснати?

Ще си спомняш ли за ръцете ни топли, меки, отпуснати?

Ако си отида, ще ме търсиш ли сред тишината наоколо?

Пирова победа ще празнуваш ли, или ще заспиш дълбоко?

Ако си отида, къде ще е нашата Голгота? Остави да я намеря сам.

След години ще дойда и до теб ще поседна. А ти... чакай ме там.