"Поручик Бенц" и изпепеляващата стихия на любовта

Българският класик Димитър Димов със силата на перото си е носител на изконни дихотомни ценности. Почеркът му - елегантен и разпознаваем, сблъсква морално-естетически противоречия в рамките на една завършена цялост, за да изгради архетипите си, без да ги идеализира и да ни задължава да се отъждествим с тях или да вземем отношение. Творбите му са ангажиращи, но не в пристрастния смисъл на думата. Авторът разгръща една житейска картина и ни оставя сами да се ориентираме в нейните щрихи. Всеки персонаж е дуалистичен по психологическата си нишка. Такава е и човешката природа. Няма само добри, нито само лоши. Създадени сме да грешим, да нараняваме, дори и да се самонаказваме понякога. Всичко това е част от нас - просто у всекиго е застъпено в различни граници. Да, именно личната граница е главният ориентир на плоскостта, където стъпват всички герои. А когато е намесена любовта, доброто и злото си контрастират най-умело. Отново се потвърждава максимата, че "на война и в любовта всичко е позволено". Така е и в "Поручик Бенц". Как обаче да не допуснем любовта да унищожи идентичността ни, когато сме готови да се жертваме в нейното име?

Първият роман на Димитър Димов е вдъхновен от времето на Първата световна война, когато има много ясно изразени правила. Кого представляваш и защитаваш, срещу кого се бориш, защо го правиш... Всеки, който решава да смени позицията си, бива определян като дезертьор и страхливец, следователно - презиран и жестоко наказван. Такава е била системата. Фронтовете не просто имат териториален и числен обхват. Те символизират пределите на устоите. Стилът на повествование е изграден от сполучливи художествени средства, а усещането за някогашната действителност се подхранва от по-архаичните словоформи. Единствено някои природни описания натежават.

Айтел Бенц е порядъчен човек, по произход немец, по професия военен лекар. Скромността на личността му определено го краси, ала още в самото начало тя го свързва и запознава с Елена Петрашева и нейните приближени. Елена е красива, проницателна и се движи в средите на българския елит. Не са известни нейната професия и занимания. Представена е като богата наследница. Още в началото поручик Бенц се влюбва в нея, без да осъзнава фаталността на нейната женска природа. Кръгът от познати на Петрашева проявява любопитство към Бенц, идеята на което главно е да бъде привлечен като специалист, който да извърши манипулацията по аборт на Елена. В този момент Бенц започва да добива информация за любовния живот на Петрашева. Докарала летец до убийство, сгодена за друг мъж, в свободното си време тя се забавлява с още дузина други. Елена ясно усеща надмощието и неумолимия си чар, който вкарва в капан мъжката греховност. Тя е похотлива и маскира тази похот толкова изкусително, че отстрани всичко изглежда като невинна игра. Тя умее да кара хората да се подчиняват, а в удобен за себе си момент винаги може да влезе в ролята на жертва, над която да се смилят. Тази жена обаче е изтъкана от хитрост, ненаситност и безпардонност, която прикрива с добро възпитание. Хората около нея са натоварени с различни функции. Едни са платонично привлечени от аурата ѝ, други я ненавиждат, трети не я разбират. Но никой не е безразличен.

Когато започва настъплението на французите и немците трябва да се оттеглят, съответно - Поручик Бенц да напусне България и да се завърне в Германия, той скача от влака и се връща обратно в София, за да докаже любовта си. Непреброими са миговете на страх, в които той, объркан от обстоятелства, е бил готов да се откаже от чувствата си. Дявол да я вземе тази любов! Тя ни пуска по пързалката на падението понякога. Ставаме глухи и слепи за околната реалност и заживяваме в паралелна такава. Влюбеният мъж винаги е по-наивен от влюбената жена. Не мислите ли? Дори когато извършва аборта, чувствайки тази интервенция като най-висше престъпление, той не мисли за себе си, а за Елена, която просто се възползва от него през цялото време за постигане на своите краткотрайни цели. Тя си играе с чувствата му и за нея това е висш пилотаж, възможност да маневрира така, че да излезе неопетнена от всяка ситуация и да продължава да бъде желана. Перверзното тщестлавие и кокетството създават у нея самозаблуждението, че всичко е позволено и така ще бъде вечно.

Когато един от главните персонажи в творбата - чудатият Хиршфогел, разказва яростно на Бенц колко безпощадни са жените и как дори е убил своята жена заради това и е станал женомразец, Бенц не може да повярва що за отмъстителност е натрупал този огорчен мъж. Без да разбира, че в края на живота си и той ще бъде изпълнен от това сладострастно желание. В крайна сметка Елена го предава в разузнавателната служба. Тя не очаква, че Бенц ще я завари в София с друг мъж, часове след като е отпътувал за Германия и се е върнал преждевременно. Този друг мъж - Лафарж Пиер Жан, е френски офицер. След като разбира постъпките на Бенц, този човек проявява мъжка солидарност към така стеклите се за Бенц обстоятелства. Решава да му помогне да се върне в Германия възможно най-малко рисковано. "Двамата стиснаха ръцете си. Погледите им се срещнаха. Те почувстваха, че в тоя момент бяха забравили омразата, с която милиони германци и французи продължаваха да се сражават още. Те бяха само две човешки души, между които бе прескочила искрата на съчувствието - единствената светлина, облекчаваща и тайнствена, която мъждее понякога в мрака на отчаянието и болката... Лафарж му даваше възможност да предприеме каквото искаше след излизането си - дори да избяга, ако не вярваше на честолюбието му. Явното му съчувствие към Бенц също бе налице. И най-после, Лафарж бе офицер и му даде честната си дума. Военният занаят създава у мъжете един особен морал - морал, който осъжда повече от всеки друг измамата, подлостта, вероломството.".

Всичко е добре, когато приключва добре. И ето - мъжката дума надделява в този свят на безсмислени войни и борби. Между мъже може да съществува честно разбирателство. Особено ако се почувстват застрашени от една и съща жена. Разумът взима връх и притъпява емоцията. Няма нужда от редудантност и сълзи, каквито са налице при жените. В крайна сметка Лафарж спасява живота на Бенц - и то не от снизходителност, а от великодушие, докато Елена Петрашева, заради която Бенц прекрачва границите си, го убива. Първоначално - дума по дума, с действия, подмолност. Накрая - предавайки го на полковник Монталу. Каква е била по-нататъшната съдба на тази героиня - не знаем. Много жени биха могли да се идентифицират с нея, макар да не смеят да си го признаят. Съвсем не искам да заставам на страната на жените или на мъжете в случая. Всичко опира до това, що за човек си, и не се определя от пол, принадлежност и предпочитания. А любовта... с една и съща сила ни въздига и ни сразява. За мен поуката е, че не бива да оставяме да ни подмами и да погубим своята индивидуалност. Любовта е борба, взаимно обаче. И винаги трябва да си с трезвата преценка, какво даваш и какво получаваш и дали си заслужава. Всички сме хора. Е, някои малко повече от други, но утехата, че справедливост тържествува някога и някъде, ни държи живи. А онзи, който копае гроб другиму, сам пада в него, рано или късно - това важи за всички. Така че сами можем да се досетим как би се развил животът на Елена Петрашева.

"Татко" - един трогателен израз на необратимото в човешкия цикъл

Дойде ред да споделя впечатленията си от поредната книга, която прочетох. Преди година съвсем инстинктивно сграбчих в ръцете си "Татко" на прочутия Уилям Уортън. Не си спомням дали първо ме впечатли корицата или анотацията, но сякаш някакъв импулс ме подтикна: "Това е книгата - вземи я!". Взех я с трепет. Както понякога се случва, оставих я настрани - беше време да се потъна в обятията на други заглавия. "Татко" търпеливо стоеше в един ъгъл на стаята и чакаше заветния си миг. Вече съм напълно убеден, че всяка книга има своето време. Наскоро дори се чудих случайно ли е това да подбирам такива творби, които да искат да ми кажат нещо лично във връзка с живота ми сега, преди или в бъдеще. Верятно важи някаква закономерност. Вярно е - аз си ги подбирам, само че те ми загатват предназначението си. Така беше и с "Татко". Няма да повярвате, но след тази книга не съм същият - за добро, надявам се.

Какво заглавие... Кратко и утвърдително. Може би и двояко в някакъв контекст. Няма време за мислене. Започнах я... Началото вървеше обрано и леко досадно минорно, доста дескриптивно. Все още съм на мнение, че някои описателни пасажи са редудантни. Повечето обаче са си точно на място. Без тях произведението не би имало същия характер. То се нуждае от тези детайли, в които се впуска Уортън, навярно воден от идеята си да внуши на читателя, как подробностите оформят пъзела на живота ни и осмислят ежедневието ни. Който търси книги тип "над нещата", нека не посяга към "Татко". Заявявам го съвсем отговорно. Това не е сладникава семейна история. Това не е дори тривиална драматургия с предвидими завръзка, кулминация и развръзка и още по-предизвестен завършек. Оставете Уортън да ви води! Целта му ще разберете най-силно накрая.

След стотната страница разбрах, че "Татко" не просто ще ме завладее, ами и много ще се плаче. Не исках да си го причинявам, особено след редицата други книги с подобно въздействие, до които се докоснах. И все пак - "Татко" е характерна и плавните преходи в структурата не те стъписват, а ти помагат да асимилираш истиността. Джон Тремънт не е типичен герой. Той е мъж на около 50 години, който преоткрива майка си и баща си в заника на жизнения им цикъл. Джон е още любящ баща, син и съпруг. Симпатичен в лудостта си, всеотдаен в грижата си към околните и доблестен с всяка своя клетка. Тяло, в което една искра подпалва бунт. Тяло, което е достатъчно гъвкаво да се подчини на разума и свръхразума, не само на биологичния си часовников механизъм. Тяло, през което преминават различни вулканични емоции, и то все пак е стабилно. Джак има три деца. Родом е от Калифорния. Животът го отвежда в Париж с жена му Врон. Връща се в екзотиката на Калифорния, за да се посвети в спасяването живота на своите драгоценни родители. Навиците на всички следва да се променят за известен период. Най-значимото е, че Джон Тремънт обича родителите си. Иначе не би направил жертвите за тях, които проявява. Той загърбва личния си живот, за да отговори на нуждите им в онзи най-опасен и чувствителен за тях период - на прага на смъртта. Книгата е написана увлекателно, ала твърде реалистично... 

Всеки един битовизъм, всяка една реакция - всичко е болезнено. Дори забавните нотки в разгръщането на персонажите не спасяват положението. Уортън те държи в напрежение до последно. Към средата на книгата вече започваш да осъзнаваш нейната тежест - буквално и преносно. Започваш да страдаш заедно с Тремънт. Майка му бива описана на места като бясна невротичка. Истината е, че жената е претърпяла инфаркт. Цял живот се е съобразявала с мъжа си и с децата си. Искала е да въвежда ред и това я е докарало да маниакални състояния. Тя обича мъжа си, но той е не по-малко болен от нея. Нещо повече - диагнозата му е множествена склероза. Започва да губи разсъдъка си, да забравя. "Губи разсъдъка си" е повърхностното третиране на неговия проблем. Медицинската терминология не може да погледне отвъд науката, за да разгадае мистерията около личността на бащата на Джон. Той не просто полудява, както всички си мислят. Той  е прекалено умен и фин и затова се оттегля в един въображаем свят, където рисува контурите на онова, което му липсва в настоящия. С единия крак той вече е в отвъдното. Знаем, че когато душата е на път да излезе от тялото си, тя вече е в друго измерение, по-блажено за нея. След комата, която преживява, бащата на Джон има мимолетни моменти на проблясък, в които връща спомените си, разпознава близките си и желае да им придаде частица от онзи, паралелния свят, в който наполовина вече се е пренесъл. Трудно е, защото докато той е там, синът му и всички лекари се борят за живота му по не по-различен начин от този, който е в суровата действителност. Джон дори се сблъсква с буйното реагиране на баща си на различни процеси в организма, с лекарски грешки, немарливост и непредпазливост и наглостта на определени самозвани специалисти, които успява да "осъди" и дискредитира, за да докаже човешките права на това да си пациент.

Борбата е продължителна. Всеки един ден е победа, но и тегоба. Мъчително е да гледаш как един живот си отива. Как този, който те е отгледал и възпитал, губи силите си. Наблюдаваш признаците на зрялата старост в най-свирепите ѝ фази. Бащата на Джон се държи героично на фона на това, което старостта му причинява. Джон е разкъсан между майка си и баща си. Те са толкова различни... В същото време си приличат. Всички ние си приличаме. Всички изпитваме боязън, копнеж, носталгия. Никой не стъпва две педи над другия. Емоцията може да ни смачка, издигне и точно тя ни прави такива, каквито сме - обикновено-необикновени хора. Когато организмът те предаде, си в безизходица. Джон разчита на сестра си и сина си Били да му помагат, макар той сам да изнася основния товар около участта на родителите си. Те стават като малки деца. Майка му капризничи за всяко нещо - това е резултат от страх и неприемане на ситуацията първо от нея самата. Нея я е страх дали няма да бъде оставена сама. Тя толкова е свикнала с мъжа си и живота си... Че когато той се налага да си тръгне от нея за кратко, докато тя се успокои, жената разиграва най-ужасяващите сцени, с които едва не докарва до нервен срив децата си. Точно това прави образа ѝ толкова трагичен... А нея самата - толкова крехка и уязвима... В същото време, степента на симпатична лудост у бащата на Джон го спасява. Именно тя успява да накара баща и син да се преоткрият. Това спомага и Джон да преосмисли отношенията със собствения си син, който вече е пораснал, и да открие в негово лице един нов другар, може би най-верния си занапред. Сюжетът е ретардационен и допуска редуване на моменти, пречупени през призмата на тримата мъже - бащата, Джон и Били. Три поколения, които прозират истините по различен начин. Мечтаят, тъгуват, ликуват заедно и поотделно.

Знаете ли, че генът ни съставлява една огромна част от нас като висш продукт на природата? Всеки от нас е закодирал съдбата си в две шепи - това не прави толкова умилително нищожни... А кое ни прави големи? Човеколюбието. Грижата към онзи, който ни е дал живот, без да се погнусяваме от него. Защото несъмнено онази смърт, който не настъпва внезапно, а суетно, е безпощадно грозна. И трябва да си психически и физически подготвен за нея, без значение дали покосява теб или твой близък. Ако приемаме физиологичните цикли на живота философски, ще преминаваме по-безболезнено през тях. Фактът, че чрез болката израстваме, носи една идея утеха на фона на цялата разруха. Идейната линия и послание на "Татко" ни хваща мозъчетата и ги поставя в коловоза на приемствеността. Смъртта - презирана и нелицеприятна, е неизбежна и е естествен ход на събитията. Никой не ще бъде подминат. Въпросът е колко пълноценно живеем, дали сме скрепили отношенията с най-близките си и готови ли сме да ги приемем във края на дните им... Защото ние ще сме следващите и със сигурност ще очакваме онези, на които сме дали живот, да облекчат нашия край. След като една раждане е настъпило, няма нищо по-сигурно от смъртта. Рано или късно тя чука на вратата. Зависи кой какво и колко има да учи. "Татко" е най-трогателният разказ за прекрасното семейство на Джон Тремънт и за силата на човешките взаимоотношения, които надживяват времето си и остават като пример за идните поколения. Именно в това би следвало да е смисълът от генетиката и еволюцията. Да предадеш нататък милосърдие, да жертваш дори своя живот в името на нечий друг. "Татко", без да целя да обобщавам, вече заема почетно място в сърцето ми. Експресивна, назидателна, вълнуващо неподправена. Знам, че след години ще я препрочитам с нови и нови открития и трепети. Всяка една фраза говори достатъчно, за да те подготви постепенно за хладнокръвността, която ще ти трябва, когато попаднеш на местата на някой от героите.

"Живак" - историите, които са вечни

Постановката „Живак“ е един от актуалните опити за дуалистичното изразяване на традиционната регионална същност. Същност, която е формирала не само съзнанието на северозападния човек, а и на българина като цяло. Българинът е особена порода. Той е събрал в себе си енергия за два свята и насища душевността си с многолики алюзии, паралели и прелюдии. Причинно-следствените връзки понякога са нееднородно заплетени. Ние имаме способността да внасяме в ежедневието си привкуса на еклектична екзотика в комбинация с доза мнителност, сарказъм, закачка и тъга дори. Минаваме през всички агрегатни състояния на духа. Първо сме любезни, сетне проявяваме и частица насмешка и параноя – кога резонно, кога не... и именно чрез процеса на самоусложняване на ситуациите ние оживяваме в един вече балкански уестърн, в който доброто и злото могат дори да бъдат другари. Просто защото сме диви, неопитомени, но мамка му – със същата сила сме и благочестиви по народопсихологията си.

„Живак“ се играе на различни сцени, вече и в чужбина. Сценарият и режисурата са правдиви до последния детайл. Това е моноспектакъл, който редува различни истории на представители на Северозапада. Нравът на всекиго от тях се различава, но всички ги обединява това, че са човеци – със своите копнежи, успехи, грешки и страхове. Хуморът, който струи от всяка реплика, без да е натрапчив и крайно вулгарен, ни забавлява неистово и ни кара да се замислим за иронията на съдбата. За неизбежното, ала и за онова, което самите ние си причиняваме. Моноспектакълът на Димитър Живков под режисурата на Димитър Стефанов разкрива богата палитра от бита и културата на онзи регион, където кръвта ври въпреки недоимъка. Музиката е дело на Мартин Каров, а сценографията - на Димитър Димитров. Диалектът е специфичен и придава уникално текстуален и весел нюанс на севорозападната лингвистика. Ударенията върху думите и бягството от книжовните форми създават усещането за необузданост, константна автентичност и силна връзка с корените.

Героите са сърдечни хора. 3 са основните разказа. Здравко е леко недодялан здравеняк, който няма много опит с жените, но просто изведнъж се влюбва. Когато се сдобива с дъщеря, животът му добива смисъл. Следва го най-добрият му приятел – Снайперът, с когото попадат в множество комични и опасни ситуации, където тестват приятелството си. Доказва се, че и големият, снажен мъж може да бъде мил и привързан. Като един живак, който в същото време се смалява и притихва, когато не може да контролира събитията. Най-грозната жена в селото се оказва най-алтруистичната. А най-богатият може в един момент да се лиши от сделката на живота си, за да опази принадлежността си.

Валентността между отделните герои често е взривоопасна. Понякога така те изразяват и своята близост. Не е прието да си особено нежен – прекалено изтънченото възпитание може да стане предмет на подигравка сред околните. В същото време, в обичаите ни се шири една диверсификация от сладки и леко безразсъдни действия, които в рамките на постановката на живо ни кара да се присмиваме сами на себе си и да осъзнаем колко сме дребнави понякога. Как битовизмите, еснафщината и издайническо-дезертьорските ни подбуди са толкова нелепи и в стил „гузен негонен бяга“, че виждайки се отстрани, успяваме да намерим силата и мъдростта да им се надсмеем. Ех, надали другаде някъде има такъв народ... И за хубавото, и за не чак толкова хубавото.

Демографията и географията на „Живак“ не са единствената му опорна точка. Аз просто осъзнах в пълна степен какво е да си добър актьор и колко качества следва да имплементираш в образа си. Този образ има плътност, душа, послание. В случая един актьор изигра над 10 образа със завидна динамика и лекота. А ти освен добър оратор, трябва да си и акробат, танцьор, певец – да умееш да убеждаваш и чрез други способи на въздействие. Понякога няма по-категорично изкуство от театъра, което така да обединява различните други видове изкуства. Трябва да се постигне конвергенция, а ролята ти... когато е лично преживяна, тогава е най-живописна, творчески питателна и достъпна.

"Парижката Света Богородица" - когато постановката е магия

Епохата на Романтизма символизира ярка емоционалност, разчупването на урбанизацията, противопоставянето на научните догми и стремеж към повече либерализъм и свобода на личностното себеизразяване. Изкуството претърпява метаморфоза, която дематериализира ролята на индустрализацията и възхвалява неподправеноста на природата и историята. Романтизмът дори подсилва въображаемото в реалността, без да изключва традиционното, което ни е формирало.

В този дух се ражда творбата „Парижката Света Богородица“, чийто сюжет обхваща точно Романтизма, който бележи и трагичността в образите на героите на творбата на Виктор Юго. Циганката Есмералда притежава неустоима красота. Екзотична, ефимерна, пленяваща – тя излъчва съблазън за четирима мъже. Един звънар, един архидякон, един поет и един капитан. Това не е произведение за борбата за една жена. Това е една комплексна история за крайностите в човешката природа - за пределите, за осъждането, спасението, любовта, покаянието и пречистването. Наситени с живот и драматизъм, всеки един от персонажите започва и завършва своя житейски цикъл в рамките на творбата, минавайки през различни етапи. Структурата на героите е разслоени, което ги прави сложни, задълбочени и донякъде имагинерни. Загадъчността на всеки един от тях държи в напрежение читателя, а когато те оживеят в постановка на театралната сцена – тогава, вече и като зрители, още по-мултиплицирано съпреживяваме пулсацията на „Парижката Света Богородица“. Една катедрала, попила амплитудите и чувствеността на всеки от героите. Нещо повече – тя е висш топос на грехопадението и катарзиса, на смисловите значения на светското и духовното.

Представлението по романа, което се играе в Театър София, ме остави безмълвен. Изключителна сценография – пренася те в онази епоха. Аз наблюдавах всяко едно движение, потъвах във всяко едно вдишване и издишване на актьорите, прочитах мислите им. Але те все пак ме изненадваха с това, колко безграничен се оказа диапазонът им не просто на талант, а на внушение, което оставиха у нас. Внушение за респектиращата същност на човешките стереотипи. За това, колко силно можем да обичаме и мразим и колко пагубни могат да бъдат нашите усещания и желания понякога. Разбираш, че ние – човеците, съвсем не сме и близо до съвършенството създания. Изтъкани сме от плътта и кръвта на живия живот. Колкото и да се подчиняваме на някаква субординация, тя служи само формално – на закономерностите на Вселената сме подвластни.

Представлението започва със сцената, кой да бъде посочен като победител сред шутовете. Всички са гръмки, забавни, експресивни, силно преувеличени даже като контури и синтез на превъплъщенията си. Сякаш най-изразителен бе образът на Клод Фроло. Той е раздиран от противоречията си, дали да продължава да служи на църковните канони, или да следва страстта си към Есмералда. Той опитва и донякъде успява да използва Квазимодо като изкупителна жертва. Звънарят Квазимодо е осъден и трябва да изтърпи наказание. Само Есмералда се отзовава да му даде вода, което той не забравя като жест. Впоследствие Феб се влюбва в Есмералда, както и тя в него. Прелъстена е, но и обвинена, че го е убила, което я наскърбява. Всичко това е борба за надмощие и за сърцето на циганката между Фроло и самонадеяния Феб. Есмералда е и спасявана, и порицавана. Лишават я от закрила и представителите на нейната етническа група се втурват да я защитават. Квазимодо успява да я предпази от всички изкушения и посегателства, особено от страна на своя духовен водач Клод Фроло, който минава границите на благоприличието. Именно демоничните сцени с църковния служител са изпълнени със сблъсъка на човешки ценности и похотта. Ролята му е извънредно деструктивна. Само любовта на Квазимодо остава безкористна и безпрекословна. Угнетен от невъзможността да покори Есмералда, Фроло я предава на войниците, но Квазимодо го убива. Актьорското майсторство на Калин Врачански спомага за уникалното пресъздаване на уродливото-красивата характерност на Квазимодо и се подсилва дори от известна доза акробатика. А ние всички, стаили дъх, си отдъхваме чак накрая, когато осъзнаваме необратимостта.

Дългът и честта на Квазимодо за мен стоят в основата на сюжета и идейната линия на „Парижката Света Богородица“. Вътрешно красивият човек е истински красивият и стойностен. Уродливият външен вид не е доказателство, че зад маската на нелицеприятното не се крие самоотверженост и нежна душа. Функциите на Квазимодо в очертанията на спецификата му като стереотип се състоят в последователна и чиста любов. Разбираме и че духовното невинаги съжителства с добруването на съвестта в един човек. Осъзнаваме как страстта може да бъде изпепеляваща и да доведе до загуба на разум и фатален край. И най-силното послание – любовта няма измерения и не се подчинява на норми. Когато е искрена – тя надживява времето си, църковната идеология, светските схващания, дори дефинициите и предназначението си. Любовта е сила, светлина, привързаност, грижа, доблест и само най-одухотворените са подготвени за нея и я печелят.

Творчески екип:

постановка,сценична версия и музикална картина Лилия 

Абаджиева

драматизация Димитър Стоянович

сценография и костюми Васил Абаджиев

Участват:

Пламен Манасиев, Калин Врачански, Юли Малинов, Мартин Гяуров, Николай Антонов, Росен Белов, Николай Върбанов, Юлиян Рачков, Михаил Милчев, Антон Григоров, Николай Димитров, Симона Халачева, Йорданка Любенова, студенти в Театрален колеж „Любен Гройс“

http://sofiatheatre.eu/%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B6%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%B1%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%86%D0%B0__4857

ТЪЖНАТА ПРОСТИТУТКА

Тя идваше, след бурна нощ обезчестена, да ми говори за праведността.

Тя скиташе, безпътно изморена, да срещне някой консуматор на страстта.

Тя страдаше, че ценностите отживелица са... че няма принцове, принцеси.

А принцове си търсеше в пек и във виелиците, в сумрака и зад нечии завеси.

Тиха и опечалена, ала греховно красива, със остър ум и нрава на аристократка.

Природата ѝ бе силно влюбчива, а всеки неин опит за любов бе твърде кратък.

След толкова съзаклятия превърна се в цинична, безчувствена и отмъстителна.

Обърната срещу житейските проклятия, животът я оставяше на поправителен.

Когато ѝ омръзваше навред да прелъстява, влизаше в кожата си – нежна, мила.

А онова, което не спираше да я спасява, бе, че раздаваше морал и женска сила.

"В един друг живот" - преди, по време на и след войната

"Нашата някогашна красива родина вече е необитаема. Прекалено опасно е да се ходи по улиците, да се шофира, да се ходи на гости на приятели. Мнозина вече напуснахме Сирия. Рискувахме живота си в открити води. Дадохме всичко, което имахме, на бруталните опортюнисти, които търгуват с валутата на човешкото нещастие. Всички похарчихме малкото пари, които имахме, за да достигнем на някакво безопасно място и нов живот, далеч от кървавите локви, бомбите и убийствата. Без безопасност какъв избор имахме? Европа трябваше да ни даде надежда. Границите обаче се затваряха една по една. Дадохме всичко, напуснахме всичко. Живеем на открито, без пари и без никаква надежда. Аз съм тук, в капана на „Джунглата“ в Кале. Не знам къде е съпругата ми. Полицията ни третира като животни. Всеки ден ни бият и ни пръскат със сълзотворен газ. Не можем да продължим, не можем и да се върнем. Трябва да се измъкнем оттам. Взирам се в очите на този лагер и я виждам. Празнотата на отчаянието. В един друг живот бях учител. Сега съм бежанец. Името ми е Аднан."

  "В един друг живот" е филм от 2017-та година, който обхваща военното положение в Сирия от 2011-та насам, довело до загиването на над 350 000 души, като броят им по данни на Сирийския център за наблюдение на човешки права надхвърля дори половин милион. Всъщност Сирия е мишена на световни претенции, които вече осма година не могат да бъдат разделени. Русия, Иран, САЩ, Турция са врагове в тази игра. Много за кратко пренебрегват несъответствията си по отношение на Сирия, за да отслабят силата на екстремистката ИД. Това само по себе си води до още пробойни. За момента влиянието на Русия и Иран в Сирия е най-осезаемо. Турците се почувстваха застрашени от настъплението на кюрдите, които биват подпомагани от американците. Но и въздействието на Америка вече не е толкова страховито. Въпреки това САЩ и Турция, колкото и да са съюзници в рамките на НАТО, толкова по въпроса със Сирия са неприятели и създават брожения.  Развитието на тези размирици тепърва ще става ясно, ала потърпевш остава най-вече сирийският народ.

  Екранизацията е под режисурата на Джейсън Уингард и е черно-бяла, което като класически похват в киноиндустрията още повече подсилва ефекта на мракобесието на войната. В бежанския лагер, носещ наименованието "Джунглата", условията са непосилни. И най-силните психически в един момент полудяват. Трудно е да се владееш. Препитанието е възпрепятствано, хигиената е сведена до нулево равнище. Мнозина са разделени от близките си. Всеки се старае да оцелее, като често не се подбират средствата за това. Нямаш посока и цел. Времето е спряло. Слял си се с безметежността. Сетивността ти е притъпена. Започваш да се овълчваш в някои моменти от сивия делник. Търсиш начини да избягаш. Камиони, влакове, коли - това е твърде опасно, а някои имат прекалено скъпи тарифа, за да те закарат до заветното далечно от лагера място. 

  Такава е и съдбата на Аднан. Той не спира да мисли за своята любима, дали е добре и кога отново пътищата им ще се пресекат, за да довършат започнатото. В същото време мъжът се опитва да се измъкне от статута си на сирийски бежанец и да стигне до Англия. С приятеля си Юсеф бягат, макар да са мамени и спирани неколкократно. Законите на Джунглата ги сблъскват с непристойни хора. Но и двамата се научават, че за да оцелеят, трябва да минат през огъня, което е изпитание и за приятелството им. Тези нерегламентирани трансфери от държава в държава са твърде рисковани и жертви винаги има. Важното е да бягаш. Или ще спечелиш, или изгубиш. Ако бездействаш, няма как да разбереш.

 Аднан връща лентата назад, докато е в лагера и безвремието е унесло и него. Той се сеща за миговете с любимата, за бягството им и укриванията, за раздялата... Сеща и се за социалните работници, за децата. За надеждите, с които смята да преодолее междуособиците. А границата... тя остава все така размито понятие. Тя е просто една формална, административна, териториална отсечка, отвъд или зад която винаги стои свободата, чиято цена е висока, ако са намесени и сивите кардинали  - международните сили. Раздялата с близките до сърцето ни хора е болезнена. Или ще се намерим отново с тях, или ще умрем, докато се опитваме. Любовта ще пребъде напук на всичко.

  В лентата се долавят откъси на ретардация, на паралели между наивното минало и отрезвителното настояще, както и отворен финал, който оставя много въпроси да тлеят и държи човек в напрежение. Войните никога не завършват по един и същи начин. Да, те все някога спират, ала всеки излиза от тях по индивидуален път. Често краят е фатален и трагичен.

Важното е да не се предаваш и да се бориш за свободата си, когато тя е твое изконно право. Хората подклаждат и хората потушават войните. Значи именно хората пак трябва да прозрат, какъв изобщо е смисълът от тях и трябва ли невинни граждани да стават жертви на световни политически противоборства и да се плаща за чужди грешки и интереси... Отговорът е ясен, но дали сме достатъчно духовно зрели да го осъзнаем...

"ЧОЧАРКА" - ЛИЦЕТО НА ВОЙНАТА И ЧЕСТТА НА ЕДНА ЖЕНА

Втората световна война е оставила траен исторически отпечатък. Времето на война не е просто време на стълкновения. Тя е време на безвремие, на незнание, на лишения. Гладът кара човек да освирепява. Не си нахранил стомаха си - как да мислиш за духовната храна? За да запази семейството и имуществото си, всеки започва да прави компромиси със съвестта си - компромиси, чиито извършители в даден момент приемат и най-непристойното за пристойно. Време на слава, чест и безчестие, победи и погроми, реваншизъм, антагонизъм и изпитание за сетивата и волята. Липсата на избор или ще те направи повече човек, или ще те поквари. Безмилостното е оцеляването. Не ни ли връщат войните в едни епохи на невежество, липса на писменост, неразбиране на околния свят? Животинското начало вади на показ нуждите ни и ги представя в техния най-натуралистичен, неподправен вид. На война като на война. Защото нали... както се твърди - "в любовта и на война всичко е позволено"...

"Чочарка" на Алберто Моравия е един епичен роман за живота преди войната и по време на войната, разпростираща се от града, през полето и портокаловите горички до планината. Чезира, родена в област Чочария, е една жена, която успява да съхрани своите принципи. Напуснала родното място, отивайки в Рим, тя живее сравнително спокойно. Работи в свой магазин. Ражда се нейната дъщеря - Розета. Именно Розета изпълва дните на Чезира с постоянна борба. Тя иска да даде на детето си сигурност и в същото време да обезпечи и еманципира себе си, когато започва да вижда невярната същност на мъжа си. Още от тогава тя започва да свиква и да приема съдбата си на феминистка. Магазинът върви добре, Чезира снабдява клиентите си с провизии. Всичко е наред, докато не се задават бомбардировките в Рим. Войната пристига - като неканен гост в най-неудобния момент. Нямаш особено много време за реакция - трябва да действаш. Това е основната максима, към която се придържат героите в произведението. Твърде често действията започват да изпреварват мисълта им.

Чезира е пресметлива, но не в скъперническия смисъл на думата. Тя просто успява да планира всеки разход така, че накрая разчетът да е в нейна полза. Търговският ѝ нюх я предпазва от крайната форма на глад. Съставя план, как двете с Розета да напуснат Рим за няколко седмици, и как, когато се върнат, всичко ще е постарому. Идеята на Чезира е да посети родителите си в родното си село в област Чочария. Плановете ѝ се осуетяват. Розета така и не успява да види баба си и дядо си. Налага се промяна в маршрута. Майка и дъщеря заминават за Фонди. Срещат Винченцо и Кончета и не предполагат, че скоро ще си тръгнат от тези особняци, както и че след известно време отново ще опрат до подслон от тях. Ала Чезира презира престъпната нотка в поведението им и хитрия начин, по който се справят с войната.

Чезира поначало презира дребните души. Не е високообразована жена, но е с жена с морал и емоционална интелигентност, която е вродена и е присъща на хора, които са чувствителни към промените и проблемите. Впоследствие Чезира бяга от дома на Кончета и Винченцо. Среща Томазино, който е брат на Филипо. С Розета се преместват в планината при семейството на Филипо, които живеят в доста незаводоволителни условия. Предлагайки пари, които е спечелила през годините с труда си, Чезира успява да осигури за себе си и дъщеря си подслон и храна. Сприятеляват се с това семейството и особено със сина на Филипо - Микеле, който е мозъкът на сформиралото се на върха на планината ядро. Той е техният духовен водач, техният интелектуален стожер, тяхната светлина в периода на информационно затъмнение. Всички дружно чакат англичаните. Не им остава нищо друго, освен да чакат войната да премине. Пазят се от фашистите и нацистите, а Рим все така продължава да бъде окупиран от немци. Войната се разпростира от града, през полето до планината.

Върхът на планината обаче в един момент спира да бъде това недосегаемо местенце и топосът на победата. Войната покосява и тази територия. Чезира и Розета трябва да бягат. Връщат се обратно към Фонди, където не ги чака нищо добро. В родното село на Чезира по ирония на съдбата точно в църквата двете с Розета биват нападнати от мароканци, а Розета - жестоко изнасилена. Непосредствено след това нещо става с момичето - Розета не е същата. Тя се променя по естествен път, внезапно, своята идеология за живота. От леко набожно дори момиче, от крехко и нежно същество с чисти представи за живота... тя вече е обезчестена. Тя вече не вярва в любовта с онези детски помисли. Тя се отдава на любене, страст - тепърва започва да консумира своята младост и се отдава на още мъже, включително и на един от синовете на Кончета, когато отново се връщат при нея. Изтърпяват известно време и там. Чезира е шокирана от промяната в дъщеря си, и все пак не губи надежда. Повежда я към Рим... вкусват от свободата... и се случва чудо - Розета отново връща предишното си Аз. Само че трябва да се сблъскат с толкова глад, нищета, срещи с англичани и немци, надежди, блудства, молби, унижения, взривове и смърт, че... да се родят наново и да оценят свободата като най-голямото навеки богатство.

Войната ни прави хищници. Но колкото и да ни деформира... колкото и да притъпява сензитивността ни и мярката ни, когато тя свърши, хармонията отново възцарява. Защото винаги има преход към уравновесяване и винаги след като е най-тъмно, нахлува светлината. И щом сме още живи, значи сме добре - пък макар и с някой и друг белег в и върху нас. Силни сме, ала не сме герои. Хора сме. Грешим. Изпитваме съвестта си. Чезира успява да устои на превратностите. Всеки път, когато се вслуша във вътрешния си глас, тя вече е победител - не само във войната, а сама за себе си.