Будители

Непосредствено след местните избори, в Деня на народните будители, се замислих кой съм и къде отивам. Все пак човек не е самостойна единица и изпитва някаква принадлежност, която понякога подлага на равносметка. На равносметка. Не на съмнение. Надявам се.

Кой ни пробужда в наши дни? Техниките на пробуждане са от съвсем друг калибър и в различна посока от налаганата в миналото от наши знаменити предшественици. Героизмът и легендарността се постигат с вековете. Мъжеството е в подвига. Славата е в заслугите към обществото. Истинските диктатори в недеспотичното тълкуване на думата са народните предводители, налагащи хуманна субординация. Без да изпадам в излишъци на редудантност, ще заявя открито, че днес отбелязването на Деня на народните будители за мен е по-важно от всеки друг период някога. Не да почитаме чужди празници, преобразявайки се на герои от фантастика или хорор стори. Корелацията между будността днес и преди не е в полза на съвремието. Понастоящем сме будни основно за колизионни лагерувания и брътвежи. Поздравявам обаче някои представители на неправителствени организации и синдикати, които защитават нечии важни фактори на развитие, но нямаме нужда от много вождове, а от един, който да поведе всички, независимо от статуса, професионалната ориентация и прочее второстепенни показатели на гражданите. Ние в случая не празнуваме някакъв си празник. Не сме се събрали да пируваме. Днес триумфираме единствено в тържеството на собствената си несъстоятелност като държава. Провеждането на последните избори го доказа. Нафтанализирани сме в разбиранията си. Популистки кампании, помпозни и високопарни риторики, плурализъм, дуалистични сблъсъци, необмислена организация и концепция в изборния ден, изтерзани комисии. Защо аз вече не гласувам? Не защото нямам гражданска позиция или становище. Имам мнение по всеки въпрос – аз съм осъзнат млад човек с бъдеще. Парадоксът е, че имаме налице плурализъм, а де факто изборът ни е отнет. Това е иронията. Ние нямаме избор. Гласувайки на принципа „избери по-малкото зло”, правим генерален компромис със себе си. По-добре ли е да отида да си направя труда и гаврата да напиша върху бюлетината „невалидна/недействителна”, или някоя друга простотийка, за да създам излишна работа на комисията? Моля ви се, бил съм в комисия и тези прояви най-много вбесяват. Силно се надявах този път да има стряскащо ниско избирателна активност или някакъв вид наказателен вот – той може да се изрази и в липсата на такъв. Ала накрая какво се оказва – старата песен на нов глас. Което потвърждава всеобщата теория, все още минаваща за обществена тайна, че всякакъв вид избори в България са предрешени, купени и т.н. И все повече наблюдавам некомпетентни комисии, объркани гласоподаватели, пишман политици, нарушени дни за размисъл, прикрити нарушения. Считах, че след нелепите и все още неизяснени разкрития около случая в Костинброд сме се отърсили от партенките и преиграните сценарии. Винаги ти се втълпява колко ще промениш статуквото, като гласуваш. Как в твоя глас е разковничето на развръзката. И какъв неудачник и предател си, ако не упражниш правото си на глас. Знам си правата и задълженията като пълноправен гражданин на България и сам избрах да не удостоя с гласа си никого. Защото отдавна гласовете потъват някъде в нищото. А резултатите са спорни и замазани. Важни са парите под масата, предизборната скара-бира и всички онези слезли от автобусите с въпросителна, чий го го крепят пред парламента. Разглеждайки и отделните кандидатури тази година, стигнах до заключението, че който не е поискал, той не се е кандидатирал. Кой инициира тези кандидатури, кой ги плаща? Ще ни се отговори. Някога, но не сега, както се пее в една хубава българска на един обичан дует. Дотогава – маргинализми и злоупотреби с пари от еврофондове, проекти, програми. Кметове с криминално минало. Кметове, работещи донякъде само за регионалната политика и благоустройството, но не и в полза на социалната политика и ощетените групи. Кметове с недекларирани доходи. И псевдонационалисти, които слушат побърканите си съветници и щурмуват висши учебни заведения, лавки и дискотеки, и не се смириха дори в момент, когато им се родиха деца, а и когато държавата е в най-разклатената си поза. Тази, любимата на политиците. Сетете се сами коя. Преяждането с власт вреди на Вас и на другите около Вас, драги ми! А тези другите, те пак Ви избраха. Предайте ги пак – няма да е за първи път. Но все някога ще стане фатално. Тогава позата може да се смени с друга, в по неудобна за вас роля. Не забравяйте – баницата все някога свършва. Поклон пред истинските ни народни будители – онези книжовници, просветители и радетели за Освобождението и националната идентичност, които продължават да нямат достойни заместници засега! Поликата не е морална перверзия и ареал за класически епоси, а отговорност и призвание. Вярвам, че сред немалка част от младите български съвременници има поне няколко достойни водачи, които ще напишат нова история заедно с помощта и позволението на целокупния български народ, който може и заслужава да се бори за по-доброто си бъдеще! И не – това последното не е ирония към речите на нашите управници. А искрено пожелание! Когато и държавниците ни си го пожелаят без мисъл за тщеславие и заработят в името на общото благо, чудото може би ще се случи. Мечтите са безплатни. И пожелателни.

Енигма

Енигма

Посрещах хиляди любови, навлизах в забранени светове.

Разпалвах пламенни огньове, разчупвах твърди ледове.

Дълбаех дъното от кал, летях в копринените небеса.

Изпитвах чувствата на гняв и жал и къпех се във чудеса.

Никой не може да я разгадае. Никой не може да я спре.

Всеки копнее да я опознае. И жестокият не ще ѝ се опре.

Любовта е красива енигма. Любовта е във всеки човек.

Тя е в суровия свят парадигма. Ще надживее всеки век.

Приютявах незнайни съдби, заспивах в притихнала страст.

Воювах в житейските ѝ борби и губех всякаква власт.

Повтарях груби грешки, все търсейки нечий пристан.

Хей, хора – на тази земя човешка само Любовта искам.

СТЕФИМИР ГРОЗДЕВ

ГОСТИ

Гости

Загадъчно е небето всяка нощ, изпълнено със множество звезди.

Тъй както излъчва ни морето мощ. Така и кратки са човешките съдби.

Попитаха ме, какво ми липсва днес. Каквото липсва всеки ден.

Да ми кажат „Добре дошъл, влез!” хората, които животът отне от мен.

Минаха и ще минат години, но времето не, не лекува.

И част от мен с тях си замина, а това не се преболедува.

Защо ни напускат, когато най-много са ни нужни?

Спомените лудо препускат и ни оставят все по-тъжни.

В какво се прераждат душите, изкупуват ли стари грехове?

За нас сега и тук остават сълзите, сърцата ни – зазидани от ледове.

Ние сме прашинки във Вселената и частици от безвремието.

Останки тлеят в земята черната, а живите сме гости на съвремието.

СТЕФИМИР ГРОЗДЕВ

Осакатени

ОСАКАТЕНИ

Хей, приятелю, привет – мина време, още ли боли във теб?

Аз изплаках реки и замръзнах. Като празна бутилка пресъхнах.

И отново съм обезверен. Нещо повече – осакатен.

Сякаш липсва част от мен. Атрофирам с всеки следващ ден.

Усещаш ли, приятелю – не сме които бяхме. А как безгрижно някога живяхме...

Жестоки палачи душите ни взимаха. Сърцата ни все повече се свиваха.

Нямаме вече пристан да приютяваме. Чуждите грешки стига прощавахме.

Изкупителни жертви родени не сме. Имаме ли себе си – продължаваме.

Как да ги научим да обичат? Ако призвани са любовта да отричат.

Те са в нашия живот само уроци. И за щастие не ни заразиха с пороци.

Научихме, че мъдрият е търпелив. А лошият остава рецидив.

СТЕФИМИР ГРОЗДЕВ

Глория в НДК - тържество на музиката и палитра от емоции

Снощи, 30.09.2015, обичаната от малки и големи Глория доказа за пореден път коя е. Зала 1 на НДК се препълни за четвъртия самостоятелен концерт на най-знаковата фигура в родния поп-фолк. Всъщност този концерт бе спектакъл от най-висок музикален ранг и тържество на музиката. Дани Милев бенд бяха създаделите на страхотните аранжименти върху едни от най-големите хитове на Глория, които имахме честта на чуем на живо. Любимката на няколко поколения българи затвърди статута си на законодател на стойностната авторска музика. Музиката не се диференцира на жанрове. Няма граници и названия. Когато една песен докосва широк кръг меломани и е натоварена с красиво съдържание и послание, няма как да не остане във времето. 5 години изминаха от последния солов концерт на Глория в зала 1 на НДК. Има магия в тази зала, подхожда й. Точно защото Глория е концертен тип изпълнител, без значение дали сцената ще е позиционирана в зала или на стадион. Този път събитието бе по повод 20 години на голямата сцена, които Глория отбеляза миналата година, а преди това е работила известно време и като вариететен изпълнител и като една от солистките на оркестър „Извор”. Това показва, че Глория е извоювала мястото си. Певица с богата школовка, преминала през всички етапи на еволюирането си. Не е взета от скамейката, не е нечие протеже, не е случаен пришълец в шоубизнеса, нито е медиен продукт. 

Много е важно народът да те избере. В онези години бе така. Нямаше масмедии. Нямаше виртуално пространство. По съвсем естествен начин Глория разви кариерата си, включвайки и трудностите, които неизбежно са част от играта и каляват характера. Ако бе негодна за този бранш, много отдавна нямаше да е в редиците му. И сам воинът е воин. И без това обществото ни е малко неблагодарно, фрустрирано и предубедено. И след 20 години се намира кой да прави опити да я срине - значи още вълнува силно, но не се научиха тези хора, че няма да им се случи комфортът да я запокитят. Кауза пердута. Освен всичко друго съдбата наистина е на страната на Глория, както каза и самата тя снощи. Защо? Защото призваните са малцина. Те идват на тази земя с шанс, даден от Бог. Да развият таланта си. Да го подарят на хората. Това е тяхната мисия. Глория снощи защити този шанс за сетен път. Какво бе по-различното в този концерт?  Първо, качествена подготовка, а преди това - стегната рекламна стратегия, без агресивност. А на самата дата - близо 3 часа жестоки лайв изпълнения с едни от най-добрите универсални български музиканти. Те съумяха да запазят автентичността на звученето на репертоара й и същевременно да придадат на тази автентичност по-съвременна  и сюблимна опаковка. Шлагери като „За тебе, майко”, „Носталгия” и „Оставете ме на мира” чухме в едни по-разчупени версии, съхранявайки шлагерността. Глория пееше безупречно интонационно. Въпреки вълнението си беше овладяна и умело правеше преход от песен в песен. Долавяше се стабилна градация и подредба в творчеството. Дискографията й е бетон. Беше се постарала да обхване всички години, албуми, периоди. Възроди много любими песни от миналото. Не пропусна и актуалните като „Изсвирете нещо ударно”, която подлуди залата. Отдаде дължимото и на авторите. Винаги е била лоялна към екипа си. Някои знаменитости се държат така, сякаш авторите са им длъжни и са под тях в процеса по създаването на композиции, но Глория отново прояви колегиалност, както и към специалните си гости – имена като Тони Дачева, Николай Славеев и Азис, чието присъствие привнесе колорит в концерта. Много музикантска бе фолклорната част, както и ъндърграунд сетът. А баладите... Баладите като „Ако те няма” снощи придобиха нов живот. 

Баладите – драматично-лирични, динамичните песни – ударни, народните – много по нашенски. Разкошни акапели, соло-та и импровизации. Никаква позпозност, напудрена авангардност, излишни приказки. И въпреки всичко в концерта имаше футуристичност, ефект на изненада и тръпка... Красива сцена, синхронизиран и раздвижен балет, адекватна мултимедия, достатъчна продължителност, уместни акценти, хармонични беквокали. Както се казва на езика на музиката - "легато". Без маанета, излишни ефекти, дразнещи светлини, технически гафове, както и без пируети и фанфари, иманентни на цирковото изкуство. Величествено излъчване на жена с опит и мъдрост, осъзнала позициите си, и същевременно една развълнувана певица, която цени аудиторията си. Алтруистична майка, която боготвори дъщеря си Симона, която вчера бе рожденичка. И човек, който пя от душа и с лекота. И безумно вярно. Тя е учебник по пеене. Чудесен пърформанс, в който Глория експериментираше със стиловете. Не липсваше балканското, а някои моменти звучаха и рок,  и джазово, и еклектика между етно и поп. Глория го направи за себе си и за всички присъстващи. Тя отдавна се състезава само със самата себе си, и то не по онзи безскрупулен начин. Тя просто държи ниво и лавира във времето. И по-точно балансира, защото елементарното лавиране е присъщо на конформисти, а тя отдавна заяви, че не изневерява на себе си и стила си, както и да се променят теченията. Дисциплина, последователност и човешко отношение от нейна страна. Бурни ръкопляскания и бисове, пълна зала, разнородна и културна публика на крака, усмихната, плачеща, един куп букети, прегръдки. Консанс на любовта и музиката. Доста известни личности уважиха събитието и двойния празник на Глория. А днес... Днес е 1-ви октомври – Международен ден на музиката. Да пожелаем на Глория още много години хитове и още много концерти, както и задгранични успехи! Защото тя вече е минала на едно друго ниво, което спокойно й позволява солидна концертна дейност въпреки стагнацията и оределите меценати в държавата.

Благодарим! Поклон!

Ничия земя

 "Мандарини" - филмът е посветен на военните събития през 1992-1993 в Абхазия. За войната между чеченци и грузинци. Урок по мъжество, мъдрост, нравствен стоицизъм. Урок за промяната. До какъв край ни довежда войната и как все пак има надежда, че преосмисляме земното си присъствие. Как не бива да се посяга на човешкия живот. И колко е тиха, тъжна и поучителна смъртта. Кой ни дава право да убиваме, да се погубваме? Ще продължават ли войните да ни разделят? И не сме ли на прага на един по-омиротворен и одухотворен етап от еволюцията си, който да ни върне изгубените човешки ценности? Който дава живот, той има право да го отнема. Земята е наш дом. Земята в пряк и преносен смисъл. Посегателството върху нея, диференцирането на лагери и конфликтите на интереси не са иманентни за съвременния човек, достигнал по презумпция по-високи нива на интелигентност. 

 Нямам идея защо напоследък попадам на филми, които ме разчувстват. Може би силната ми емоционалност вече реагира при най-лек досег. София Филм Фест 2014 и Дом на Киното отново бяха инициаторите. В Дома на киното вече се чувствам в свои води, защото за последната година именно там изгледах един от най-добрите съвременни екранизации. Добри не толкова в касовия смисъл. Добри като послание. Защото живеем в разделно време, живеем на ръба на много изкривени устои, забрани, морални сблъсъци за разрешено и позволено... И е хубаво действителността да се представи в поучителен вид пред нас. В разтърсващо пресъздаване на събитията, за да вникнем в същността им като странични наблюдатели. Не като епигони. Страничната оценка понякога е по-балансирана, не е натоварена с тежестта, когато си вътре в проблема. Хората боледуваме от една болест, която не знам дали е лечима - антихуманност. Дори да не се разглежда точно в този аспект, всеки води някаква война, битка. Войната - нямам дума за нея, но е създадена от нас, хората. Оръжия, боеве, кръвопролития... За територия, за власт, за придобивки, за кеф, за чест... Каква чест се съдържа в това да воюваш? За мен религиозните сблъсъци много често са водещата причина да си въобразяваме, че трябва "да си разчистваме сметките". Но не може да ме убедите, че религиите позволяват и пропагандират насилието... Не може! Бог е един. Наричан с различни имена. За мен той не е материализиран образ. Да, все някой някога е създал света. Върху това не мога да разсъждавам, върху сътворението. Има свещени книги, а аз вярвам на научно доказани факти. 

 Вижте, все пак вярвам в свръхестественото, в съдбовното. Всеки избира своя Бог. Важното е да го носиш в сърцето си, без значение как и в какво го изразяваш. Ала никой не ти дава право да воюваш. Може да воюваш със себе си, на битово ниво или пък по друг безобиден начин, който не застрашава сигурността на родната или чужда общност. Бог не ни е дал в ръцете оръжията, той не ги е изобретил... А нашият ум, който понякога е жесток като бръснач. Осъзнавам, че всеки се ражда добър и в хода на живота си рано или късно проявява повече или по-малко дадени качества. За съжаление някои стават агресивни и решават, че международните спорове и конфликти се решават с престрелки, гонитби. Бежанската драматургия също е с неизяснен произход. Някой друг път ще обсъдя славната история на България, но точно от насилие ние също страшно много сме изгубили и пострадали. И тези белези и рани са лекуват най-трудно. Всъщност те никога не заздравяват. Защото колкото и да се менят поколенията, земята помни горчивия вкус. Не може да го покаже, но е запечатала всичко и излъчва една стихнала нагнетеност, която понякога се подклажда от жажда за нови размирици... Да, сигурно и земята плаче по свой си начин, невидим за нас. Трябва да се научим да се вглеждаме между детайлите на образи и картини. И да знаем, че земята е една. И ние сме никои, за да я разделяме и владеем. Ничия. Земята е ничия. Затова не разбирам тези условия с данъци, имоти, одържавяване, приватизиране, ограждения, кое кому принадлежи и колко години... Няма такъв закон, който и по право да определи какво притежаваш, защото земята не е продукт на труда ни и тя остава след нас. Обичам клишето, че за всекиго има място под слънцето. Там, където ще се чувства добре. И няма нужда от междуособици и изкуствена омраза.

 "Мандарини" е една впечатляваща екранизация за препитанието на двама души, които по план трябва да са в Естония при семействата си. Стават волю или неволю част от неразбирането на историята от емоционални и не толкова интелигентни вербувани войници. Главният герой - Иво, е на солидна възраст, но притежава забележително чувства за справедливост и мир. Той е старец, който едновременно обича и мрази мястото, където живее. Харесва му, чувства се добре, но приближаващите военизирани структури ще внесат смут в спокойната обител, попила от естонския бит и култура. Иво и неговият помощник в бизнеса с мандарини - Маркус, работят неуморно за препитанието си. Живеят кротко, скромно, рационално. Липсват им семействата, но са направили своя избор и плащат цената за него. Възрастният Иво е изключително състрадателен. Той приютява в дома си ранени чеченец и грузинец. Става свидетел на смъртта няколко пъти. Но единствените двама представители на своите общности са оцелели и са спасени от него. Чеченецът се опитва да отмъсти за смъртта на приятеля си и  изпитва неистово желание да осмърти грузинеца. Желание, което впоследствие се пречупва. Тъй като накрая те дори се покриват като съюзници в престрелката с онези руски части, които са дошли да мародерстват. Грузинецът загива. Млад мъж с обещаваща кариера в театъра, полусирак. Дядо Иво го погребва до гроба на своя син, който е убит именно от грузинец. За да докаже, че няма значение кой кого убива. Всички сме хора и всички отиваме на едно и също място. И често правим неща, които не искаме, не можем или не разбираме. А чеченецът отива към дома и семейството си, разбрал липсата на смисъл във войната. И по пътя в колата си пуска аудиокасетата, останала му като спомен от грузинеца. Тази касетка е един от основните смислови пунктове в лентата. Иво и неговите мандарини - един простичък и чист живот. Да отглеждаш и събираш реколта, да търсиш уюта... Този човек внушава на воюващите колко е важно да си с добро сърце и как може да събере в дома си сблъсък на два свята и с правдивостта си търпеливо да им внуши необходимостта от примирието. Другите смислови акценти освен мандарините и касетката са снимките на внучката на Иво и музикалният фон. Погледите на актьорите, приятният хумор, дебненето. Наблегнато е на изразните средства и историята не е разтеглива, а наситена с детайлност, поуки, страхове, премеждия, тайни, надежди. Пренесената естонска земя става символ на противоречие между нарушения ред и смисъла на човешкото начало и съществуване. 

 Режисьорът Заза Урушадзе ни кара да се замислим в днешните времена на беззаконие и неизяснени човешки отношения, че войната няма да ни спаси, а само ще ни тласне към още по-неравноправна социална реалност. Може би някой се бори срещу глобализацията и конвергенцията. Истината е, че всеки народ има своя исторически облик, но всички страни трябва да функционират по един нов мултикултурен модел, който да сплотява. Отекващите куршуми, сраженията и палежите от взривове, обгорелите трупове. Тук преминаваме отвъд военното обяснение. Всеки човешки живот е право и ценност, която не бива сами да си отнемаме. Не бива да се делим по никакви показатели, а да строим мостове между себе си и да вървим успоредно по тях. Понеже пътят така или иначе е един. Започва и свършва по един начин.

Информация за филма:

Режисьор - Заза Урушадзе

Сценарий - Заза Урушадзе

Оператор - Рейн Котов

Музика - Ниаз Диасамидзе

В ролите - Лембит Улфсак, Елмо Нюганен, Георги Накашидзе, Миша Месхи, Райво Трас

Продуцент - Иво Фелт

Продукция - Allfilm, Georgian Film

Световен разпространител - Cinemavault

Разпространител за България - Bulgaria Film Vision

Награди и номинации

Оскар ’15 – Номинация за най-добър чуждоезичен филм Златен глобус ’15 – Номинация за най-добър чуждоезичен филм Бари ’14 – Наградата в международния конкурс Йерусалим ’14 – Специална награда „Духът на свободата” за най-добър филм Манхайм-Хайделберг ’14 – Наградата на публиката, наградата на независимите собственици на кина, Специалната награда Награди Сателит ’14 – Номинация за най-добър чуждестранен филм Талин ’13 – Естонска филмова награда, награда на международните филмови клубове; номинация за Голямата награда Варшава ’13 – Наградата на публиката, най-добър режисьор; номинация за Голямата награда

България

Народе! Спиш ли? Събуди се!

Наоколо огледай се и засрами се!

Родината ти е в черупка свита. А ти пируваш ли, пируваш до насита.

Какво поливаш ти, народе беден? Това ли ти е пътят земен?

На маса вечно, с фалшива близост. За свойто бъдеще загубил милост.

Излез, излез от пещерата, излез от зоната си на комфорт!

Вдигни гордо своята глава! Заставай винаги на борд!

Виж онези в колите бронирани, охранените, корумпирани!

Харесва ли ти да те разиграват, със демоните си душевно да те обладават?

Нима си ти бездушен и апатичен? Нима си като тях алчен, себичен?

Нима не съществува общо благо? Нима не сме една държава?

Защо за теб са клюките награда, а тъне все България в забрава?

Предците ни са завещали богатства и история.

Децата ни какво ги чака – пародия и демагогия?

Дори когато девалвират закони и полиция, стани и заеми позиция!

Вечна, вековна, древна. Земята ни свещена е и суверенна.

Да възкресим славното време, да падне хомота на настоящото бреме!

Нека пребъде България!